Определение № 3170 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 308/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. И. К., чрез адв. Ж. срещу определение № 669/15.12.2023 г. на Апелативен съд В., постановено по в.ч.гр.д.№ 478/2023 г. и поправено с определение № 208/22.03.2024 г., с което е потвърдено определение № 3862 от 10.10.2023 г. на Окръжен съд Варна, постановено по гр.д. № 505/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е оставено без уважение направеното от жалбоподателя искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по обжалване на постановеното по делото решение. В частната жалба се навеждат доводи, че въззивното определение е неправилно поради допуснато нарушение на нормата на чл.83, ал.2 ГПК, тъй като съдът е приел, че от такси и разноски се освобождават физически лица, които не са в състояние да реализират доходи. Неправилен бил и изводът, че молителят притежава достатъчно имущество, от което може да реализира доход, доколкото обстоятелството, че по отношение на имотите са наложени възбрани не лишават собственика от възможността да реализира ползи от същите. Моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и същото да бъде отменено, а касаторът да бъде освободен от заплащане на държавна такса в размер на 9 200,90 лв. по сметка на Апелативен съд В.. В изложението касаторът е формулирал правен въпрос дали при произнасяне по искане по чл.83, ал.2 ГПК, съдът трябва да изследва въпроса относно наличието или липсата на достатъчно средства на молителя за заплащане на държавна такса или прави преценка относно състоянието и възможностите на физическото лице/молител да реализира доходи, като се поддържа, че по него е налице допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, без надлежна обосновка. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са повдигнати и следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът при преценка на основателността на молбата по чл.83, ал.2 ГПК да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за тази преценка и то не само с оглед на конкретното задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски във връзка с определено процесуално действие, а с оглед възможността на страната да се натовари с плащането на таксите и разноските в цялото съдебно производство; 2 / При липса на доказателства за каквито и да е доходи на молителя, който факт не е подложен на съмнение от съда, с оглед приетата декларация за имуществено състояние и данъчна декларация, може ли съдът да гради преценката си по чл.83, ал.2 ГПК само въз основа на предположения за евентуална възможност за реализиране на доход и 3/ Какви следва да са критериите на извършваната от съда преценка дали молителят разполага с парични средства и имущество за заплащане на държавна такса и към кой момент следва да бъде съобразено това – към момента на искането или за в бъдеще. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 206 от 17.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2434/2013 г. на II г.о., определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч.т.д. № 230/2011 г. на II т.о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч.т.д. № 564/2010 г. на II т.о. и определение № 318 от 12.07.2012 г. по ч.гр.д. № 293/2012 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема следното: С обжалваното определение, Апелативен съд В. е потвърдил определението на Окръжен съд Варна от 10.10.2023 г. по гр.д. № 505/2022 г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя – ответник в производството за освобождаване от заплащане на държавна такса по обжалване на постановеното от него решение, на основание по чл.83, ал.2 ГПК. За да достигне до извод, че молбата е неоснователна, въззивният съд е извършил преценка на относимите обстоятелства по чл.83, ал.2 ГПК, установени от подадените от молителя декларации, писмени доказателства и извършените от първата инстанция служебни справки в ТР и С., а именно: молителят притежава недвижими имоти, като действително част от тях в съсобственост с трети лица и по отношение на които са наложени възбрани; няма сключен граждански брак и ненавършили пълнолетие деца и не дължи издръжка на други лица; титуляр е на банкови сметки в 8 търговски банки в страната; притежава акции в търговско дружество на стойност 262 щ.долара; не получава месечен доход и не упражнява дейност като едноличен търговец; не получава доходи като член на СД и възнаграждение като изп.директор от девет дружества където фигурира като такъв; в трудоспособна възраст е - 52 годишен; не страда от заболявания, които да препятстват възможността за полагане на труд или налагат постоянни и значителни разходи за лечение. При така установените обстоятелства и съобразявайки практиката на ВКС, според която от такси и разноски се освобождават само физически лица, за които въз основа на изброените в чл.83, ал.2, т.1-7 ГПК обстоятелства може да се приеме, че нямат имущество и не реализират доходи над необходимите средства за издръжката им и което би го поставило в затруднено положение при упражняване съдебната защита на правата им, въззивният съд е приел, че молителят притежава достатъчно имущество, от което може да реализира доход. Посочил е, че обстоятелството, че по отношение на имотите са наложени възбрани, не лишава молителя – собственик от възможността да реализира ползи от същите. По първия въпрос, който макар и да покрива общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не е не е налице сочения допълнителен критерий, който не е обоснован от касатора съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпроса не е изложена - касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпроса се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Повдигнатите в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на делото във връзка с искането на касатора за освобождаване от внасянето на държавна такса за въззивно обжалване на постановеното от първата инстанция решение. Те налагат преценка за съответствие на обжалваното въззивно определение с практиката на ВКС, посочена от касатора. Съгласно разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК, такси и разноскки по производството не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. По молбата за освобождаване съдът взема предвид доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства. Изброяването на тези обстоятелства не е изчерпателно и те следват от установеното по конкретно дело, като съдът дължи съобразяване на всички обстоятелства, на които страната, която иска освобождаване от държавна такса и разноски, се позовава. Съгласно посочената от касатора практика на ВКС / определение по ч.т.д. № 230/2011 г. на II т.о. и определение по гр.д. № 2434/2013 г. на II г.о., съдът следва да извърши преценката си с оглед на всички обстоятелства, изброени в чл.83, ал.2 ГПК, към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация за имуществено състояние, като е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за бъдещи доходи. След изясняване на общото материално състояния на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на държавната такса /в този смисъл е посоченото от касатора определение по ч.т.д. № 564/2010 г. на II т.о./ В съответствие с горепосочената практика следва да се приеме, че обжалваното въззивно определение е неправилно. Фактите, произтичащи от декларацията – че молителят, макар и в трудоспособна възраст е безработен, не упражнява дейност като едноличен търговец; не получава доходи като член на СД и възнаграждение като изп.директор от търговските дружества където фигурира като такъв, подробно описани в декларацията, тъй като тези дружества са били част от икономическата група на „С. България“ АД, което е обявено в несъстоятелност и нямат стопанска дейност, както и че последната данъчна декларация, която е подавал като физическо лице е за 2001 г., както и останалите, вкл. служебно установени от съда обстоятелства, че ищецът притежава в съсобственост, при равни квоти, два недвижими имота – апартаменти в [населено място], върху които има наложени възбрани от ищцата и от друга страна размера на дължимата държавна такса за въззивно обжалване - 9 200,90 лв., обуславят извод за освобождаване на молителя от заплащане на държавната такса. Притежаването на два имота в съсобственост, върху които има наложени възбрани, от които по делото няма данни, молителят да реализират приходи и то в сравнително висок размер, не е основание да се откаже освобождаване от заплащане на държавна такса. В конкретния случай молителят изрично е декларирал, че към момента на подаване на молбата по чл.83, ал.2 ГПК не разполага с никакви доходи. В тази връзка, макар и житейски логичен, не намира опора в закона изводът на въззивния съд, че молителят, доколкото е в трудоспособна възраст и не страда от заболявания, които да ограничават възможността му да реализира доходи от трудова дейност, би могъл да реализира такива, които да обезпечат заплащането на дължимата държавна такса. Освен това, произнасянето на съда по чл.83, ал.2 ГПК следва да осигури ефективно осъществяване от страната на правото на достъп до съд съгласно чл.56 от Конституцията и да бъде съобразено и с чл.6, §1 от КЗПЧОС в неговите гражданскоправни аспекти, изискващ да не се налага значителна финансова тежест с възпиращ и ограничаващ ефект върху достъпа до съд. С оглед декларираните данни въззивния съд е следвало да отчете липсата на доходи и средства от страна на молителя и да приеме, че заплащането на дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 9 200,90 лв. се явява непосилно за него. С оглед изложеното, съставът на ВКС, четвърто гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на определението на Апелативен съд В. до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено от настоящия състав на ВКС и да освободи молителя от дължимата държавна такса за въззивно обжалване на постановеното решение по гр.д. № 505/2022 г. по описа Окръжен съд Варна, в размер на 9 200,90 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,