Определение № 457 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5362/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Л. С. срещу въззивно решение № 4234 от 27.07.2023 год., постановено по в. гр. дело № 7548/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Д с-в, с което е обезсилено решение №20236180 от 27.10.2020 год., постановено по гр. дело № 59359/2019 год. по описа на на Софийски районен съд, ГО, 125 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявеният от А. Л. С. срещу Й. А. С. и Т. Д. И. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за замяна от 21.08.2019 год., сключен с нотариален акт №, т., рег.№, нот. дело № год. на нотариус П. П., поради противоречие с добрите нрави – нееквивалентност на престациите, и в частта му, в която по иска на А. Л. С. е проглесен за нищожен като привиден на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД договор за замяна от 21.08.2019 год., сключен с нотариален акт №, т., рег.№ нот. дело № год. на нотариус П. П., прикриващ договор за продажба, с който на 21.08.2019 год. Й. А. С. продава на Т. Д. И. / ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ апартамент №, ет., срещу продажна цена от 17 029.22 лв. и производството по делото е прекратено в тези части и с което след отмяна на първоинстанционното решение в останалата му част е отхвърлен предявения от А. Л. С. срещу Й. А. С., Д. Т. С., Б. Т. И. и Ц. Т. И. /непълнолетен, действащ със съгласието на майка си Д. Н. Д./ иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителен на договор за замяна на недвижими имоти, сключен с нотариален акт №, т., рег.№, нот. дело № / год. на нотариус П. П., с който Й. А. С. е прехвърлила на Т. Д. И. / ид.ч. от следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ апартамент №, ет., със застроена площ от. кв.м., състоящ се от: две стаи, кухня и обслужващи помещения, при съседи: от изток – апартамент № и от юг – апартамент №, и при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж – обект с идентификатор и обект с идентификатор, под обекта – обект с идентификатор и над обекта – обект с идентификатор, заедно със зимнично помещение № с площ от. кв.м., при съседи: от изток – мазе №, от запад – мазе №, от север – коридор и от юг – мазе от вх., и заедно с % ид.ч. от общите части на сградата и ид.ч. от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор, а в замяна Т. Д. И. е прехвърлил на Й. А. С. следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], а именно: ид.ч. от УПИ ІІІ-61 в кв. по регулационния план на селото, който имот понастоящем е част от поземлен имот с идентификатор, с площ от кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, и начин на трайно ползване – ниско застрояване, номер по предходен план,, кв., парцел, и част от, при съседи: поземлен имот с идентификатор, поземлен имот с идентификатор, поземлен имот с идентификатор, поземлен имот с идентификатор и поземлен имот с идентификатор, като заменяемата част представлява, % от поземления имот с идентификатор, заедно с цялата построена в имота сграда с идентификатор със застроена площ от кв.м., представляваща двуетажна масивна жилищна сграда. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че процесният договор за замяна прикривал договор за покупко-продажба, като в представените по делото платежни нареждания не била посочена замяна, а продажба и същите били изготвени в деня на изповядване на сделката. В случая паричното уравнение, което Т. И. бил заплатил за придобиване на правото на собственост, било на значително по-висока стойност от прехвърленото от него право. Неправилно въззивният съд бил приел, че не е доказано знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По делото били налице косвени доказателства, достатъчни за формиране на извод за наличието на предпоставките по чл. 135 ЗЗД. Претендиара и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Въззивният съд правилно ли е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, в която е прогласен за нищожен като привиден на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД процесния договор за замяна, прикриващ договор за продажба и е прекратил производството по делото в тази част, при положение, че наименованието на нотариалния акт визира замяна, а съдържанието му разкрива договор за продажба? 2/ Въззивният съд правилно ли е отхвърлил предявения от ищцата иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване недействителността на процесния договор за замяна? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да сочи конкретна практика, на която въззивното решение да противоречи и без да обоснова защо разглеждането на поставените въпроси има отношение към точното приложение на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба Й. А. С., Д. Т. С., Б. Т. И. и Ц. Т. И. /непълнолетен, действащ със съгласието на майка си Д. Н. Д./ считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран от А. Л. С. с искова молба, уточнена с молба от 21.11.2019 год., с която срещу Й. А. С. и Т.Д. И. били предявени обективно съединени при условията на евентуалност искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за замяна от 21.08.2019 год., поради заобикаляне на закона – разпоредбата на чл. 33 ал. 1 ЗС; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за замяна като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба, и евентуален иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителен на договора за замяна. Посочил е, че в исковата молба липсват изложени обстоятелства за нищожност на процесния договор за замяна поради нееквивалентност на престациите, респ. липсват твърдения за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, поради което е формирал извода, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, а именно такъв по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в тази част. Въззивният съд е приел за установено, а и безспорно между страните, че считано от 26.06.2019 год. ищцата и ответницата Й. А. С. били съсобственици на процесния недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] при следните квоти: / ид. ч. за ищцата и / ид. ч. за ответнцата. На 21.08.2019 год. Ответницата прехвърлила на първоначалния ответник Т. Д. И. собствените си / ид. ч. от горепосочения апартамент, като в замяна Т. Д. И. й прехвърлил собствените си / ид. ч. от УПИ, находящ се в [населено място], [община], заедно с цялата построена в имота двуетажна масивна жилищна сграда. Въззивният съд е изложил съображения, че когато съсобственик продаде на трето лице идеални части от имот, без да я е предложил на останалите съсобственици, те придобиват потестативното право да изкупят продадената част, като заплатят продажната цена. Това потестативно право се упражнява с конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 ЗС срещу приобретателя, който може да бъде предявен в двумесечен преклузивен срок от извършването на сделката. Ако искът за изкупуване бъде уважен, останалите съсобственици придобиват дела на разпоредилия се съсобственик и евентуална последваща делба трябва да бъде извършена между тях /без участието на разпоредилия се съсобственик/, а ако искът за изкупуване не бъде предявен в преклузивния срок или бъде отхвърлен съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба на имота, в която процесуално легитимиран да участва е приобретателят. Когато съсобственикът прехвърли своята идеална част с привиден договор, който прикрива действително съглашение за продажба, останалите съсобственици могат да предявят иск за разкриване на симулацията. Интересът им да оспорят с иск чуждата сделка, в която не са участвали, произтича от правото им на изкупуване, но бъде ли преклудирано потестативното право на изкупуване, отпада правния интерес на останалите съсобственици да оспорват с иск чуждата сделка. Изтичането на преклузивния срок погасява непредявеното потестативно право /решение № 296 от 15.07.2011 год. на ВКС по гр. дело № 179/2010 год., ІV г. о., ГК/. Приел е, че доколкото в случая по делото не са ангажирани доказателства, че в двумесечния преклузивен срок по чл. 33, ал. 2 ЗС ищцата е предявила конститутивния иск за изкупуване на идеалинте части на ответницата Й. А. С., то потестативното й право на изкупуване е погасено поради преклузия, с което отпада и правния интерес от разкриването на симулацията, поради което първоинстанционно решение се явява недопустимо в частта му, в която е уважен предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 5 ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора за замяна като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба и следва на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК да бъде обезсилено в тази част, а производството по делото – прекратено. След като е счел, че се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на предявения евентуален иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено по делото, че с предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.06.2019 год. ответницата Й. А. С. се е задължила да прехвърли на ищцата следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент с площ от. кв.м., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като страните се задължили да сключат окончателен договор не по-късно от 22.08.2019 год. Видно от нотариалния акт за замяна, на 21.08.2019 год. ответницата се разпоредила с имота, предмет на сключения предварителен договор, в полза на трето лице. Въззивният съд е изложил съображения, че конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД е правен способ за защита на кредитора срещу разпоредителните действия на длъжника, с които последният намалява или обременява имуществото си, предназначено съгласно чл. 133 ЗЗД да служи за удовлетворяване на кредиторите, и по този начин създава опасност за реализиране на вземанията на кредитора. Целта на този иск е да запази целостта на имуществото на длъжника, за да могат кредиторите да се удовлетворят от него, включително чрез способите за принудително изпълнение. Искът по чл.135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка /или друго действие/, с която длъжникът го уврежда. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Приел е, че и кредиторът по непарично вземане, включително и такъв по предварителен договор, може да иска обявяване за относително недействителна на сделка, която го уврежда /ППВС №1/1965 год./. Посочил, че в в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС, ОСГТК, е разгледано съотношението между иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и иска по чл. 135 ЗЗД – за кредитора по предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен договор, поради което производството по чл. 135 ЗЗД се явява преюдициално спрямо производството по чл.19, ал. 3 ЗЗД. Позовал се е и на приетото в решение № 55 от 15.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 171/2009 год., IV г. о., ГК и г. о., ГК, според което по обусловеното правоотношение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да бъдат разгледани всички възражения, относими към материалното правоотношение, от което произтича кредиторовото потестативно право – за неговата действителност, за съществуването и изискуемостта на непаричното вземане. Ако в процеса за установяване на кредиторовото вземане, при предходно уважен П. иск, бъде отречено качеството на кредитор на ищеца по иска по чл. 135 ЗЗД, непротивопоставимостта на увреждащата сделка спрямо него няма да намери приложение. Поради това е приел, че в случая не следва да бъде разглеждано възражението на двамата ответници, че процесният предварителен договор не е подписан от купувача – ответницата Й. А. С., доколкото същото касае действителността и съществуването на непаричното кредиторово вземане, както и че по делото е установено, че със сключения на 27.06.2019 год. предварителен договор ответницата Й. А. С. е обещала да продаде на ищцата имота, обект на оспорваната сделка, т.е., че ищцата е кредитор на непарично вземане по предварителен договор. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 ЗЗД възмезден вещнопрехвърлителен договор, има субективен характер и установяването й е в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване. Доказване може да бъде осъществено и с верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото, биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай /решение № 61 от 01.03.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4578/2015 год., IV г. о., ГК/. Като е приел, че ищцата не е ангажирала каквито и да е доказателства за установяване знанието за увреждането му или че процесният договор за замяна е сключен единствено с цел да я увреди – осуетена е възможността за реализиране на правото й да иска сключване на окончателен догово, въззивният съд е формирал извода, че не са налице предпоставките на чл. 135 ЗЗД и релевираната претенция за обявяване на недействителност следва да бъде отхвърлена – чл. 271, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а маже само да го утотни и конкретизира. Повдигнатите в изложението въпроси нямат характеристиката на правни такива и не осъществяват общото основание за достъп до касационно облжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са насочени към оспорване правилността на въззивното решение, тъй като изразяват несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд фактически и правни изводи. Проверката за законосъобразност на въззивното решение, обаче, не се включва в предмета на производството по чл. 288 ГПК. Липсата на правен въпрос, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд не е разглеждал по същество предявените претенциии за нищожност на процесния договор за замяна /съответно не е осъществявал преценка съществува ли значителна разлика между стойността на замяняните имоти и дали тя е индиция за прикрит договор за покупко-продажба – каквато преценка касаторът поддържа, че дължима/, а е счел, съобразявайки практиката на ВКС, че те са процесуално недопустими, тъй като иск по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД въобще не е бил предявен и в конкретния случай не е налице правен интерс от предявяване на иск по чл. 26, ал. 1, пр. 5 ЗЗД – интересът да се оспори с иск процесната сделка произтича от правото на изкупуване на ищцата, каквото същата не е заявявала в срока по чл. 33, ал. 2 ЗС /решение № 302 от 28.11.2012 год. на ВКС по гр. дело №1597/2011 год. ,ІІІ г. о., ГК и решение № 54 от 18.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 627/2012 год., IV г. о., ГК/. Решението е съобразено и с практиката на ВКС по приложението на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и в частност по въпроса за доказването на знанието на третото лице за увреждането на кредитра /решение № 64 от 7.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2020 г., IV г. о., ГК, решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., ГК, решение № 50079 от 29.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2582/2022 г., IV г. о., ГК, решение № 266 от 18.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 247/2020 г., IV г. о., ГК, решение № 139 от 6.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2017 г., IV г. о., ГК/, а доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд