Определение № 1403 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3097/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. Ш. срещу решение № 54/20.03.2023г. по в.гр.д.№ 605/22г. по описа на АС Варна, с което, като е потвърдено решение №130/15.11.2022г. по гр.д. №208/21г. по описа на ОС Търговище, е оставено без уважение искането по чл.250, ал.1 от ГПК за допълване на решение №98/21.09.2022г. постановено по гр.д.№208/21г. по описа на ОС Търговище. Касаторът обжалва решението с доводи за неправилност. Твърди, че когато са предявени няколко иска за недействителност на сделка, същите са в условията на евентуалност, като поредността, при която следва да се произнесе съда, е от най-тежкия порок на сделката към по –леките. Позовава се на разминаване между доклада по делото по чл. 146 ГПК и основното решение на първоинстанционния съд, изразяващо се в неправилна правна квалификация на предявените искове, „доколкото неправилно е определено кой от исковете е главен и кои са евентуални“. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ При предявени в производството при условията на евентуалност няколко иска за нищожност на договор за дарение, следва ли съдът да се произнесе по тях в поредност с оглед естеството на порока? 2/ При кумулативно наведени няколко основания за нищожност на сделка, дължи ли съдът произнасяне с диспозитив по всеки един от тях ? Насрещната страна по жалбата – ответникът К. И. Ш., чрез адв. Г., я оспорва и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение. Насрещната страна по жалбата- ответникът Е. Х. Ш., не е депозирала отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: Атакуваното въззивно решение е постановено в производство по обжалване на постановено по реда на чл. 250 ГПК решение, с което е отказано допълване на основното решение по гр.д.№ 208/21г. по описа на ОС Търговище по молба на ищеца вх.№.3356/24.10.2022г. За да намери отказа на първоинстанционния съд да допълни решението си от 21.09.2022г. за основателен, въззивният съд е подчертал, че ищецът е този, който очертава предмета на иска чрез страни, основание - правопораждащите спорното материално право юридически факти, и петитум, и от това следва, че в исковата молба трябва да изложи минималното необходимо съдържание, за да бъдат изяснени несъмнено посочените елементи, а съдът от своя страна е длъжен сам да отнесе спора, с който е сезиран, към относимата правна норма, като той се ръководи не от дадената от страните квалификацията, а от съдържанието на твърденията и искането. В тази връзка, като е изследвал заявеното от ищеца с исковата молба, въззивният съд е отчел известно вътрешно противоречие в твърденията по нея, за което обаче изрично е подчертал, че е от естество да повлияе върху правната квалификация на предявените искове, разгледани с основното решение, а последното е обект на друго въззивно производство /по в.гр.д.№604/22г. по описа на ВАпС, спряно/ и съответно проверката за редовността на исковата молба е допустима единствено в него. За да формира решаващият за производството по чл. 250 ГПК извод – произнесъл ли се е съдът по всички надлежно предявени искови претенции, въззивната инстанция е отчела, че: 1/ ищецът е изложил противоречиви твърдения за нищожност на дарението, поради липса на основание, заявявайки, че то е нищожно на това основание, защото липсва договор за дарение и по същество не е твърдял относими към липса на основание по см. на чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД факти и обстоятелства, а пък, от друга страна, с основното си решение първоинстанционният съд е разгледал твърденията на ищеца за липса на договор и се е произнесъл по тях, квалифицирайки основаната на тях претенция като иск по чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД; 2/ другите два иска, по които се твърди, че няма произнасяне, квалифицирани от ищеца като такива по чл.26, ал.1, предл.1 во вр. с чл.226, ал.3 от ЗЗД за прогласяване нищожност поради противоречие със закона и по чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД за нищожност на договора поради липса на основание, се основават на твърдения, че дарението е извършено в нарушение на разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД, защото наредителят на парични средства е действал като пълномощник в своя полза, без да е разполагал с изричното съгласие на дарителя-упълномощител и че липсвало дарствено намерение у дарителя да дари сумата, защото преводът не е извършен лично от наследодателя, а чрез пълномощник, който е дарил сам на себе си, без да бъде изрично упълномощен по реда на чл.38, ал.1 от ЗЗД. Тези твърдения са за недействителност на сделката поради това, че наследодателят е действал чрез представител, който без да има дадено съгласие по чл.38, ал.1 от ЗЗД, е договарял сам със себе си, като си е дарил сумата и исковата претенция, основана на тях, е определената от съда с основното му решение като такава по чл.38, ал.1 от ЗЗД и по нея съдът се е произнесъл с това решение. При горните констатации, въззивният съд е мотивирал извода си, че решението не е непълно, защото иск с правна квалификация чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД не е предявен, а останалите искове за недействителност на дарението, с които съдът е бил сезиран, са разгледани, като съдът им е дал различна от тази на ищеца правна квалификация. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси не отговорят на общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Те предполагат извод, какъвто не е бил направен с атакуваното решение, а именно, че основното решение - № 98/21.09.2022г. на ОС Търговище е непълно, тъй като в него липсва произнасяне по всички заявени от ищеца искови претенции. Мотивите на въззивния съд са точно обратните – счетено е, че има произнасяне по всички надлежно заявени от ищеца искови претенции, а правната им квалификация и редовността на исковата молба са въпроси, подлежащи на обсъждане единствено във въззивното производство по жалбата срещу основното решение - по в.гр.д.№604/22г. по описа на ВАпС. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно, в какъвто смисъл е направено искане с касационната жалба. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Такъв особено тежък порок, относим към производството по чл. 250 ГПК, касаторът не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. В обобщение, касационно обжалване не следва да бъде допускано. На ответника К. Ш. се следват сторените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 1200 лева. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд