Определение № 775 от 11.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2211/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Община Хасково, представлявана от кмета С. Д., чрез юрисконсулт А. Д., срещу въззивно решение № 30/10.03.2020 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в.гр.д. № 12/2020 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Н. Б. Д., чрез адвокат К. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Хасковски окръжен съд, осъдил Община Хасково да заплати на Н. Д. обезщетение за причинените й неимуществени вреди от злополука, настъпила а 31.10.2018 г., от който претърпяла двуглезенно счупване на дясната подбедрица, в размер на 18 000 лева, на осн. чл. 49 ЗЗД, и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 31.10.2018 г. до окончателното издължаване, както и сторените по делото в двете инстанции съдебноделоводни разноски, както и дължимата държавна такса по делото, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК. Възприетият от въззивния съд подход на мотиви съставлява изложение на твърдения на ищцата по делото и последващо заключение, че „посочените обстоятелства се доказват от показанията на свидетел Д. (л. 130 по делото)“, „относно емоционалното състояние на ищеца се установяват от показанията на свидетел Д. (л. 132 от делото на ОС)“. Съдът приел още от заключението на медицинската експертиза, че ищецът получил двуглезенно счупване на дясната подбедрица, което е в резултат на подгъване и извиване на ходилото при ходене и е в пряка причинна връзка с инцидента от 31.10.2018 г. По този начин е причинено трайно затруднение в движението на десния крак – за повече от 30 дни. Проведената медикаментозна терапия е била подходяща и лекарствените средства, закупени от пострадалата са били напълно съвместими с увреждането. Първата операция, проведена в МБАЛ „Хасково“ АД довела до пълно консолидиране на счупването в УМБАЛ „Проф. С. К.“ – Стара Загора не е извършвана същинска операция, а процедура по „закрито наместване без вътрешна фиксация“ и последвала имобилизация. На определен етап от лечението е изваден един нот винтовете, който свързва малкия и големия пищял, но липсва документ, от който да се установява кой, кога и защо е премахнал винта. Последвалата рехабилитация се е наложила поради контрактура на ставата, причината за която е 40-дневно принудително обездвижване. Тази процедура е довела до значително подобрение в състоянието и към настоящия момент обемът на движенията е доведен почти до нормални стойности. Съдът приел, също така, че получената травма и последващото лечение са психотравмиращи и, че та са предизвикали у Д. негативни емоции – реакция на болка, недоволство, раздразнителност, ограниченост, смутена перспектива. Около 4 месеца след злополуката тя е посещавала психиатър, който е поставил диагноза “смесено тревожно – депресивно разстройство“, като предписал терапия с леки успокояващи и антидепресивни медикаменти, която обаче не била провеждана последователно и стриктно, но това само по себе си не е довело до усложнения. Не е провеждана псиохотерапия в строг медицински смисъл на това понятие и не се установява настъпило психично разстройство в резултат на инцидента. В заключение, съдът намерил, че Д. е претърпяла неимуществени вреди, които подлежат на репариране. За размера на обезщетението взел предвид претърпените медицински интервенции, времетраенето на оздравителните процеси, медицинската прогноза относно възстановяването, обемът и интензитета на изпитаните болки и страдания, личните, семейните (включително от финансов характер) и професионални притеснения. Касаторът обоснова допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпросът: при съпричиняване на вредоносния резултат необходимо ли е установяване на вина у пострадалия, във връзка с констатацията на въззивния, че „по делото няма доказателства за умишлено поведение на ищеца, което да е довело до съпричиняване по отношение на вредоносния резултат на процесната злополука“. Твърди противоречие по поставения въпрос с Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 88/18.11.1963 г., ОСГК на ВС. Въпросът се явява неотносим, защото въззивният съд изобщо не е приел за установени каквито и да са обстоятелства, които сочат или биха могли да наведат на извод, че е налице съпричиняване на пострадалата с вредоносния резултат. В касационната жалба се излагат съображения за това, че Н. Д. частично е способствала за последващото усложнение във връзка с ъгъла, под който се намира ходилото и под който е правила опити да стъпва на земята, като е цитирано заключението на вещото лице, прието от първостепенния съд. Относно тази констатация на експерта няма никакви мотиви на въззивния съд, той нито е посочил подобно заключение на експерта в съдебния си акт, нито пък е приел наличие на подобно поведение от страна на Д.. В касационната жалба, пак относимо към този въпрос, се излагат и оплаквания за неправилно лечение и допуснати лекарски грешки, което също не е установено по делото от въззивния съд, но още е и без значение, защото не може да обуслови извод за съпричиняване по чл. 51 ЗЗД от страна на пострадалия, а съпричиняване от трети правни субекти на вредоносния резултат, ведно с ответника – деликвент. Последното сочи само на солидарната им отговорност, което е от значение в отношенията между тях, но по никакъв начин не изключва или намалява отговорността на избрания от пострадалия за ответник деликвент по предявения иск. Кредиторът може да търси цялото вземане само от един от всички солидарни длъжници (деликвенти) и наличието на съпричинители на деликта е без значение по делото. Вторият правен въпрос, поставен в изложението е - следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на обезщетението, като се твърди и противоречие на въззивното решение още с решение № 42/10.04.2020 г.на ВКС по т.д. № 506/2019 г., решение № 158/28.12.2011 г. на ВКС по т.д. № 157/2011 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не се установява поддържаното противоречие, защото въззивният съд е посочил конкретно и ясно всички обстоятелства, които е взел предвид при преценката какъв е справедливият размер на обезщетение за установените по конкретното дело неимуществени увреждания. Съдът не е пропуснал нито едно от обстоятелствата, които е приел за установени в своя съдебен акт и те всички са релевантни в хипотезата на чл. 52 ЗЗД. Ако според касатора има и други, релевантни обстоятелства, обуславящи по-нисък размер на обезщетението от този, определен в обжалваното решение, това евентуално би сочило на друг порок на въззивния съдебен акт, а дали е трябвало да бъдат установени, съответно поради какви нарушения, допуснати от въззивния съд това не е сторено, няма как да бъде разрешено при разглеждане на поставения правен въпрос. Мотивиран от горното, съдът