Определение № 125 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2682/2019 г.

Производството е по реда на чл.23 от ГПК. Образувано е по молба на К. И. В. за отвод на състава. В молбата се твърди, че в определението си съдът е допуснал касационно обжалване по един въпрос на противната страна, като е изложил мотиви, че е възможно по този въпрос решението да противоречи на практиката на ВКС. Според молителя това не е основание за допускане на касационно обжалване и съставът има намерение да приложи свое субективно тълкуване кога една клауза за неустойка е нищожна. Излага съображения, че погрешно не е допуснато касационно обжалване по повдигнатите от него въпроси. По така формулираното искане за отвод Върховният касационен съд намира следното: С определение № 139 от 19.2.2020 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса дали се явява нищожна уговорена между физически лица неустойка в размер на 100 евро на ден за всеки просрочен ден, без да е определен краен размер и краен срок. Действително е прието, че съществува вероятност, а не сигурност обжалваното решение да противоречи на практиката на ВКС. Причината за това е, че мотивите са декларативни и не съдържат обосновка по дадените в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии за преценка на нищожността на клаузата за неустойка. Както е посочено в тълкувателното решение, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай, тоест да се изследват клаузите на целия договор и относимите към критериите обстоятелства. Затова мотивите на въззивния съд не са достатъчни да се отговори категорично дали е налице противоречие по въпроса с практиката на ВКС и това ще бъде изяснено с решението на ВКС по същество. По този начин се процедира във всички случаи на допускане на касационно обжалване, тъй като изразеното от касационния съд становище в определението по допускане не е окончателно и се формулира с непререшаем акт едва с решението по чл.290 от ГПК. Затова винаги в определението се касае за вероятност, а не за сигурност на противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС. Даденото от съда тълкуване на закона, което се различава от схващанията на страната, не е основание за отвод по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, тъй като не води до съмнение в безпристрастието на съдебния състав. Противното разбиране би означавало, че страната може да отстранява всеки съдия, който не застъпва нейното становище по тълкуване и прилагане на закона. По тези съображения искането на молителя за отстраняване на състава трябва да бъде оставено без уважение Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение