Определение № 50151 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3263/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. чрез адв. М. - назначен негов служебен адвокат против решение № 162 от 16.05.2022 г. по гр. д. № 181/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик. Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) при Министерство на правосъдието чрез юрк. Р. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1127 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1805/2021 г. на Районен съд – Пазарджик за отхвърляне на предявените от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място] против ГДИН искове с правно основание 71, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 1 ЗЗДискр. - за установяване на нарушение на ответника на забраната за дискриминационно третиране на ищеца на основата на признака „лично положение“, изразяващо се в отказ да бъде разрешено на последния да ползва в килията си котлон, фурна и парти - грил през периода от 09.06.2015 г. до 04.09.2020 г., и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът е настанен в затвора в [населено място], където изтърпява наказание „доживотен затвор без право на замяна“, вкл. и в исковия период. Изтъкнал е, че за това време министърът на правосъдието или натоварени от него лица са издавали на основание чл. 122, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) заповеди за утвърждаване на списък на разрешените вещи и предмети, които осъдените и задържаните могат да държат при себе си и да ползват. С последната от тези заповеди, № ЛС – 04 – 1365 от 16.08.2017 г. е разрешено ползването на котлон и малка фурна, но само за общо ползване. Разпоредено е тези вещи да се съхраняват в специално определени помещения и да се ползват по ред, определен от началника на затвора. Направен е извод, че ползването на вещи като електрически котлон и малка фурна в килиите на лишените от свобода в местата за изтърпяване на това наказание е поставено под разрешителен режим. Правната му уредба се съдържа във вътрешното (национално) законодателство и не е разписана от международни правни норми. Посочено, че в случая ползването на въпросните вещи се извършва при условия и ред, определени от началника на съответния затвор и то считано от 16.08.2017 г. – до тогава с такова право посочената категория лица не са разполагали. Изложени са съображения, че предвид на горните факти и нежеланието на ищеца да ползва вещите общо с другите затворници в нарочно определените за това помещения, отказът на администрацията на затвора в [населено място] да му ги предостави за лично ползване в килията, не осъществява по – неблагоприятно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. по признак „лично положение“. В тази връзка съставът на окръжния съд е приел, че разрешаването на определени затворници в затворите в градовете София, Пловдив и Стара Загора да ползват в килиите си електрически котлон и малка фурна не е аргумент в подкрепа на извод за неравно третиране на ищеца от страна на затворната администрация в [населено място] и да налага установяване на нарушението съгласно чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. Посочено е, че ползването на посочените вещи това преди установяването на разрешителен режим – преди 16.08.2017 г. е въпрос на лична отговорност на началните на съответните затвори, а след тази дата следва да се съобрази с въведените от националния законодател условия и ред за ползване на въпросните вещи и предмети от осъдените и задържаните лица. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд. Вместо това се излагат съображения и релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение. Те се основават на тезата, че съдът в преценката си за наличие на дискриминационно третиране е съпоставил единствено и само личното положение на ищеца спрямо осъдените лица, настанени в затвора в [населено място], вместо с всички осъдени на еднакво на него по вид и размер наказание в цялата страна. Така се изпълвало изискването за съпоставка „при сравними сходни обстоятелства“ по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗдискр. Като основание за достъп до касация се поддържа и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдението, че обжалваното решение е очевидно неправилно (страната го счита за „очевидно несправедливо“). Иска се също отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), дали решаващия мотив на съда по обжалваното решение за отсъствие на нарушение при третирането на ищеца по защитения признак „лично положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. при преценка за наличието на „сравними сходни обстоятелства“, не е в противоречие с принципа за равенство пред закона, установен в чл. 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС). На основание чл. 628 ГПК съдът прави запитване до СЕС, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз (ЕС) или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Съобразявайки това правило, както и разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК се налага извод, че запитване може да бъде направено при неяснота относно тълкуването на приложимите разпоредби на правото на Европейския съюз, относими към конкретния правен спор. Преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право. Последицата от същото ще е неприлагане на противоречащата националноправна уредба по конкретното дело. Преюдициалното запитване трябва да се отнася до тълкуването или валидността на правото на Съюза, а не до тълкуването на националните правни норми или до фактически въпроси, повдигнати по главното производство – препоръка 2018 С 257/01. В случая очертаните по – горе предпоставки не са налице. Молителят не обосновава искането си по реда на чл. 628 и сл. ГПК с твърдение, че има неяснота при тълкуването на чл. 20 ХОПЕС, която е от значение за решението по делото. Напротив, сочи, че решаващото съждение на съда за отсъствие на дискриминационно третиране на основата на признака „лично положение“ през призмата на понятието „сравними сходни обстоятелства“, влиза в противоречие и нарушава посочената и приложима съюзна разпоредба (установяваща ясно и безусловно равенството на всички хора пред закона). По този начин се иска тълкуване от СЕС на правен въпрос, въведен за решаване в първоинстанционното и въззивно съдебно производство, по който според касатора въззивният съд е формирал неправилен извод в обжалваното решение - предмет на касационен контрол. С оглед на тези съображения искането е неоснователно ще следва да се остави без уважение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение – така разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Затова при липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото касационен контрол не може да се допусне. За пълнота на изложението ще трябва да се изтъкне и следното. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с трайната съдебна практика на ВКС (вж. решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., решение № 101 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г., решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., всичките по описа на IV г. о.). Даденото в нея правно разрешение е, че наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично (същото или сходно) положение. При разлика в третирането, която обаче се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., не е налице дискриминация. В случая въззивният съд е съобразил, че в идентично положение с ищеца по отношение на личното си положение, определено от актовете на управление на затвора в [населено място] са само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и осъдените лица, които изтърпяват наказание „лишаване от свобода“ вкл. „доживотен затвор“ в друг затвор в страната. В подобни „сравними сходни обстоятелства“ по отношение на утвърдените от началника на затвора в [населено място] ред и условия за ползване на процесните вещи от бита – ел. котлон, фурна, парти – грил, ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода именно в този затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. По делото е безспорно установено, че такава разлика в третирането спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затвора в [населено място] по отношение на утвърдените от началника на затвора условия и ред за ползване на описаните вещи и предмети от бита, не е налице. Идентичността в условията на третиране на тези лица изключва както пряката, така и непряката дискриминация спрямо ищеца по смисъла на ЗЗДискр. Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора. В случая обаче липсва изложена такава аргументация. В заключение, жалбоподателят не е обосновал наличието на основания за достъп до касация, поради което такъв ще следва да бъде отказан. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,