Определение № 809 от 20.11.2020 г. на ВКС по д. № 1904/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. Х. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №1801/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от Д. Х. срещу касаторката иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата от 5 326,39 евро, платена без основание от ищеца по сметката на ответницата в „Уникредит Булбанк” АД с изброените шест вносни бележки, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 16.10.18 г. и сторените деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за спора и решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Възниква ли вземане от неоснователно обогатяване, когато е налице разместване на блага, ако в отношенията на страните съществува обвързаност от договор, гестия или деликт? 2. Доказването на съглашение, противопоставимо на регресните права на ищеца и игнорирайки същите, свързано ли е пряко и обусловено ли е от разкриване на някакъв вид привидност още с отпускането на кредита, като същинска персонална симулация, в която кредитната институция без съмнение не участва, обусловено ли е и от опровергаване на явното съдържание на нотариалния акт, с който е прехвърлено право на собственост, придобито със средства от кредита? Съглашението, което ответницата твърди като поемане на изпълнението/ на дълга/ занапред, без да е оформен писмено договор по чл.101 ЗЗД, има ли връзка с предназначението и предоставянето на средствата от кредит в отношенията между страните според принципа: Комуто ползите, нему и тежестите? 4. Относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, съгл. изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК, както и всички събраните по делото доказателства? Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК, като намира, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да се ръководи от правилата на логиката, опитните правила и морала. Излага подробни съображения за наличието на данни за уговорка между страните във връзка със заплатената от ищеца сума, която изключва неоснователното обогатяване на ответницата – касатор. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че за да възникне правото по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД в полза на ищеца следва да се установи кумулативното наличие на две предпоставки – ищецът да е платил на / в случая за/ ответницата исковата сума и да не съществувало основание за това плащане. Първата предпоставка е установена по делото – ищецът е заплатил в полза на ответницата исковата сума по банкова сметка на „Уникредит Булбанк” АД, която съобразно договора за банков ипотечен кредит, сключен от ответницата, е предназначена да служи за усвояване и обслужване на кредита. Установено е, че вноски във връзка с този договор за кредит са правили бащата на ищеца, братът на ищеца и самият той. Няма данни обаче ищецът да се е съгласил да заплаща вноските по кредита на ответницата. Върху нея се разпределя доказателствената тежест за установяване наличието на основание / вкл. на соченото в отговора на исковата молба изпълнение на нравствен дълг/ за плащането от страна на ищеца. Мотивацията за даване на нещо без основание не е елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, а обратно – ответницата следва да докаже съществуването на правно основание за получаване на платеното от ищеца. Приетото от въззивния съд по първия правен въпрос не противоречи на р. по гр.д. №4147/15 г. на четвърто г.о. на ВКС. Въззивният съд е приел, че не се установява основание за плащане на сумата – самият ищец в цитираното от касатора съд. заседание на 29.05.19 г. е посочил, че не става дума за договорни или извъндоговорни основания за плащането, а за негова грешка, защото не е трябвало да внася сумата. С оглед на тази му позиция и от събраните по делото доказателства – вкл. св. показания, според въззивния съд не се установява достоверна причина за плащането на сумата от ищеца в полза на ответницата. Или в случая спорът е решен в хипотезата на неустановена обвързаност на страните от договор, гестия или деликт. Дори да се приеме, че е налице хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД – водене на чужда работа без възлагане, резултатът от спора не би се променил – ищецът е платил процесната сума с лични средства, за да покрие задължения на ответницата, без да е натоварен за това/ не е упълномощен, нито между страните е сключен договор за изплащане на задължението/. Налице е уместно изпълнение на чужда работа в интерес на ответницата, поради което тя следва да му заплати процесната сума, защото в противен случай би се получило нейно обогатяване за сметка на средствата на ищеца / р. по гр.д. №1396/18 г. на Бургаски ОС, което не е допуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №1711/19 г. на трето г.о. на ВКС/. Погрешната квалификация на иска не води до недопустимост на въззивното решение, а само до неправилността му / ТР №2/11 г. ОСГТК/, за която - като касационно основание, ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не се установява противоречие на въззивното решение по въпрос №2 и 3 с р. по гр.д. №689/2017 г. на трето г.о. на ВКС, постановено при друга доказателствена съвкупност. Там е прието, че доказване е проведено, когато плащането е било осъществено в изпълнение на поето по споразумение с длъжника задължение и плащайки негово задължение към трето лице, платецът погасява свое задължение към онзи, чийто дълг плаща. По настоящото дело въззивният съд е приел за неустановено от доказателствата по делото ищецът да се е съгласил да заплаща вноските по кредита на ответницата. В случая, както е констатирал и първоинстанционният съд по настоящото дело, не е представен обратен документ/ за разлика от обсъдения такъв в р. по гр.д. №689/17 г. на трето г.о. на ВКС/, разкриващ такова съгласие на ищеца по споразумение с ответницата. По четвъртия, процесуален въпрос също не се установява противоречие на въззивното решение с цитирана многобройна практика на ВКС – р. по гр.д. №3973/08 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №748/11 г. на второ г.о., р. по гр.д. №891/10 г. на първо го., р. по гр.д. №1318/10 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Твърденията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства са обсъдени от въззивния съд, който е формирал изводите си по съществото на спора в обсега на очертания от тях предмет и въз основа на преценените доказателства. Не се установява и сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС- напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о. на ВКС, е разяснено, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, както твърди касаторката. Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.