Определение № 423 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2514/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 вр. чл.280 ГПК.

С решение № 406/16.01.2020 г. по в. гр. д. № 403/2019 г. на Софийкия градски съд, ГО, II-Д въззивен състав, е потвърдено решение № 446912/09.07.2018 г. по гр. д. № 27869/2017 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Б. Л. срещу Фондация “Професор д-р Г. Л. и професор д-р Е. Г.“ иск с правно основание чл. 108 ЗС с предмет апартамент № 171, находящ се в [населено място], район „К. село“, ж. к. „К. село -[жк], [жилищен адрес]0, ет. 3, заедно с избено помещение № 9.

Касационна жалба вх. № 56653/19.06.2020 г. в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ищцата с оплаквания за неправилност - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.

Постъпил е отговор от ответника по иска, който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:

С учредителен акт от 05.02.2010 г. Г. К. Л. учредил фондация с наименование „Професор д-р Г. Л. и професор д-р Е. Г.“ за осъществяване на дейност в обществена полза. Съгласно чл. 1 от акта учредителят предоставил безвъзмездно на фондацията собствеността си върху апартамент № 171, находящ се в [населено място], район „К. село“,[жк],[жк], в жилищна сграда [жилищен адрес]0, ет. 3, със застроена площ 59.80 кв. м., състоящ се от стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, заедно с избено помещение № 9 с площ 3.6 кв. м., при съседи: изток - фасада, запад - мазе на апартамент № 170, север - мазе на апартамент № 167, юг - мазе на апартамент № 168, заедно с 0.576% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото - държавна земя - поземлен имот. Имотът е закупен от учредителя с н. а. № ..../22.05.2008 г. Актът за учредяване на фондацията е с нотариално заверен подпис от 05.02.2010 г. Вписан е в книгата за вписване на 08.02.2010 г.

Между страните не е спорно обстоятелството, че фактическата власт върху имота се упражнява от ответника по иска.

Ищцата е наследница по закон - низходяща, на Г. К. Л., който е починал на 06.05.2012 г.

Първоинстанционният съд приел, че учредителният акт, който е с нотариално заверен подпис и е вписан в имотния регистър, е законосъобразен, а твърденията на ищцата, че имотът не е достатъчно индивидуализиран, поради което не е настъпил вещнотранслативен ефект, са неоснователни. Приел, че този ефект относно процесния имот е настъпил с волеизявлението от страна на учредителя, за което не се изисква нотариален акт, и тъй като правото на собственост не е било елемент от правната сфера на наследодателя на ищцата към момента на смъртта му, съответно не е преминало в нейната правна сфера, то искът за ревандикация е неоснователен.

Въззивният съд намерил за неоснователно възражението на ищцата за липса на представителна власт в полза на процесуалния представител на ответника по иска адв. Й. като учредена от В. Б., която според ищцата не е имала правомощието да упълномощава представители на фондацията. Тълкувайки изразената в чл. 12 и в чл. 19 от учредителния акт воля на учредителя на фондацията, съдът приел, че целта на приетата в акта уредба е да се гарантира наличието на орган, който да извършва представителството на фондацията дори след изтичане на предвидения петгодишен мандат на управителя, изпълнявайки функции, чрез които да осъществява предоставените му правомощия, като част от функциите му е да представлява и респективно да упълномощава трети лица да представляват фондацията. По тези съображения съдът приел, че процесуалният представител е бил валидно упълномощен да представлява ответника в съдебното производство.

Въззивният съд приел и, че при учредяването на фондацията са били спазени всички законови изисквания, поставени в чл. 33, ал. 1-4 ЗЮЛНЦ. Посочил, че учредяването на фондация приживе, какъвто е разглежданият случай, се осъществява с едностранен акт на дарение. Особеност на дарението, извеждана от приложимия закон - чл. 33 ЗЮЛНЦ, е че то няма договорен характер, а е едностранен учредителен акт, с който безвъзмездно се предоставя имущество за определена цел /неправилно записано „цена“/, като в този случай не се прилагат правилата на чл. 225-227 ЗЗД. Посочил, че доколкото безвъзмездното предоставяне на недвижимия имот няма договорен характер, то неприложимо е правилото на чл. 18 ЗЗД относно спазването на форма за действителност на прехвърляне на имота в патримониума на фондацията - нотариален акт, спрямо което правило правилата на чл. 33, ал. 2-4 ЗЮЛНЦ се явяват специални.

Въззивният съд намерил за безпредметно тълкуването на думите „предоставя“ и „отстъпва“ и диренето на смислова разлика в тези понятия, употребени съответно в чл. 33, ал. 1 ЗЮЛНЦ и в чл. 225, ал. 1 ЗЗД, която да разколебае извода, че учредителят е целял учредяване на фондацията-ответник чрез даряването на собствения му процесен недвижим имот. Това становище подкрепил с аргумента, че в чл. 33, ал. 1 ЗЮЛНЦ законодателят е използвал думата „предоставя“ за описание на действията, чрез които учредителят изразява волята си за отделяне на част от имуществото си, с която да бъде учредена фондация за постигане на определена нестопанска цел и именно този глагол е използван в учредителния акт на фондацията.

Въззивният съд намерил за неоснователно и последното оплакване във въззивната жалба, че волята на учредителя и процедурата за учредяване на фондацията е опорочена поради липса на индивидуализация в учредителния акт на предоставения недвижим имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила следните въпроси, които счита, че са разрешени при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Съобразявайки правните характеристики на дарението като двустранна сделка /договор/, уреден с разпоредбите на чл. 225-227 ЗЗД, представлява ли негова разновидност предоставянето на имущество по реда на чл. 33 ЗЮЛНЦ за учредяване на фондация;

2. Следва ли актът за предоставяне на недвижимо имущество за учредяване на фондация да бъде подчинен на правилото на чл. 18 ЗЗД или последното се явява неприложимо, вкл. като общо спрямо изключващото го специално правило на чл. 33, ал. 2 ЗЮЛНЦ, т. е. чл. 18 ЗЗД не намира приложение при сделката по предоставяне на недвижимо имущество за учредяване на фондация.

При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, като разрешен в противоречие със следната практика на ВС: Постановления № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г. на Пленума на ВС, както и с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в следните решения: решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. и решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., всичките на II-ро т. о.

Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да бъде допуснато по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното въззивно решение. В разглеждания случай първият поставен въпрос /съобразявайки правните характеристики на дарението като двустранна сделка /договор/, уреден с разпоредбите на чл. 225-227 ЗЗД, представлява ли негова разновидност предоставянето на имущество по реда на чл. 33 ЗЮЛНЦ за учредяване на фондация/ не е част от предмета на делото и въззивният съд не се е произнесъл по него. Като е съобразил приложимия закон за учредяване на юридическо лице с нестопанска цел, каквото е фондацията, съдът е посочил, че в случая дарението като учредителен акт няма договорен характер и правилата на чл. 225-227 ЗЗД не се прилагат. При наличието на изрична правна уредба, че фондация се учредява с едностранен учредителен акт, без правно значение за изхода на спора между страните се явява въпросът дали този едностранен акт е разновидност на договора за дарение, регламентиран в ЗЗД. Ето защо и въззивният съд не е бил длъжен да се произнесе по него. Поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Вторият въпрос /следва ли актът за предоставяне на недвижимо имущество за учредяване на фондация да бъде подчинен на правилото на чл. 18 ЗЗД или последното се явява неприложимо, вкл. като общо спрямо изключващото го специално правило на чл. 33, ал. 2 ЗЮЛНЦ, т. е. чл. 18 ЗЗД не намира приложение при сделката по предоставяне на недвижимо имущество за учредяване на фондация/ не се нуждае от изясняване от ВКС, затова не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, по приложението на което са дадени разяснения в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Текстът на чл. 33, ал. 2 ЗЮЛНЦ, който е приложим случая, е ясен- за учредяване на фондацията приживе е необходимо актът да бъде с нотариално заверени подписи. Я. е и чл. 33, ал. 3 ЗЮЛНЦ, според който когато се прехвърлят вещни права върху недвижим имот, учредителният акт се вписва от съдията по вписванията при районния съд по местонахождението на имота. Така формулирани, разпоредбите не оставят място за съмнение относно формата на учредителния акт и дали приложение не следва да намери друга разпоредба - тази на чл. 18 ЗЗД, според която договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Освен това конкретният казус не съдържа специфики, които да наложат някаква особеност в приложението на закона, която може да доведе до развитието на правото.

На последно място - въпросите са поставени във връзка с виждането на жалбоподателката за противоречие в мотивите към обжалваното решение, според които освен договора за дарение, който е двустранна сделка, изрично уредена с разпоредбите на чл. 225-227 ЗЗД, съществува и друго дарение, което е едностранна сделка, за която обаче също се прилагат правилата на чл. 225-227 ЗЗД. Такова противоречие не е налице, а е допусната техническа грешка при изписването на становището на въззивния съд, че дарението, уредено със ЗЮЛНЦ, е едностранен учредителен акт, с който безвъзмездно се предоставя имущество за определена цел, като е записано, че „в този случай на се прилагат правилата на чл. 225-227 ЗЗД“. Този запис жалбоподателката чете като„в този случай се прилагат правилата на чл. 225-227 ЗЗД“, вместо правилното „в този случай не се прилагат правилата на чл. 225-227 ЗЗД“. Като поставени в несъответствие с действителния смисъл на мотивите към обжалваното решение, въпросите не могат да обосноват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, е поставен във връзка с твърдението на жалбоподателката, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението във въззивната жалба за разлика между използвания от законодателя термин при учредяване на фондация - учредителят предоставя имущество, за разлика от използвания в чл. 225, ал. 1 ЗЗД термин за договора за дарение - дарителят отстъпва, което било пряко свързано с оплакването за неправилно приложение на материалния закон и по-конкретно за приложимостта на чл. 18 ЗЗД към сделката по учредяване на фондация. Действително, въззивният съд е посочил в мотивите, че счита за безпредметно тълкуването на думите „предоставя“ и „отстъпва“ и търсеното на смислова разлика между тях, но въпреки това е изложил съображения, като е посочил, че в учредителния акт е използван този термин, който законодателят е използвал в чл. 33, ал. 1 ЗЮЛНЦ, а именно думата „предоставя“ за описание на действията, чрез които учредителят изразява волята си за отделяне на част от имуществото си, с която да бъде учредена фондация за постигане на определена нестопанска цел. Макар и лаконично, с тези мотиви въззивният съд е отговорил на доводите, изложени в т. II на въззивната жалба, поради което не се констатира съдът да е процедирал в противоречие със съдебната практика, установяваща задължението за обсъждане на всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Ответникът по касация не е претендирал присъждане на разноски за касационното производство и не е представил доказателства да е сторил такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.