Определение № 238 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3693/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. И., като пълномощник на Д. Н. Д., действаща като ЕТ „Дебора-33-Девора Давидкова“, срещу въззивно решение № 850, постановено на 12.04.2019 г. по в. гр. д. № 71/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, допълнено с решение от 15.07.2019 г., с което е отменено решение № 1937 от 23.03.2017 г. по гр. д. № 4484/2014 г. на Софийски градски съд, 2-ри състав, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по предявения от Х. Г. А. срещу Д. Н. Д., действаща като ЕТ „Дебора-33-Девора Давидкова“, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.2 ЗС, че ищцата е собственик на следния недвижим имот: апартамент № 1А, находящ се в [населено място], на първия етаж в сградата на [улица], със застроена площ 87,15 кв. м., заедно със средното мазе с площ 19,05 кв. м., с прилежащите му 7,40 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ *.-* в кв.230 по плана на [населено място], район „С.“, на основание придобивна давност. Решението е постановено при участието на А. А. А. като трето лице – помагач на страната на ищцата. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й според ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. кога е налице правно основание за упражняване на владението, определящо го като добросъвестно; съставлява ли такова правно основание нищожният договор; добросъвестно ли е владението, получено въз основа на предварителен договор; сочи се противоречие с ППВС № 6/1974 г.; 2. не е ли следвало да бъде зачетена силата на пресъдено нещо, формирана с решението по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС, с което е отречено правото на собственост на ищцата на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 103/2004 г.; не е ли обвързана на основание чл.226, ал.3 ГПК, ищцата като приобретател, от формираната с решението по гр. д. № 3324/2001 г. на СГС сила на пресъдено нещо; поддържа се противоречие с решение № 132/06.02.2019 г. по гр. д. № 5049/2017 г. на второ г. о. и решение № 201/20.04.2011 г. по гр. д. № 1547/2010 г. на четвърто г. о.; 3. не е ли прекъсната придобивната давност по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД с предприемането на действия за принудително изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист за въвод във владение; поддържа се противоречие с тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.10; 4. не е ли спряла да тече придобивната давност на основание чл.115, б. „ж“ ЗЗД по време на висящия процес по чл.76 от ЗС. Сочи се, че поставените въпроси /втори и трети, както и следния въпрос: какво е владението на приобретателя, когато праводателят му е установил владението си с насилие и е осъден на основание чл.76 ЗС да възстанови фактическата власт на предишния владелец/ са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационна жалба, чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразила становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Х. Г. А. срещу Д. Н. Д. иск за установяване правото й на собственост върху процесния апартамент. В исковата молба са изложени твърдения, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */21.09.2004 г. ищцата е закупила от А. А. А. следния недвижим имот: апартамент № 1А, находящ се в [населено място], на първия етаж в описана жилищна сграда, който заедно с апартамент № 1Б, е обособен чрез архитектурно разделяне на основание чл.202 ЗУТ на стар апартамент, разположен на целия първи етаж. На 01.12.2003 г. страните са сключили предварителен договор за продажба, като владението било предадено на ищцата през месец януари 2004 г. Правото й на собственост на основание договора за продажба е отречено с влязло в сила решение по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС, с което е отхвърлен предявения от нея срещу Д. Д. и А. А. установителен иск за собственост на основание цитирания по-горе договор за продажба. Исковата молба е предявена на 31.03.2014 г. Ответницата е оспорила иска с твърдението, че със сила на пресъдено нещо, формирана по гр. д. № 3324/2001 г. на СГС, А. А. е осъдена на основание чл.76 ЗС да й предаде владението върху целия първи етаж от жилищната сграда, отнето й насилствено през месец април 2000 г. Съдебното решение обвързва и ищцата като правоприемник на продавача, на основание чл.226, ал.3 ГПК. Посочила е, че се легитимира като собственик на основание придобивна давност чрез упражнявано владение, считано от 1997 г., когато с предварителен договор й е било предадено владението върху незавършената сграда, до 2007 г. По делото е установено, че с влязло в сила на 06.03.2007 г. решение по гр. д. № 3324/2001 г. на СГС, образувано въз основа на искова молба, подадена през 2000 г., А. А. е осъдена на основание чл.76 ЗС да предаде на Д. Д. владението върху целия първи етаж от жилищната сграда, отнето й насилствено през месец април 2000 г. Въз основа на съдебното решение е издаден изпълнителен лист от 13.06.2006 г., като видно от протокол на съдебния изпълнител от 31.03.2009 г., на основание чл.523, ал.2 ГПК е отложен насрочения въвод във владение, като на ищцата – трето лице, намерено във владение на имота и на нейния съпруг А. А. /починал през 2009 г./ е предоставена възможност да поискат спиране на изпълнението. Х. А., Р. и Г. А. /последните двама - низходящи на А. А./ са поискали спиране на изпълнението и са предявили искове за установяване правото им на собственост по отношение на Д. Д. и А. А., на основание договор за продажба, сключен през 2004 г. С влязло в сила на 04.07.2013 г. решение по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС тези искове са отхвърлени. Праводателката на ищцата – А. А. се е легитимирала като собственик с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */11.09.2003 г., по силата на който е закупила следните недвижими имоти, завършени на 75 %, находящи се в [населено място], [улица], включително апартамент, разположен на целия първи етаж от жилищната сграда, с площ 140 кв. м. На 01.12.2003 г. между А. А. и Х. А. е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на апартамент № 1А на първия етаж, с площ 64,55 кв. м. На 10.01.2004 г. продавачката е подписала декларация, в която е заявила, че предава владението на апартамента на ищцата. На 01.12.1997 г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба между Х. и Х. К., като продавачи, и Девора Давидкова като купувач, по силата на който ответницата се е задължила да завърши строежа на жилищната сграда, а продавачите – да й прехвърлят правото на собственост върху първия етаж от нея. Владението на незавършената сграда й е било предадено с протокол от 15.12.1997 г. Процесният апартамент е обособен въз основа на одобрен архитектурен проект от 17.07.2004 г. /цитиран в нотариален акт № 103 от 21.09.2004 г./ и отговаря на изискванията за жилище /видно от заключенията на техническите експертизи/. От гласните доказателства /показанията на свидетелите Ч., Г., Т. и Д./ се установява, че от месец януари 2004 г. ищцата е живяла постоянно в имота. Ответницата не е осъществявала фактическа власт върху първия етаж от сградата от момента на насилственото й отнемане през 2000 г. от А. А.. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че се е осъществил фактическия състав на кратката придобивна давност чрез упражнявано от ищцата добросъвестно владение. Същата е установила фактическа власт от деня на продажбата /формално годен да прехвърли правото на собственост акт/, сключена с нотариален акт № */2004 г. Владението й е притежавало характеристиките на постоянно, несъмнително, спокойно и явно /скрито е било владението на нейната праводателка/. Същото не е било и прекъснато за повече от шест месеца – нито чрез фактически действия на действителния собственик, нито чрез правни такива. За неоснователно е прието възражението на ответницата, че с предявяването на владелчески иск срещу третото лице – помагач в процеса и праводател на ищцата, което с насилие й е отнело фактическата власт, е прекъснато и владението на ищцата. Искът по чл.76 ЗС е личен, ответник по него е единствено лицето, отнело от другиго владението с насилие или по скрит начин. Х. А. не е била страна по делото и срещу нея не е било изпълнено решението за възстановяване владението на ответницата. Със сила на пресъдено нещо е отречен единствено вещно-транслативния ефект на договора за покупко-продажба. Той не е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като е съществувала възможност за обособяване на процесния апартамент като самостоятелен обект съгласно изискванията на действащия благоустройствен закон. Независимо от липсата на вещно-правно действие на цитирания договор, същият е юридически акт, годен сам по себе си да прехвърли правото на собственост, поради което съставлява правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Към момента на сключване на договора ищцата не е знаела, че праводателката й не е била собственик на имота, поради което същата е добросъвестен владелец. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното по поддържаните основания за допускане на касационно обжалване: Поставеният от касатора в изложението втори процесуалноправен въпрос съдържа два подвъпроса. Първият е обоснован с довода за формирана сила на пресъдено нещо с решението по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС. Със същото е отречено правото на собственост на ищцата на основание договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 103/21.09.2004 г. В. по настоящото дело придобивен способ не е обхванат от силата на пресъдено нещо, поради което приобретателят може да се легитимира като собственик на друго придобивно основание. По този въпрос не съществува основание за достъп до касационен контрол. Налице са обаче предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по процесуалния въпрос /втори подвъпрос/, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на конкретното дело: не е ли обвързан на основание чл.226, ал.3 ГПК, приобретателят на правото на собственост, от формираната сила на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е уважен иск по чл.76 ЗС срещу неговия праводател, като същият е осъден да предаде отнетото насилствено владение на процесния имот. По поставения въпрос не е налице съдебна практика по чл.290 ГПК, което налага касационното обжалване да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този въпрос има обуславящо значение в контекста на фактите по конкретния случай, и е поставен в основата на въззивното решение, а същевременно по него липсва практика на ВКС, поради което допускането на касацията би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съобразно постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК. С оглед допускане на касационното обжалване, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да представи доказателство за платена по сметка на ВКС такса за разглеждане на жалбата му в размер на 275,30 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение