Определение № 35 от 28.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2423/2020 г.

Въззивният съд е приел следното:

С нотариален акт за собственост на придобит имот по Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти № 141 от 25.02.1969 г., том I, дело № 219/1969 г. на Видински народен съдия, В. М. Ц. е придобил собствеността върху процесния имот. Безспорно е, че придобиването е по време на брака с П. П. Ц., която е починала на 08.01.1996 г. и е оставила двама наследници по закон: ищецът М. В. М. (син) и В. М. П. (преживял съпруг). След смъртта й имотът е бил предмет на делба между В. Ц. и М. М., като с влязло в сила Решение от 12.11.1999 г. по гр.д.№ 374/1999 г. Районен съд - Видин е допусната съдебна делба между М. В. М. и В. М. Ц. при права 1/4 идеална част от правото на собственост за М. М. и 3/4 идеални части от правото на собственост за В. Ц.. С решение на ОС - Видин от 09.12.2001 г. по гр.д.№ 654/2001 г. имотът е поставен в дял и собственост на В. Ц., който е осъден да заплати на М. М. за уравнение на дела му сумата от 5 825 лева в шестмесечен срок от влизане в сила на решението. Сумата за уравнение на дела не е изплатена в срок и впоследствие (с Решение от 05.04.2005 г.) съдът е прогласил настъпилото по право обезсилване на решението за възлагане и съсобствеността върху имота и възстановена. Междувременно, с договор за покупко-продажба на недвижим имот (н.а.№ 195 от 08.10.2004 г., т. V, н.д.№ 792/2004 г. на нотариус Л. Ц.) В. М. П. е продал имота на А. М. К.. При изповядване на сделката продавачът В. П. се е легитимирал като единствен собственик на имота с нотариалния акт № 141 от 1969 г. и решението на ОС - Видин от 09.12.2001 г. по гр.д.№ 654/2001 г.

От своя страна М. В. М. предявил искове против В. М. Ц. и А. М. К. за прогласяване недействителност на договора за покупко-продажба, както и за встъпване в правата на купувача по чл. 33, ал. 2 ЗС. С Решение № 917 от 14.07.2005 г. по гр.д.№ 714/2004 г. по описа на Районен съд – Видин (влязло в сила на 17.04.2008 г.) е отхвърлен иска за прогласяване на договора за недействителен, като съдът е допуснал ищецът М. В. М. да встъпи в правата на купувача А. М. К. чрез изкупуване на продадената част от съсобствения имот (3/4 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от ПИ № * в к-с „С.”, ведно с първия етаж от двуетажната жилищна сграда със застроена площ 110,17 кв.м., както и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, подпокривното пространство и сутерена) и е осъдил М. В. М. да заплати на А. М. К. платената от последния сума за 3/4 ид.части от имота в размер на 6 750 лева като цена на ѕ ид. части от прехвърления имот, ведно със законната лихва в едномесечен срок от влизане на решението в сила. Решението е влязло в сила от 17.04.2008 г.

С влязло в сила на 11.02.2014 г. Решение № 76 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 1807/2009 г. Районен съд - Видин уважил предявения от А. М. К. и Н. Л. К. против М. В. М. и съпругата му А. Р. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признал за установено по отношение на М. М. и А. М., че А. и Н. К. са собственици на основание покупко-продажба на 3/4 идеални части от 1/2 ид.част от ПИ № * в к-с „С.” (идентичен с поземлен имот с идентификатор ***), заедно с първия етаж от двуетажната жилищна сграда, както и 3/4 ид. части от 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, подпокривното пространство и сутерена, като М. В. М. и А. Р. М. са осъдени да предадат на А. и Н. К. владението върху 3/4 ид.части от 1/2 ид.част от имота (по отношение на останалите 1/4 ид.част от 1/2 ид.част от имота и от сградата искът е отхвърлен като неоснователен). С нотариална покана от 21.02.2014 г. А. М. К. и Н. Л. К. са дали на М. В. М. 7-дневен срок за предоставяне ползването на техните идеални части, както и са отправили покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването.

С Решение № 32 от 16.02.2017 г. по гр.д.№ 1946/2016 г. по описа на Районен съд - Видин (влязло в сила на 17.05.2018 г.) е допусната съдебна делба между А. М. К., Н. Л. К. и М. В. М. на процесния недвижим имот, при права: по 3/8 ид.части за А. и Н. К. и 2/8 ид.части за М. М..

С атакуваното решение въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. В допълнение и в отговор на оплакванията в жалбата е изложено, че претенцията на М. В. М. в частта за признаване за установено по отношение на ответниците, че той е собственик на ј ид.част от спорния имот на основание наследствено правоприемство е недопустим поради липса на правен интерес - тъй като ответниците пред РС - Видин не оспорват това му право, което е признато и установено и с Решение № 76 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 1807/2009 г. на Районен съд - Видин, постановено в производство по чл. 108 ЗС, и с Решение № 32 от 16.02.2017 г. по гр.д.№ 1946/2016 г. на РС - Видин, постановено в първа фаза на делбеното производство. В останалата си част - за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът М. М. е собственик на останалите 3/4 ид.части на основание давностно владение, искът е допустим, доколкото се твърди непрекъснато давностно владение от 08.01.1996 г. (смъртта на майката Перка Ц.) до депозиране на исковата молба по гр.д.№ 677/2018 г. на РС - Видин - 21.03.2018 г. (доколкото няма данни в предходните спорове между страните ищецът да се е позовавал на придобивна давност и доколкото гр.д.№ 677/2018 г. е образувано преди влизане в сила на 17.05.2018 г. на решението по допускане на делбата по гр.д.№ 1946/2016 г. по описа на РС –Видин). Въззивният съд е намерил иска в тази част за неоснователен, тъй като ищецът не е доказал продължило 10 и повече години непрекъснато необезпокоявано владение. Спорният имот е бил съсобствен в условията на СИО на родителите на М. В. М. - П. П. Ц. и В. М. П. /Ц./. След смъртта на П. Ц. през 1996 г. е възникнала съсобственост, основана на наследяване, при права 1/4 ид.част за М. М. и 3/4 ид.части за В. П. /Ц./, установени и с влязлото в сила Решение от 12.11.1999 г. по гр.д.№ 374/1999 г. на РС - Видин по допускане на делбата. С решението на ОС - Видин от 09.12.2001 г. по гр.д.№ 654/2001 г. имотът е поставен в дял и собственост на В. Ц., но тъй като сумата за уравнение на дела не е изплатена в срок възлагането на имота е обезсилено по право (прогласено с решението от 05.04.2005 г.) и съсобствеността е възстановена. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, както и задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно която при съсобственост, произтичаща от наследяване, презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена. С приемането на наследството, част от което е и владението като фактическо състояние, владението продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Всеки наследник е владелец на собствената и държател на останалите идеални части. Ако един от наследниците се позовава на придобивна давност за идеална част на друг наследник, следва да докаже обръщане на държането на тази идеална част във владение. Едностранните действия, превръщащи държането във владение, следва да са от такъв характер, че по несъмнен начин да показват отричане правата на останалите наследници и промяна в намерението на упражняващия фактическа власт върху вещта да държи за себе си идеалните им части. Тези действия следва да станат достояние на останалите наследници, като при спор доказателствената тежест е на наследника, който твърди, че ги е извършил. Ищецът не твърди да е извършвал такива действия по отношение на своя баща, от което следва, че в периода от откриване на наследството на 07.01.1996 г. до 08.10.2004 г. (на която дата В. П. /Ц./ се е разпоредил с целия имот, продавайки го на А. М. К.) не е текла придобивна давност в полза на М. М. по отношение на собствените на баща му 3/4 ид.части от имота. С оглед предявяването на иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС е изведено, че ищецът М. М. не е имал съзнанието, че държи 3/4 ид.части от имота като свои. Напротив, той е считал, че тези 3/4 ид.части са собствени на неговия баща В. М. П. /Ц. /, който в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС се е разпоредил с тях, продавайки ги на А. М. К.. Правото на М. В. М. на изкупуване на 3/4 ид.части от имота е признато с влязло в сила на 17.04.2008 г. решение, следователно от тази дата до 11.02.2014 г. (датата на влизане в сила на решение № 76 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 1807/2009 г., с което РС - Видин е уважил предявения от А. М. К. и съпругата му Н. Л. К. против М. В. М. и съпругата му А. Р. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС) М. М. е владял спорните 3/4 ид.части от имота със съзнанието, че е собственик по силата на решението по гр.д.№ 714/2004 г. на РС - Видин, а не със съзнанието, че са чужда собственост и с намерение да ги свои. Така въззивният съд е приел, че и в периода от 08.10.2004 г. до 11.02.2014 г. ищецът не е упражнявал владение по смисъла на чл. 68 ЗС и в негова полза не е текла придобивна давност. От 11.02.2014 г. до 21.03.2018 г. (датата на образуване на гр.д.№ 677/2018 г.) не са изминали повече от 10 години, поради което е безпредметно да се обсъжда бил ли е в този период М. В. М. владелец по смисъла на чл. 68 ЗС или не.

Касационно обжалване на така постановеното въззивно решение не може да бъде допуснато по следните съображения:

Първият въпрос е свързан с данните по делото, че след образуване на въззивното производство, но преди приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, е настъпило наследствено правоприемство на страната на ответника А. М. К.. Последният е починал на 28.07.2019 г., след като М. М. е подал въззивна жалба на 01.03.2019 г. Въззивният съд е бил информиран за настъпилата смърт на А. М. К. в проведеното на 06.11.2019 г. открито съдебно заседание, когато с молба са представени удостоверение за наследниците му, удостоверения за раждане на неговите синове и пълномощни, овластяващи адвокат Е. С. да ги представлява по делото. С протоколно определение от 06.11.2019 г. въззивният съд е заличил като страна в процеса А. М. К. и е конституирал на негово място наследниците му по закон – синовете му В. А. М. и Д. А. М., както и преживялата съпруга Н. Л. К.. Новоконституираните страни са призовани за насроченото за 04.12.2019 г. открито съдебно заседание. Съдът не е постановил определение за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, а след това – за възобновяване на производството, но е извършил необходимите действия за конституиране на наследниците на починалия ответник и за обезпечаване на правото им на участие във въззивното производство. Действията му са в съответствие както с процесуалния закон, така и с посоченото от касатора Решение № 86 от 03.04.2015 г. по гр.д.№ 5563/2014 г. на ВКС, IV г.о., което също акцентира върху необходимостта съдът да обезпечи участието на наследниците в процеса от това процесуално действие, което би имал право да извърши техния наследодател, ако беше жив. Липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, което изключва допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се подчертае, че касаторът не може да постигне допускане на касационно обжалване, основавайки се на твърдения за нарушението на чужди процесуални права – в случая правата на ответниците в производството В. А. М. и Д. А. М.. Застъпвайки становището, че ответниците не са уведомени за тяхното конституиране във въззивното производство и че същите не са надлежно упълномощили адвокат С., ищецът заявява едно чуждо право, без да е легитимиран да го упражнява. Поставеният от касатора въпрос не засяга неговата правна сфера и не обосновава негово право за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което „ще има значение за правилното решаване на спора”. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. В конкретния случай при произнасяне на въззивния съд по искането за спиране на делото не са били налице данни за образувано друго и висящо в същия или друг съд производство с обуславящо значение по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, което да налага спиране на настоящото исково производство. С протоколно определение от 04.12.2019 г. въззивният съд е отхвърлил искането на ищеца М. М. за спиране на производството по делото, като е приел, че производството по извършване на съдебна делба по гр.д.№ 374/1999 г. по описа на Районен съд – Видин (с което е обосновано искането по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК) е прекратено, като спорът по това дело няма преюдициален характер спрямо спора по настоящото дело (по което ищецът се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, а не на право на собственост по наследство и делба). Като се е мотивирал в този смисъл, въззивният съд правилно е преценил, че не е налице процесуална пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за разглеждането на спора по същество, съответно - отсъства основание да се поставя под съмнение допустимостта на атакуваното решение с произтичащия от това извод, че касационното обжалване не може да бъде допуснато, както при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпрос № 2, така и при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза втора ГПК.

Третият въпрос, поставен от касатора в изложението към касационната жалба (за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и всички относими към спора доказателства и за съдържанието на мотивите към въззивното решение), не съставлява основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, а е процедирал в съответствие с нея – същият не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, а след преценка на релевантните за спора факти и относимите към тях доказателства и след обсъждане на поддържаните от страните доводи и възражения, относими към спорното право, е направил свои собствени изводи по съществото на спора и по основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК. Съобразяването на практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не се установява и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставен от страната и обуславящ изхода на спора правен въпрос би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В разглеждания случай касаторът не е обосновал с какво произнасянето по поставените от него въпроси би допринесло за правилното тълкуване на закона по конкретни дела или при създаването на съдебна практика, което налага извод, че обсъжданият допълнителен селективен критерий отсъства. Бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без конкретна обосновка за наличието му по настоящето дело, не би могло да предпостави допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Освен предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не са налице и тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение