Определение № 3816 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3636/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Р. Р. А., подадена чрез пълномощник адв. А. А. от АК – Я., срещу въззивно решение № 565 от 24.05.2025 г. по в. гр. д. № 393/2025 г. на Окръжен съд - Варна. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния, процесуалния закон и е необосновано. Моли се същото да се отмени и предявеният иск да бъде уважен изцяло. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна в производството община Варна. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение № 4516 от 13.12.2024 г., постановено по гр. д. № 2531/2024 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е постановено следното: 1/ отхвърлен е като неоснователен, предявеният от Р. Р. А. срещу община Варна иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик по давностно владение, упражнявано в периода от 05.06.2010 г. до 28.04.2023 г., на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-30/19.06.2007 г. на ИД на АК, представляващ апартамент № 75, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 60,54 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня, баня тоалет, брой нива на обекта: 1, ведно с прилежащите му изба № 7 с площ 3,68 кв. м. и 0,8571 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж, при посочени съседи, и осъждане на ответника да предаде на ищцата владението върху същия обект; 2/ оставено е без уважение направеното от ищцата искане по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен Акт за частна общинска собственост № 10667/17.09.2021 г., вписан в СВ - Варна, и 3/ осъдена е Р. Р. А. да заплати на община Варна сумата 200 лева разноски. С въззивното решение Р. Р. А. е осъдена да заплати на община Варна и сумата 200 лева разноски за въззивната инстанция. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, по повод жалбата и предвид данните по делото, установи следното: Въззивният съд е споделил направеният от първата инстанция решаващ извод, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесния имот на основание давностно владение. Посочените са твърденията и възраженията на страните, очертали предмета на спора. Като безспорно между страните и установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият съд е приел, че на 04.11.2020 г. с декларация по чл. 14 ЗМДТ, ищцата е декларирала пред община Варна недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В периода 29.12.2020 г. – 16.02.2024 г. ищцата е заплатила дължимите за апартамента за периода 2015 – 2023 г. данък сгради и такса смет. С молба декларация от 17.03.2021 г. ищцата е предприела процедура да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по давност върху същия апартамент, ведно с принадлежности, съставляващ обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. По повод на това искане, с удостоверение от 01.10.2021 г. на община Варна е посочено, че за апартамента е издаден Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ с № 10677/170.9.2021 г., като бивша държавна собственост, включен и описан в акт за държавна собственост /АДС/ № 680/18.03.1985 г., с отразяване, че е предоставен /към датата на съставянето на АДС/ на Общински народен съвет – Варна за оборотен жилищен фонд. В същото удостоверение е отразено, че със Заповед № ДИ-21-7703-42/16.06.2021 г. на Областния управител на област Варна, апартаментът е отписан от актовите книги на държавата, тъй като отговарял на изискванията за имот, преминал в собственост на общината по силата на закона. Според съобразителната част заповедта на Областния управител, имотът е станал общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР на ЗМСМА. Видно е от представената схема на процесния апартамент, издадена от СГКК – Варна че към 12.03.2021 г. /т. е. преди актуването на апартамента като общински/ в кадастралния регистър към КК на [населено място] за собственик на апартамента е вписан „неустановен собственик“. В същият смисъл е и извадката от кадастралния регистър към КК на [населено място] на л. 30 от делото на Районен съд - Варна. Част от преписката по съставянето на АЧОС № 10677/17.09.2021 г. е и документ, именуван „Окончателно ценообразуване на жилищен блок 203, к-с Вл. В.“, съставен от СД „ИСС“ при ОНС - Варна през 1985 г., по отношение на която дирекция въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 12 от отменения Правилник за устройството и дейността на стопанската дирекция „Изграждане на селищните системи“ при окръжните народни съвети и на поделенията й, обн. ДВ., бр. № 7/25.01.1980 г.), дирекцията е и предприятие – инвеститор съобразно чл. 117, ал. 1 ЗТСУ /отм./, което осъществява изграждането на държавни жилища – в тази смисъл са разпоредбите на Раздел трети от цитирания ПУДСДИСС /отм./. В този документ, който не е оспорен от ищцата, фигурира и процесният апартамент, ведно с принадлежщата му изба и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, определени съобразно ценообразуването на жилищата в блока. В показанията на свидетелката И. М. Г., която е съсед - живее в апартамент на 4-тия етаж във входа от 1989 г., се сочи, че свидетелката познава ищцата и семейството й, нанесли се в апартамент на втория етаж година по-късно. През 2000 г. бащата на ищцата напуснал жилището, а майка й – през 2010 г., сестра й също се изнесла. От 2010 г. в жилището останала да живее ищцата. Свидетелката сочи, че 15 години е била касиер на входа и през това време ищцата си е плащала всички задължения към входа. Преди около три години или три години и половина /т.е., към 2021 г./ ищцата направила в апартамента ремонт – сложила си ПВЦ, оправила банята, тъй като всичко било „изостанало“. Свидетелката не знае през времето, откакто ищцата останала да живее сама в апартамента, някой да е предявявал претенции към нея; била чувала от съседи, че имало залепено съобщение през 2023 г. – по времето, когато от общината изгонила ищцата. Знае, че в момента ищцата живее на квартира. При така установените факти, въззивният съд е формирал и правните си изводи по спора, съобразно носената от всяка от страните доказателствена тежест по предявения иск с основание чл. 108 ЗС. Съдът се е аргументирал, че събраните по делото писмени доказателства сочат, че към 1990 г. – годината, в която семейството на ищцата се е нанесло да живее в процесния апартамент, той е бил държавна собственост, построен от държавата съгласно чл. 117 ЗТСУ /отм./ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му. За този извод съдът се е позовал на окончателното ценообразуване на жилищата в жилищния блок № 203, в[жк], [населено място], извършено от СД „ИСС“ при ОНС - Варна през 1985 г., като предприятие-инвеститор по изграждането на жилищния блок, в съответствие със задълженията, респ. правомощията на тази дирекция по чл. 12 от ПУДСДИСС (отм.), която пък съгласно чл. 117, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ПУДСДИСС (отм.) е била предприятието-инвеститор по изграждането на жилищния блок. В допълнение към горния извод, съдът е реферирал и към отразеното в КККР на [населено място] към м. март 2021 г. че този апартамент е с „неустановен собственик“, също и на липсата на доказателства, респ. липсата на твърдения, след построяването му апартаментът да е бил продаден на граждани, респективно да е придобит и притежаван от друг правен субект, което обуславя и извод, че приложение намира и нормата на чл. 6, ал. 2 ЗС, в редакцията й от ДВ, бр. № 31/17.04.1990 г., действала до изменението на ЗС с ДВ, бр. № 77/17.09.1991 г., съгласно която държавна собственост са вещите, които нямат друг собственик. Наличието или липсата на съставен акт за държавна собственост за този апартамент (по делото такъв не е представен, макар да има индиции за съставянето му) е посочено да е без значение, с оглед декларативния характер на такъв акт. След като към 17.09.1991 г. апартаментът е бил държавна собственост, то с влизането в сила на § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР на ЗМСМА, ДВ, бр. № 77/17.09.1991 г. на дата 17.09.1991 г., според която преминават в собственост на общините и жилищните обекти, изградени по реда на чл. 117 ЗТСУ, за оборотни жилища или за социални мероприятия, включително за отдаване под наем на социално слаби семейства, процесният апартамент е станал общинска собственост по силата на закона. Евентуално е посочено, че процесният апартамент се счита общинска собственост и съгласно § 10, ал. 1 от ПЗР на ЗОбС редакция ДВ, бр. № 44/21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., в собственост на общините преминават и обектите, изградени с държавни средства, предоставени на бившите народни съвети, или с доброволен труд и средства на населението, включително и тези, които са в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. Тоест, независимо коя от горните две хипотези ще намери приложение, процесният апаратмент е преминал в собственост на общината преди началният момент на твърдяното от ищцата давностно владение – 05.06.2010 г. С оглед придобиването от общината на собствеността върху процесния апартамент най-късно на 01.06.2006 г. по отношение на него е прието да се приложим въведеният с § 1 от ЗР на Закона за допълнение на Закона за собствеността /последна редакция ДВ, бр. № 7/2018 г., в сила от 31.12.2017 г./ мораториум, съгласно който за периода 01.06.2006 г. – до 08.03.2022 г. /когато е влязло в сила Решението № 3/24.02.2022 г., постановено по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна/, давността върху имоти частна общинска собственост спира да тече. С обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, като последиците от преустановяването на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила – чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията на РБ. Или придобивна давност в полза на ищцата е текла в периода от 08.03.2022 г. до 23.04.2023 г. – 1 година, 1 месец и 15 дни, което е недостатъчно за придобиването на процесния апартамент по давност. Ищцата е посочено да е обикновен /недобросъвестен/ владелец и необходимия срокът на придобивната давност е 10 години. Изтеклата в полза на ищцата придобивна давност от 1 година, 1 месец и 15 дни е прекъсната на 23.10.2023 г. – с изгубване на владението за период от шест месеца /чл. 81 ЗС/, при което и последиците на изтеклата давност са заличени. По отношение соченото от ищцата присъединяване на владението на нейната майка е прието такова да не е налице, тъй като липсва правоприемство между двете - напускането на апартамента от страна на майката на ищцата не е правоприемство, но дори и да има такова присъединяване според твърдението на ищцата на осъществявано от майка й владение върху апартамента за времето от месец март 2006 г. до 05.06.2010 г. - когато майката на ищцата напуска имота, то срокът е 1 година, 4 месеца и 15 дни, който също е недостатъчен. В обобщение е пирето, че ищцата не е собственик на процесния апартамент на заявеното от нея придобивно основание - давностно владение с начало на владението от 05.06.2010 год. до 23.04.2023 год., когато ищцата е отстранена от апартамента, и предявеният ревандикационен иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне, което е обусловило и потвърждаване на първоинстационното решение с такъв резултат. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС /във връзка с първите четири въпроси/, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /по петия въпрос/: 1/ Чрез какви доказателства или доказателствени средства се доказва, че имотът е безстопанствен? –противоречие с решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 643/2011 г. на ВКС, I ГО, решение № 559 от 02.10.2024 г. по гр. д. № 608/2024 г. на ВКС, I ГО и решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 477/2012 г. на ВКС, II ГО; 2/ Може ли съдът да формира правните си изводи, по незаявено от страната твърдение/възражение? – противоречие с т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 3/ Съставеният акт за частна общинска собственост с отразено в него основание по чл. 58, ал. 5 ЗОбС, без посочване в акта на фактическите основания за придобиване на собствеността, достатъчен ли е за да се приеме, че собствеността върху имота е общинска? 4/ При оспорване на представения по делото акт за общинска собственост, следва ли ответната община да установява наличието на фактическите основания за съставяне на акта, като докаже всички елементи от фактическия състав на чл. 58, ал. 5 ЗОбС –противоречие по въпроси № 3 и № 4 с решение № 71 от 06.02.2025 г. по гр. д. № 1773/2024 г. на ВКС, I ГО, решение № 87 от 01.08.2018 г. по гр. д. № 2714/2017 г. на ВКС, I ГО, решение № 50014 от 30.08.2023 г. по гр. д. № 2282/2022 г. на ВКС, II ГО и решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II ГО, 5/ Кои норми на Закона за собствеността – отменените или действащите следва да намерят приложение, ако акта за частна общинска собственост е съставен на основание на чл. 58, ал. 5 ЗОбС –че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, по съображения, че липсва постановена съдебна практика. Извън хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК, съгласно и т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Поставянето на правен въпрос е задължение на касатора, касационната инстанция няма право да го извлича или формулира според оплакванията с касациноната жалба или изложението към нея, а може само да доуточни или прецезира вече поставен относим за спора правен въпрос, като е изяснено с горепосоченото тълкувателно решение. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Основен спорен по делото въпрос е бил ли е държавна собственост процесният апартамент към 1990 г.- когато ищцата твърди, че семейството й се е нанесло в него, и съответно налице ли са предпоставките на приетия след това ЗМСМА в сила от 17.09.1991 г., или на ЗОбщС в сила от 1.06.1996 г., за преминаване на собствеността върху него от държавата към общината, с оглед въведените от ответника с отговора на исковата молба възражения и фактически твърдения, че апартаментът е бил изграден с държавни средства преди 1984 г. и е станал държавна собственост, която след това по силата на закона е преминала към общината, от които обстоятелства ответната община извлича и защитното си възражение за законова пречка придобиването му по давност преди 1996 г., и след това до 08.03.2022 г. Въззивния съд е направил решаващ извод, че процесният имот към 1990 г. е бил държавна собственост като изграден от държавата съгласно чл. 117 ЗТСУ /отм./ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, по отношение на който извод и на писменото доказателство, от което той е изведен - окончателното ценообразуване на жилищата в жилищния блок № 203, в[жк], [населено място], извършено от СД „ИСС“ при ОНС - Варна през 1985 г., нито един от поставените въпроси от страна на касатора, не се отнася. Доводът на въззивния съд, че апартаментът става държавна собственост и като непритежаван от друг правен субект съгласно чл. 6, ал. 2 ЗС в сила до 17.09.1991 г., е допълнителен такъв и няма самостоятелно значение, поради което поставените във връзка с него въпрос № 1 и № 2 от изложението, нямат решаващо значение за изхода на настоящия спора. Това е така, защото какъвто отговор да бъде даден на тези два въпроса, той няма да се отрази върху предходно направения извод на въззивния съд, че апартаментът е станал държавна собственост на друго основание - чл. 117 ЗТСУ /отм./ и подзаконовите актове по неговото приложение, обусловило и извод за приложение на § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР на ЗМСМА, ДВ, бр. 77/17.09.1991 г. за преминаване собствеността от държавата към общината преди сочения от ищцата начален момент на давностното й владение 5.06.2010 г., и за които решаващи изводи няма поставен с изложението въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК. Ето защо тези два въпроса не налагат допускане на обжалването, което препятства преценката на сочената по тях съдебна практика на ВКС. Въпросите № 3 и № 4 от изложението, настоящият състав намира, че не кореспондират с мотивите на въззивния съд, който не е разсъждавал по тях и не е формирал извод, основан на доказателствено значение на съставения акт за частна общинска собственост, поради което въпросите са необуславящи и по тях липсва общото основание за селекция, което изключва допускането на касационното обжалване. Аналогично и по повдигнатия въпрос № 5 от изложението, също както и по предходните два въпроси, не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото съдържанието на акта за частна общинска собственост от 17.09.2021 г. не е бил обсъждан от въззивния съд и изводите му не са основани на материалната му доказателствена сила. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпроси № № 3-5 не следва да се обсъжда наличието на твърдяното от касатора специално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК- по № № 3 и 4, и чл.280, ал.1, т. 3 ГПК – по № 5. При извършената служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатира вероятност за порок, за който се следи служебно от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. Предвид изхода на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство. Ето защо, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК