Определение № 3210 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1157/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (НББАЗ) - чрез процесуален представител адвокат, против решение № 58 от 04.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 503/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което след отмяна на решение № 374 от 05.07.2024 г. по гр. д. № 12182024 г. на Окръжен съд - Велико Търново в обжалваната пред въззивната инстанция част е осъдено Сдружение „НББАЗ“ да заплати на основание чл. 511, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 86 ЗЗД на Б. Д. В. сумата 50 000 лв. (разлика над присъдените от първата инстанция 30 000 лв. до претендираните 80 000 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата от смъртта на баща й Д. П. Т., настъпила вследствие на ПТП от 13.11.2022 г., ведно със законната лихва от 27.08.2024 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е осъдено Сдружение „НББАЗ“ да заплати държавна такса върху уважената част от иска в размер на 2 000 лв. по сметка на Окръжен съд - Велико Търново, и в размер на 1 000 лв. по сметка на Апелативен съд Велико Търново, както и сумата 1 300 лв. на адв. Ж. Д. за безплатно процесуално представителство на ищцата на основание чл. 38 ЗАдв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Излагат се оплаквания, че въззивният съд е извършил едностранчива и неправилна преценка на свидетелските показания по делото и на установените въз основа на тях факти, в резултат на което е определил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер от 200 000 лв., несъответстващ на принципа за справедливост. Излагат се доводи, че съдът е възприел безкритично показанията на свидетелите, част от които нямат непосредствени впечатления от отношенията между ищцата и нейния баща, и въз основа на тях е достигнал до неправилен извод, че са доказани по-големи от обичайните морални болки и страдания при загуба на родител, за които се дължи обезщетение в претендирания с иска размер от 200 000 лв. (вместо определеното от първата инстанция обезщетение от 150 000 лв.). С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с посочена практика на ВКС в решения по чл. 290 ГПК: „ 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл. 511 от КЗ; 2. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди да присъди по справедливост“ по смисъла на т. 2 от ППВС № 4/1968 г., практиката на съдилищата по повод близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане; 3. Следва ли въззивният съд да обсъди и разгледа целия доказателствен материал и да изложи мотиви във връзка с кредитиране доказателствата; 4. Необходимо ли е въззивният съд да изложи мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайния такъв в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон; 5. Задължен ли е съдът да формира крайните си изводи въз основа на установени по делото факти; 6. Може ли съдът да приеме за доказани факти, за които страната, чиято е тежестта на доказване, не е провела пълно и главно доказване“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Б. Д. В. - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното с касационната жалба решение Апелативен съд - Велико Търново е съобразил, че между страните не съществува спор относно наличието на предпоставките по чл. 511, ал. 3 вр. ал.1, т. 2 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника Сдружение „НББАЗ“ за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата Б. В. вследствие причинената при ПТП на 13.11.2022 г. смърт на баща й Д. Т.. Произшествието е реализирано на територията на Република България от водач на товарен автомобил, обичайно намиращ се в Република Турция, застрахован по международната система за автомобилна застраховка „Гражданска отговорност“ - „Зелена карта“ със застрахователно дружество без кореспондент на територията на страната, който е признат за виновен с влязла в сила присъда за извършване на престъпление, от което е последвала смъртта на Д. Т.. Като безспорно е преценено и обстоятелството, че след завеждане на претенция за обезщетяване на вредите сдружението - ответник е изплатило на ищцата обезщетение в размер на 120 000 лв. и след постановяване на първоинстанционното решение - допълнително обезщетение в размер на присъдените 30 000 лв. С въззивната жалба пред въззивната инстанция е пренесен единствено спорът между страните за справедливия размер на обезщетението, което ответникът дължи на ищцата по силата на чл. 511, ал. 3 вр. ал.1, т. 2 КЗ. За да определи справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е подложил на самостоятелно обсъждане и преценка събраните по делото доказателства и показанията на разпитаните в производството пред първата инстанция свидетели В. А. и Т. Т. (очевидец и пострадал при същото произшествие), от които е приел за установени следните факти: Към момента на инцидента Д. Т. е бил на 74 г., не е страдал от тежки физически заболявания, бил е деен и жизнеспособен, действащ треньор по карате със заслуги и признание в този спорт, всеотдаен към възпитаниците и към семейството си. Между ищеца и единственото му дете - ищцата Б. В., е съществувала силна връзка, базирана на обич, взаимна подкрепа и уважение. Ищцата тренирала дълги години в клуба на баща си и прекарвала много време в залата, като синът й също станал треньор в същия клуб. След като създала свое семейство, ищцата живеела отделно, но контактите с баща й били чести и нямало дистанциране помежду им, тя го придружавала по време на състезания и поддържали ежедневна връзка. След настъпване на произшествието ищцата била неотлъчно до баща си в болницата в продължение на девет дни, до последния му час, а когато настъпила смъртта му, тя рухнала, не искала да общува с никого, затворила се в себе си, постоянно плачела и била много тъжна. По време на разпита пред първоинстанционния съд свидетелите са заявили, че и към момента на изслушването им - м. юни 2024 г., ищцата не е преодоляла загубата на баща си. Съобразявайки приетите за установени факти, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към 2022 г. и минималната работна заплата в страната към м. ноември 2022 г., въззивният съд е формирал извод, че адекватно на претърпените от ищцата неимуществени вреди и справедливо е обезщетение, възлизащо на сумата 200 000 лв., от която следва да се приспаднат вече изплатените от ответника 150 000 лв. Въззивният съд е отбелязал, че за да определи обезщетение в посочения размер, взема предвид възрастта и общественото положение на починалия, обстоятелствата, при които е настъпила внезапната му смърт, степента на родствена близост между него и ищцата, действителното съдържание на отношенията помежду им, характеризиращо се със силна емоционална привързаност, мястото, което е заемал бащата в живота на дъщеря си, възрастта на последната към момента на неговата загуба - 50 г., и необратимия характер на понесените морални болки и страдания от смъртта на обичания родител. Изложил е съображения, че независимо от възрастта на детето, загубата на родителя и прекъсването на връзката с него, както и невъзможността да разчита на бащината подкрепа и да бъде спътник в живота на родителя, представлява травма, която не може да бъде преодоляна лесно, бързо и без последствия; Внезапната и настъпила по трагичен начин смърт на бащата на ищцата, който е бил на 74 г. и към когото тя е била привързана емоционално и в зряла възраст, е причинила на ищцата сериозни и трайни болки и страдания, с особено голям интензитет непосредствено след инцидента; Безсилието на ищцата да помогне на баща си в битката за живот и нелепостта на смъртта му имат характер на стресиращи негативни изживявания, преработването на които изисква дълъг период на емоционално възстановяване. В съответствие с направения решаващ извод относно справедливия размер на дължимото обезщетение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която искът по чл. 511, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 КЗ е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лв. (при отчитане на доброволно платените от ответника 120 000 лв.) до претендираните 80 000 лв., и е осъдил Сдружение „НББАЗ“ да заплати на ищцата остатъка до пълния размер на приетото за дължимо обезщетение от 200 000 лв. - 50 000 лв., ведно със законната лихва от 27.08.2024 г. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по първия формулиран от касатора правен въпрос, прецизиран в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК в следния смисъл: Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт при предявен пряк иск по чл. 511 КЗ. Посоченият въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване - включен е в предмета на спора и неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило постановения с обжалваното решение резултат от спора (уважаване в пълен размер на предявения срещу касатора пряк иск с правно основание чл. 511, ал. 3 вр. ал. 1, т.2 КЗ). Осъществена е и специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като от мотивите към решението се установява, че при произнасяне по въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, респ. разрешил е въпроса в противоречие с формираната при действието на чл.290 ГПК последователна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД (в т. ч. и цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК). Останалите въпроси в изложението, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени във връзка с оплакванията в касационната жалба за неправилно кредитиране на свидетелските показания от въззивния съд, довело до необосновани изводи относно действителното съдържание на отношенията между ищцата и нейния баща и интензитета на понесените от ищцата неимуществени вреди по повод внезапната смърт на баща й, а съответно и до необосновано завишаване на размера на присъденото обезщетение. По начина, по който са зададени, въпросите са от значение за правилността на въззивното решение и според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,