Определение № 2561 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1316/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Х. Д. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 19711 от 05. 12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 13267/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с коeто е оставена без уважение частната ѝ жалба против определение № 19619 от 10.05.2024 г. по гр. д. № 41656/2023 г. на Софийски районен съд. С последното, на основание чл. 130 ГПК, исковата молба на И. Х. Д. е върната поради недопустимост на предявения от нея отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК срещу „Алианц Банк България“ АД и производството по делото е прекратено. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания, че въззивното определение е неправилно – поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се моли за неговата отмяна. По подробно изложени съображения частната жалбоподателка счита, че правото на принудително изпълнение на ответника не съществува поради изтекла погасителна давност за вземането му след издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист и преди образуване на изпълнителното производство за принудителното му събиране, поради което, като е прекратил производството, съдът е преградил възможността на ищцата да упражни правото си да се позове на изтеклата в нейна полза погасителна давност. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, депозирано след изрично дадени указания от администриращия частната касационна жалба съд за представяне на такова, отново се навеждат основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, като се сочи, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като „поставя въпроси, разглеждането на които би било от значение за развитието на правото“. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Алианц Банк България“ АД, чрез процесуалния му пълномощник, с който се оспорва както искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, съставът на въззивния съд е взел предвид следното: Производството пред Софийския районен съд е образувано по искова молба на И. Х. Д. срещу „Алианц Банк България“ АД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че не подлежат на принудително изпълнение, поради погасяването им по давност, вземанията на ответното дружество по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 46339/2014 г. на СРС, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от 28.08.2014 г. и за принудителното събиране на които вземания е образувано изп. дело № 20237880400188 по описа на ЧСИ М. К., с рег. № 788 на КЧСИ. Ищцата е поддържала твърдения, че сумите по изпълнителния лист са недължими, тъй като са погасени по давност, която е започнала да тече от момента на издаване на изпълнителния лист и е изтекла на 28.08.2019 г. По инициатива на съда и във връзка с извършването на служебна проверка за допустимост на производството към делото са приложени заповедното производство по ч. гр. д. № 46339/2014 г. на СРС и изпълнителното дело, от които е установено, че поканата за доброволно изпълнение с изх. № 2659/03.04.2023 г. е връчена лично на длъжника И. Х. Д. на 18.04.2023 г., като видно от отбелязване в поканата с нея на длъжника е бил връчен и подлежащият на изпълнение акт – издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, за което обстоятелство Д. саморъчно се е подписала; в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК по ч. гр. д. № 46339/2014 г. на СРС не е постъпило възражение за недължимост на процесните суми поради погасяването на вземанията по давност или на друго основание. При тези данни, първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като се основава на факти, настъпили преди приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителният лист от 28.08.2014 г. по ч. гр. д. № 46339/2014 г. на СРС, а именно – преди стабилизирането на заповедта за незабавно изпълнение, настъпило с изтичането на срока за възражение. Въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първата инстанция и е препратил към тях на осн. чл. 272 ГПК, като допълнително е изложил съображения, че въз основа на твърденията на ищцата и заявеното искане предявеният иск правилно е квалифициран от районния съд като такъв по чл. 439 ГПК, като това е иск, с който длъжникът оспорва изпълнението въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В хипотезата на висящ изпълнителен процес предявяването на отрицателен установителен иск, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи погасяване на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Давността е забрана за принудително изпълнение на вземането и в този смисъл, когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността. Т. е., когато претендира да е изтекла в негова полза погасителна давност по отношение на правото на принудително изпълнение, длъжникът може да се позовава само на такива факти (на такъв изтекъл период от време), които са се осъществили след съдебното установяване на вземането, респ. длъжникът не може да се позовава на период от време, изтекъл преди приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, защото тези факти вече са преклудирани. Когато изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение, длъжникът разполага с няколко възможности за защита, ако твърди, че претендираното вземане е погасено по давност: да подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или да оспори правото на принудително изпълнение с отрицателен установителен иск, като сам избира пътя си на защита и позицията, в която да участва в процеса – като ищец по отрицателен установителен иск или като ответник по предявен от кредитора иск по чл. 422 ГПК, но винаги, ако избере исковия път на защита, искът трябва да бъде предявен преди изтичането на срока за възражение. С изтичането на този срок, заповедта за незабавно изпълнение се стабилизира, вземането придобива характера на съдебно установено и всички възражения, основани на факти, настъпили преди стабилизирането на заповедта, се преклудират. С тези мотиви въззивният съдебен състав е формирал извод, че заповедта за незабавно изпълнение е била връчена на длъжника на 18.04.2023 г.; исковата молба е постъпила в първоинстанционния съд по ел. поща на 26.07.2023 г. или след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което фактите, на които се позовава ищцата – изтекла давност в периода 28.08.2014 г. – 28.08.2019 г., са преклудирани и предявеният иск е недопустим. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които според чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на частния касационен жалбоподател да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Общото и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния касационен жалбоподател. Това следва от задължителните указания, дадени с т. 1 на цитираното тълкувателно решение, съгласно които касаторът, съответно - частният касационен жалбоподател, е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като Върховният касационен съд няма правомощия да го извежда от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК или от самата жалба, нито от твърденията на жалбоподателя или от сочените от него факти и обстоятелства, а разполага единствено с правомощие да го уточни и конкретизира. В настоящия случай в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК страната не е формулирала нито един материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това - в случая допълнителният селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, който е и бланкетно посочен. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение