Определение № 1178 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 304/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Х. Б., действащ чрез адвокат С. И. С. от АК - Пловдив, срещу въззивно решение № 135/18.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 262/2024 год. по описа на Апелативен Съд - Пловдив, в частта, в която се отменя решение № 33/07.02.2024 г., постановено по гр. д. № 143/2023 г. на ОС - Пазарджик, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Община Велинград дължи на Г. Х. Б. сумата над 856,98 лв. до 154 424,05 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 вр. ал. 1 от ЗА с решение на Адвокатски съвет- Пловдив за осъществено процесуално представителство по т. д № 173/2016 г. на ОС - Пазарджик, за което е издадена заповед за изпълнение № 8/06.01.2023 г. по ч. гр. д. № 19/2023 г. на PC - Велинград, поправена с разпореждане № 406/21.03.2023 г. по същото дело, за главница от 124 424.05 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева, както и заповед за изпълнение № 3/05.01.2023 г. по ч. гр. д. № 5/2023 г. на PС - Велинград, поправена с разпореждане № 398/21.03.2023 г. по същото дело, за главница над 856,98 лв. до 30 000 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 124 424.05 лева от 06.01.2023 г. до окончателното плащане, респ. върху главницата над 856,98 лв. до 30 000 лева от 04.01.2023 г. до окончателното плащане и вместо него е отхвърлен предявеният с искова молба от Г. Х. Б. против Община Велинград иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът Община Велинград дължи на ищеца адвокат Б. сумата над 856,98 лв. до 154 424,05 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 вр. ал. 1 от ЗА с решение на Адвокатски съвет - Пловдив за осъществено процесуално представителство по т. д № 173/2016 г. на ОС - Пазарджик, за което е издадена заповед за изпълнение № 8/06.01.2023 г. по ч. гр. д. № 19/2023 г. на РС- Велинград, поправена с разпореждане № 406/21.03.2023 г. по същото дело, за главница от 124 424.05 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева, както и заповед за изпълнение № 3/05.01.2023 г. по ч. гр. д. № 5/2023 г. на РС-Велинград, поправена с разпореждане № 398/21.03.2023 г. по същото дело, за главница над 856,98 лв. до 30 000 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 124 424.05 лева от 06.01.2023 г. до окончателното плащане, респ. върху главницата над 856,98 лв. до 30 000 лева от 04.01.2023 г. до окончателното плащане, срещу които две заповеди ответната Община Велинград е възразила по реда на чл. 414 от ГПК.

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с приложимия материален закон. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение и за уважаване на предявените искови претенции.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по въпроси, които са решени в противоречие с установената практика на Върховния касационен съд или по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът поставя следните въпроси:

1. Може ли съдът, при възникнал между страните спор за размера на определеното от адвокатския съвет възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, да преценява и да се произнесе какъв размер на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован, като променя размера на вече определеното от адвокатския съвет възнаграждение?

Като основание за допускане на въззивното решение по този въпрос се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се цитира съдебна практика с посочване на решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. дело № 576/2017 г., IV г. о., решение № 208 от 22.06.2015 г. на ВКС по т. дело № 3961/2013 г. II т. о. и решение № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г.

2. Приложимо ли е решението по дело С-438/2022 на СЕС от 25.01.2024 г. в хипотезата на чл. 36, ал. 3 от ЗА в отношенията между представляващ и представляван при липса на договор, когато възнаграждението се определя от адвокатския съвет, доколкото посоченото решение е постановено с оглед хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на противната страна за спора страна, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение?

Като основание за допускане на въззивното решение по този въпрос се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна Община Велинград със становище за неоснователност на касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел, че не се спори между страните, че по реда на чл. 410 от ГПК в полза на адвокат Г. Х. Б. са издадени срещу ответника по делото Община Велинград две заповеди за изпълнение, като с първата заповед №3/5.01.2023 г., поправена относно ОФГ с разпореждане № 398/21.03.2023 г., е разпоредено Общината да му заплати сумите 30 000 лв. главница като част от такава в общ размер 154 424,05 лв., ведно със законната лихва върху сумата 30 000 лв. за периода от 04.01.2023 г. до изплащане на вземането, 600 лв. ДТ и 2 100 лв. адвокатско възнаграждение, и с втората заповед № 8/06.01.2023 г., поправена относно ОФГ с разпореждане № 266/17.02.2023 г. и с разпореждане № 406/21.03.2023 г., е разпоредено Общината да му заплати сумите 124 424,05 лв. главница, представляваща част от вземане в общ размер от 154 424,05 лв., ведно със законна лихва за периода от 06.01.2023 г. до изплащане на вземането, ДТ 2 488,48 лв. и 5 626,96 лв. разноски за процесуално представителство по делото, което вземане в общ размер съгласно двете заповеди от 154 424,05 лв. е за адвокатско възнаграждение, определено на адвокат Г. Б. на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА с решение № 392/19.10.2022 г. по протокол № 22/19.10.2022 г. на АС-Пловдив, за извършени от адвоката правни действия и процесуално представителство в полза на Община Велинград във връзка с т. д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик. Въззивният съд е констатирал още, че няма спор между страните, че с пълномощно от 10.10.2016 г., представено по приложеното т. д. № 173/2016 г. на ОС- Пазарджик на 10.10.2016 г., подписано от кмета на Община Велинград и от адвокат Г. Б., Общината е упълномощила адвокат Б. да я представлява и защитава в производството по делото, включително с процесуално представителство по същото, до окончателното приключването на делото във всички инстанции; че не се спори, че между страните договор за правна защита и съдействие не е бил сключен в писмена форма и между тях не е било договорено възнаграждение за адвокат Б.; че няма спор, че въз основа на пълномощното адвокат Б. е представлявал Община Велинград като ответник по делото и е извършил редица съдопроизводствени действия до неговото приключване; че не се спори, че на адвокат Б. общината не е изплатила адвокатско възнаграждение; че адвокат Б. е направил искане по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗА и му е било определено възнаграждение в размер на 154 424,05 лв. с решение № 392 по протокол №22/19.10.2022 г. на АС-Пловдив, след което той е подал двете заявления за издаване на заповеди за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК общо за тази сума 154 424,05 лв., срещу които общината е възразила, поради което заявителят е образувал настоящото производство.

Според въззивния съд в случая не е бил изготвен писмен договор между адвоката и общината, но договор за правна защита и съдействие е бил сключен с подписването на пълномощното на 10.10.2016 г., подписано от кмета на общината и адвокат Б.. Въззивният съд е посочил, че предметът на т. дело № 173/2016 година по описа на ОС – Пазарджик е по повод предявен иск от В. М. С. срещу „Еко-титан“ ЕООД - /населено място/ и Община Велинград с правно основание в разпоредбата на чл. 464, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК като ищецът твърди, че има вземане от Община Велинград в размер на 9 348 лв. главница и предявява иск да бъде установено, че „Еко-титан“ ЕООД – /населено място/ няма вземане от Община Велинград за 13 431 362,45 лв. Въззивният съд подробно е посочил извършените по т. д. № 173/2016 година действия от страна на адвокат Б., а именно: на 17.10.2016 г. е подаден отговор на исковата молба от ответника Община Велинград чрез пълномощника й адвокат Г. Б.; на 04.11.2016 г. адвокат Б. е подал отговор на подадената от „Еко-титан“ ЕООД частна жалба против определение за допускане на обезпечение; на 15.11.2016 г. адвокат Б. е подал отговор по допълнителна молба на ответника„Еко-титан“ ЕООД – /населено място/; на 08.12.2016 г. адвокат Б. е подал допълнителен отговор на допълнителната искова молба на ищеца. Въззивният съд е посочил, че въпросът за цената на иска по т. дело № 173/2016 година е бил повдигнат служебно от съда, който е изразил становище, че цената на иска се определя от размера на оспореното вземане, и доколкото е възникнал спор за размера на оспореното вземане, съдът е постановил, че по този въпрос ще се произнесе в първото по делото заседание. Апелативният съд е отбелязал, че поради погасяване на вземането на ищеца от трето лице, първо заседание по делото не е проведено като с определение № 226 от 06.04.2017 година, постановено по т. дело № 173/2016 година, Пазарджишкият окръжен съд е прекратил производството по делото като определението е обжалвано от ищеца и в тази връзка на 01.06.2017 година адвокат Б. е депозирал отговор на ищцовата частна жалба със становище за нейната основателност. Тъй като определението на АС – Пловдив, потвърждаващо прекратяването на производството, е обжалвано от ищеца, адвокат Б. е депозирал отговор на ищцовата частна касационна жалба пред ВКС. Въззивният съд е посочил, че с определение от 10.01.2018 г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на определението на апелативния съд, потвърждаващо прекратяване на производството по т. дело № 173/2016 година. Въззивният съд в настоящото производство е посочил още, че на 05.05.2017 г. Община Велинград чрез пълномощника си адвокат Г. Б. е подала молба по чл. 248 от ГПК за допълване на прекратителното определение от 06.04.2017 г. с присъждане на държавна такса към бюджета в размер на 537 254,50 лв. и поради неуважаване на искането на 04.08.2017 г. адвокат Б. е депозирал частна жалба, оставена без разглеждане от горната инстанция. Посочвайки извършените от адвокат Б. действия по т. дело № 173/2016 година по описа на ОС – Пазарджик, апелативният съд е достигнал до извода, че адвокат Б. е извършил всички законоустановени и необходими с оглед на обстоятелствата процесуални действия.

При така установените от него факти АС – Пловдив е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, а именно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът обаче е посочил, че не е длъжен да се съобразява с размерите, посочени в тази наредба, тъй като е длъжен да се съобрази с решението по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Въззивният съд е приел, че твърдението на ищеца, че в настоящия казус решението на СЕС не е приложимо и не следва апелативният съд да се съобрази с него, се явява неоснователно и при тези обстоятелства следва да се прецени какъв размер на адвокатско възнаграждение в случая е справедлив и обоснован, но без да се взимат предвид като задължителни посочените в наредбата минимални размери на възнаграждения, а те следва да се ползват само като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, при съобразяване на спецификата на спора, сложността му и извършената от адвоката работа. Съдът е приел, че при определяне на дължимото на адвокат Б. адвокатско възнаграждение следва да изхожда от материалният интерес по делото, по което е бил процесуален представител на Община Велинград. Съдът е отбелязал, че въпросът за цената на иска по т. дело № 173/2016 не е бил решен с определението на окръжния съд от 30.09.2016 г. при освобождаването на ищеца от внасяне на ДТ като в него е направено ясно разграничение между прекия правен интерес на ищеца от предявяване на иска (ищецът има вземане в размер на 9 348 лв. и за да може да го събере е принуден да оспорва по съдебен ред съществуването на вземане на взискателя-търговско дружество в значително по-голям размер 13 431 362,45 лв.) и паричната оценка на предмета на делото (размера на оспореното вземане на другия кредитор). Въззивният съд се е аргументирал, че по това дело определеният интерес, който ищецът защитава с предявения от него иск, е в размера на вземането му, и именно затова и делото е прекратено, след като вземането е било платено по специална сметка на ЧСИ от трето лице - 10 899,20 лв. Ето защо съдът е приел, че определеният интерес, който ищецът В. С. защитава с иска си пред окръжния съд, е именно сумата 10 899,20 лв. и с оглед на нея следва да се извърши преценката какво възнаграждение се дължи в случая на адвокат Б.. По подробно изложени съображения въззивният съд е приел, че при интерес от 10 899,20 лв. ориентирът, даден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата в редакцията на нормата към датата на приключване на делото 10.01.2018 г. с определението на ВКС от същата дата, с което не е допуснато касационно обжалване на определението на апелативния съд, с което е потвърдено определението на окръжния съд за прекратяване на делото, е, че при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. възнаграждението е 830 лв. плюс 3% за горницата над 10 000 лв. Според въззивния съд нормата следва да бъде съобразена в тази нейна редакция, тъй като именно с приключването на производството по делото се прекратява и задължението на адвокат Б. да осъществява защитата на Община Велинград по него, съответно, от тази дата възниква и задължението на общината да заплати адвокатското възнаграждение, респ. адвокат Б. да даде отчет за свършената от него работа по защитата и да поиска определяне и заплащане на възнаграждение от Община Велинград. Съдът е констатирал, че адвокат Б. не е отчел работата си и не е поискал определяне и изплащане на адвокатско възнаграждение от общината, а на 03.10.2022 година е отправил искане до Адвокатски съвет – Пловдив да му бъде определено възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата.

В мотивите си въззивният съд е отбелязал, че решението на Адвокатския съвет относно определения размер на адвокатско възнаграждение несъмнено не може да обвърже нито Община Велинград, която не е участвала в тази процедура и която може да защити своите интереси именно при разглеждането на настоящия спор. Съдът е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че решението на Адвокатски съвет - Пловдив относно посочената в него сума не подлежи на преценка в настоящото съдебно производство, тъй като при решаването на спора съдът не определя възнаграждение на адвоката, а с оглед възникналия между страните спор за размера на възнаграждението преценява основателността на техните твърдения и следва да се произнесе какъв размер на адвокатско възнаграждение в случая е справедлив и обоснован, съответно, дължим от ответника на ищеца. Апелативният съд, ползвайки като ориентир разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата в редакцията й към 10.01.2018 г., при интерес от 10 899,20 лв. е изчислил адвокатското възнаграждение на 856,98 лв. Посочил е, този размер, посочен в наредбата, е при презумпцията, че делото ще бъде разгледано в една съдебна инстанция до приключването му със съдебно решение, а в случая не е проведено дори едно съдебно заседание, но, от друга страна, защита е осъществена и в частните производства пред апелативния съд и пред ВКС.

С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният от адвокат Б. установителен иск по чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 422 от ГПК и чл. 37 от ЗА е частично основателен за сумата от 856.98 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в заповедното производство и съобразно този свой краен извод е постановил своето въззивно решение.

По така поставените от касатора в изложението му по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси настоящата касационна инстанция приема следното:

По първия поставен от касатора въпрос дали може съдът, при възникнал между страните спор за размера на определеното от адвокатския съвет възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, да преценява и да се произнесе какъв размер на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован, като променя размера на вече определеното от адвокатския съвет възнаграждение, касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Спрямо така зададения въпрос е налице общото основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, но не е налице допълнителният селективен критерий за противоречие на решението с цитираната от касатора съдебна практика.

В решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о., сочено от касатора, се обсъжда различна фактическа обстановка на частична нищожност на клаузата за възнаграждение в договора за поръчка, възложена на адвокат, като в тази връзка се приема, че редът за определяне на адвокатското възнаграждение е този по чл. 36, ал. 3 ЗА и не може директно да се определи от съда. Посоченото от касатора решение е неотносимо към настоящия правен спор.

В цитираното от касатора решение № 208 от 22.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3961/2013 г., II т. о. обсъжданият правен въпрос е бил в следната насока: „При валидно сключен договор за правни услуги, в който обаче не е постигнато съгласие за размера на задължението следва ли при предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване на съществуването на вземането съдът сам да определи размера на възнаграждението по аналогия на чл. 36, ал.3 ЗАдв във връзка с чл. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или то следва да бъде определено от адвокатския съвет при наличието на посочените в чл. 36 ЗАдв предпоставки”. Съдът е дал отговор на този въпрос като е приел, че съгласно чл. 36, ал.3 от Закона за адвокатурата, при липса на договор, определящ размера на възнаграждението, определянето се извършва на основа на Наредбата за установяване на минималните размер на адвокатските възнаграждения. В тази хипотеза, съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение,като присъди възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв.

Обжалваното въззивно решение е съобразено изцяло и с правните разрешения, съдържащи се в посоченото от касатора решение № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г. В него е посочено, че отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по ЗА. По начало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор (чл. 36 ал. 2 от ЗА), но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение (чл. 36 ал. 3 от ЗА). При липса на договор или когато страните по договора не са определи размера му, то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от момента на изпълнение на поръчката – от извършването на уговореното от страните правно действие.

Касаторът не е обосновал наличието на предпоставките за допускане на въззивното решение на касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касатора решения на ВКС, анализирани от настоящата касационна инстанция по-горе, или са неотносими към настоящия спор, или обжалваното въззивно решение е съобразено с тях. Въззивният съд е изложил ясни мотиви, че в случая е налице спор между адвоката и неговия клиент относно размера на постановения от адвокатския съвет размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, който спор следва да бъде разгледан по същество с оглед наведените от ответника твърдения за необоснованост на определения размер.

По втория въпрос, поставен от касатора дали е приложимо решението по дело С-438/2022 на СЕС от 25.01.2024 г. в хипотезата на чл. 36, ал. 3 от ЗА в отношенията между представляващ и представляван при липса на договор, когато възнаграждението се определя от адвокатския съвет, доколкото посоченото решение е постановено с оглед хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на противната страна за спора страна, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за развитие на правото.

Всяко преюдициално заключение на Съда на ЕС се постановява по определено висящо производство пред националната юрисдикция на страна-членка като негов предмет е да даде преюдициалното тълкуване на съответната общностноправна норма, което става част от самата правна норма. Преюдициалното тълкувателно заключение на Съда на ЕС се ползва със задължителна сила на тълкуваното нещо не само по отношение на националния съд, който е отправил преюдициалното запитване, но и спрямо всички национални съдилища, които са или биха могли да бъдат сезирани с подобно дело.

Настоящата касационна инстанция приема, че е без значение по повод на какъв конкретен спор националният съд е повдигнал въпроси пред СЕС за тълкуване. Важното е как е отговорил СЕС и от какви принципи е изхождал. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Тълкуването, което Съдът на ЕС е дал по C-438/22, посочва общи принципи и правни разрешения, от които следва да изхождат националните съдилища по поставените в запитването въпроси или по сходни въпроси от обсъжданата материя.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол по така поставения въпрос, защото от характера на самото решение на СЕС е изводим отговорът на въпроса, който търси касатора, поради което не се обосновава наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението по изложените от касатора въпроса, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение