Определение № 139 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2020 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1772/08.06.2020 година, подадена от С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И., срещу определение № 1686/05.05.2020 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 510/2019 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Благоевград е оставил без уважение подадената от С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. срещу определение № 3619/09.12.2019 година, постановено по гр. д. № 142/2018 година, частна жалба с вх. № 6353/23.12.2019 година, като е потвърдил посоченото определение. С последното е оставено без уважение обективираното в подадената от С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. срещу решение № 116/27.03.2019 година на Районен съд Петрич, постановено по гр. д. № 142/2018 година, въззивна жалба с вх. № 2130/22.05.2019 година, искане за изменение на посоченото решение в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК. В подадената от С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. частна касационна жалба се излагат доводи за това, че определението на Окръжен съд Благоевград е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено като недопустимо и неправилно. Касаторите твърдят, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Благоевград. Ответникът по жалбата „Колор Фуудс“ ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 400 231/29.06.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 1686/05.05.2020 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 510/2019 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение, а също така и потвърждаване на оспорваното с нея определение. Третото лице помагач на страната на „Колор Фуудс“ ЕООД [населено място], а именно Община Петрич не е подало отговор на жалбата, като не е изразил становище относно допустимостта и основателността на същата. С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. са били уведомени за обжалваното определение на 29.05.2020 година, а подадената от тях срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 1772/08.06.2020 година, като е подадена по пощата на 05.06.2020 година. Предвид на това и съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Благоевград е приел, че с определение № 3619/09.12.2019 година, постановено по гр. д. № 142/2018 година е било отхвърлено искането на С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И., обективирано във въззивната им жалба с вх. № 2130/22.05.2019 година, за изменение на постановеното по същото дело решение № 116/25.04.2019 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК. Този резултат бил обективиран с изчисляване на съразмерно дължимото се възнаграждение на пълномощника на жалбоподателите, спрямо искания и уважения размер на исковете. Заедно с това първоинстанционният съд бил съобразил правилно, приложимите в случая норми на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Действително при цена на исковете общо от 350 000.00 лева минималният размер на адвокатското възнаграждение на С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата бил 8530.00 лева. Към тях следвало да се прибавят, на основание чл. 7, ал. 8 от Наредбата, още 400.00 лева възнаграждение за откритите съдебни заседания, тъй като те били повече от две, а именно шест. В резултат на това общият размер на възнаграждението, който бил 8930.00 лева, следвало да се намали съразмерно с оглед уважения размер на исковете, който бил общо 33 000.00 лева. Така се получавало дължимо възнаграждение от 841.97 лева, който бил присъден от първоинстанционния съд. Неоснователно било оплакването на С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд. За последния не съществувало задължение за изпраща препис от въззивната жалба, в която било инкорпорирано искането по чл. 248 от ГПК, за отговор на това искане, защото насрещната страна вече била получила препис такъв и била дала отговор по искането, който се съдържал в отговора й на въззивната жалба. Категорично не можело да бъде споделено и оплакването, че с обжалваното определение, първоинстанционният съд се опитвал да „измени“ акта по съществото на спора, постановен от въззивния съд. Последният се бил произнесъл по разноските за въззивното производство, поради което нямало съвпадение в предмета на произнасянето на двете инстанции. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. са поискали определението на Окръжен съд Благоевград да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това в случай, че решението на първоинстанционния съд е отменено/изменено в осъдителната си част, следва ли въззивният съд да извърши ново разпределение на разноските, съобразно уважената и отхвърлената част от иска пред първата и втората инстанция по реда на чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 81 от ГПК; за това следва ли при обжалване на първоинстанционното решение в частта за разноските във въззивната жалба да се приеме, че първоинстанционният съд е бил сезиран с молба на основание чл. 248 от ГПК; за това при постановено отменително решение на въззивния съд, касаещо материални интерес на спора, както и наличие на висящо/неприключило производство по основното производство, следва ли първоинстанционният съд да се произнася с отделен акт за присъждане на разноските на страните и за това следва ли производството по чл. 248 от ГПК да се разделя от основното производство по съществото на спора, след като страна по делото, обжалва решението на първоинстанционния съд в частта за разноските във въззивната жалба пред горестоящия съд. Горепосочените въпроси са съществени, но не обосновават допускането на въззивното определение на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване. Действително в определение № 224/09.05.2016 година, постановено по ч. гр. д. № 5263/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че от разпоредбите на чл. 78, чл. 80 и чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК е видно, че произнасянето на съда по отношение на направените в хода на производството разноски е функция на произнасянето по съществото на спора. Затова произнасянето на съда по отношение на тях или липсата на такова произнасяне не прегражда хода на производството. Същевременно произнасянето на съда по отношение на разноските не е част от произнасянето на съда по съществото на спора. Затова в тази си част съдебният акт има характера на определение. Това определение обаче не би подлежало на самостоятелно обжалване. В действащият към сегашния момент ГПК не е възпроизведена разпоредбата на чл. 70 от ГПК (отм.) съгласно която решението на съда относно разноските, както и определението за допълнителна държавна такса по чл. 65, ал. 1 от ГПК (отм.), може да бъде обжалвано с частна жалба, ако не се обжалва самото решение. Както се посочи по-горе по своето естество определението по чл. 78 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски не е преграждащо такова по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което би могло да подлежи на самостоятелно обжалване само ако е налице хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Липсата на разпоредба, подобна на тази по чл. 70 от ГПК (отм.), в действащия ГПК обаче сочи на това, че определението за разноски не е такова по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поради това същото не подлежи на самостоятелно обжалване и страната не може да го обжалва с въззивна жалба, ако не се обжалва самото съдебно решение по съществото на спора. В случаите на неправилно определени разноски, когато не е подадена въззивна жалба срещу решението по съществото на спора, защитата на страните се осъществява по реда на чл. 248 от ГПК. По силата на чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Същевременно ответникът по иска също има право да възстанови направените от него в производството разноски при условията на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК При това приложението на разпоредбите не е ограничено само за конкретната инстанция. Видно от чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК с решението си съдът задължително се произнася и по дължимите се на страните разноски, което произтича и от разпоредбата на чл. 81 от ГПК. Затова при обжалване на решението въззивният съд също е длъжен да се произнесе по разпределението на направените от страните разноски. Това произнасяне трябва да бъде съобразено с крайния резултат от произнасянето на въззивния съд, тъй като ако решението на първата инстанция бъде изменено, то искът в изменената част ще се счита основателен или неоснователен от момента на предявяването му, а не от момента на постановяване на решението на първата инстанция и подаването на въззивната жалба срещу него, стига да не са налице предпоставките по чл. 235, ал. 3 от ГПК. Затова изменението на решението на първата инстанция по спорното право води до изменението му и в частта му за разноските, тъй като неправилното произнасяне на първоинстанционния съд води и до неправилно произнасяне по дължимите се между страните разноски. Предвид на това при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски. С оглед на това подаването на въззивна жалба срещу постановеното по първоинстанционното производство решение запазва висящността на спора пред съда, включително и в частта му за извършените разноски. Затова в тези случаи жалбата в частта й за разноските не представлява молба по чл. 248 от ГПК и не подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд, по реда на изменение на решението му в частта за разноските, а подлежи на разглеждане от въззивния съд. Последният е задължен да се произнесе с решението си, както по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по съществото на спора, така и по направените с жалбата оспорвания на това решение в частта му за разноските, т. е. съдът е задължен да се произнесе по жалбата в нейната цялост. Затова спорът по отношение на разпределението на извършените в съдебното производство разноски по чл. 78 от ГПК подлежи на разглеждане във въззивното производство. Това правило важи и в случаите когато се обжалват постановени в първоинстанционното производство определения по чл. 248 от ГПК. В случай на подадена срещу решението въззивна жалба тези определения не подлежат на самостоятелно обжалване, а дори когато срещу тях е подадена отделна частна жалба тя се разглежда в едно производство с въззивната такава. В това производство въззивният съд може да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното решение по съществото на спора, но да измени същото в частта му за разноските, ако прецени, че те са неправилно определение и оплакванията на жалбоподателя в тази насока са основателни. При това не може да бъде отречено правото на насрещната страна да иска присъждане на направените от нея разноски както пред въззивната, така и пред първата инстанция. Тя може да възразява и срещу искането на въззивния жалбоподател за присъждане на разноски, както по отношение на извършването им, така и по отношение на размера им и за двете съдебни инстанции. С решението си въззивният съд ще трябва да се произнесе и по отношение на разпределението на отговорността на страните за разноски, като разпредели същите по реда на чл. 78 от ГПК. При това той ще трябва да прецени самостоятелно какви са извършените от страните разноски за двете съдебни инстанции и да определи отговорността на страните за тях с оглед на крайния изход от спора. Затова при наличието на висящност на исковото производство във въззивната инстанция оспорванията на ответника по жалбата по отношение на първоинстанционното решение в частта му за разноските подлежат на разглеждане във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 от ГПК. Предвид на това в случай, че е подадена въззивна жалба срещу самото решение по съществото на спора от една от страните, всяка една от тях може да оспорва решението и в частта му за разноските и това оспорване ще трябва да бъде разгледано във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 от ГПК. Случаят разгледан в посоченото определение обаче е различен от случая по настоящето производство, в което въззивният съд е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по съдържащо се, според първия съд, във въззивната жалба искане за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК. В този случай указанията на въззивния съд са задължителни за първата инстанция и тя е длъжна да се произнесе по твърдяното искане за изменение на решението й в частта за разноските. Още повече, че тези указания на въззивната инстанция не подлежат на инстанционен контрол. При това доколкото чрез произнасянето си по чл. 248 от ГПК съдът не може да измени постановеното от него решение по съществото на спора, то той трябва да съобрази становището си по отношение на дължимостта на разноските и размера на същите, с това решение. Постановеното от първоинстанционния съд, в производството по чл. 248 от ГПК определение, ще подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. При произнасянето си обаче първоинстанционният съд не може да съобрази отмяната или изменението на постановеното от него решение по съществото на спора от въззивната инстанция, тъй като по този начин би иззел компетенциите на въззивния съд. В случаите на отмяна или изменение на първоинстанционното решение, компетентен да определи дължимите се разноски, както за първата, така и за въззивната инстанция, с оглед на крайния изход на спора е въззивния съд. Последният не може да се произнася само по отношение на направените пред него разноски и да разпределя същите с оглед крайния изход от спора, без да включва в това произнасяне и направените пред първата инстанция разноски. Ако въззивният съд не се е съобразил с това си задължение, то постановеното от него решение би подлежало на допълване или изменение в частта за разноските по чл. 248 от ГПК или може да бъде коригирано по реда на касационното обжалване (ако се обжалва самото въззивно решение). Разноските, които се дължат, съобразно въззивното решение, с което се отменя или изменя първоинстанционното решение не могат да бъдат присъждани от първоинстанционния съд по реда на чл. 248 от ГПК. В случаите, когато първоинстанционният съд се е произнесъл по искане по чл. 248 от ГПК, в случаите когато неговото решение е било обжалвано и впоследствие отменено или изменено от въззивния съд, по отношение на задължението за разноски ще важи направеното с въззивното решение произнасяне, а не определението на първоинстанционния съд, тъй като то е част от отмененото или изменено решение, а спорът между страните е разрешен с въззивното решение. В случая първоинстанционното решение е било изменено от въззивния съд в полза на С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И., поради което именно въззивния съд е трябвало да определи и дължимите им се за първата и втората инстанция разноски, с оглед на уважената част от исковете им, като обжалваното в настоящето производство определение е без правно значение за това произнасяне. С оглед на посоченото вторият, третият и четвъртият от поставените в изложението на С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И., по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване. Това важи и за първия от поставените въпроси, който освен това се отнася и до въззивното производство, а не до производството по чл. 248 от ГПК провеждано от първоинстанционния съд. Предвид изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 1686/05.05.2020 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 510/2019 година по подадената срещу него от С. Д. М., Е. С. С. и В. С. И. частна касационна жалба с вх. № 1772/08.06.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение