Определение № 2831 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 608/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби.

I.Касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг Живот и Здраве“ АД срещу решение № 393 от 3.08.2022 г., постановено по в. т. д. № 350 по описа за 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО, трети търговски състав, в частите, с които е отменено решение № 159 от 22.12.2021 г. по т. д. №1310 по описа за 2021 г. на Старозагорския окръжен съд за отхвърляне на предявените от А. Д. Д. срещу застрахователното дружество искове по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над 75 000 лв. до 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 1 526,49 лв. до 2 442 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, като е постановено друго решение за присъждане на тези разлики.

II. Касационна жалба на А. Т. Д. срещу решението на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за присъждане на застрахователно обезщетение над 100 000 лв. до 200 000 лв.

Застрахователното дружество застъпва становището, че в обжалваните части решението на въззивния съд е неправилно и необосновано-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Релевантни ли са за критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?

2. Следва ли да се отчете 50 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл.108, ал.2 от ЗДвП, поради движение по пътното платно, въпреки възможността за движение по банкета, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на ПТП и на телесните увреждания и е било преимуществена причина за настъпване на същите?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 във връзка с чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК?

Касаторът А. Т. Д. твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалния закон, а освен това е и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Трябва ли приносът на пострадалия по чл.51, ал.2 от ЗЗД да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 от ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване или конкретно такова, но различно от приетото за доказано от съда, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които е доказано пострадалият да е допринесъл за реализиране на вредоносните последици на основание, че ответната страна е участвала в процесуални действия, свързани с доказване на такива конкретни действия или бездействия?

2. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условие на пълно и главно доказване?

3. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка с предполагаема стойност за отстояние предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?

4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?

5. Трябва ли приносът да е конкретен-да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем?

6. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?

7. Несъответствието на фактическите изводи на съда, както и на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?

8. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

9. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили усложнения и трайни последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика-ППВС 4/68 г.?

10. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите.

11. За да се гарантира правилното приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко едно от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?

12. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват променените икономически условия и достатъчно ли е да се прием за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната практика по приложение на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетения в много нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит десет пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и фактът, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието, как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави аналогични случаи при действащ по-нисък лимит-само формално соченото съобразяване с лимита достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?

13. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?

14. Релевантни ли са критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно параграф 27 на ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?

15. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите-в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?

16. Определянето на обезщетения очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта с установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

Касационната жалба на застрахователното дружество срещу въззивното решение в частта относно присъденото обезщетение за имуществени вреди следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на този иск е под 5 000 лв. В останалата част касационната жалба на застрахователното дружество и касационната жалба на А. Д. са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

А. Д. е предявил срещу застрахователното дружество искове за заплащане на 200 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 3052,98 лв. обезщетение за имуществени вреди, които са му били причинени от станало на 11.11.2019 г. пътнотранспортно произшествие. Ищецът е посочил, че произшествието е предизвикано от допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата от водача на лек автомобил „Мерцедес А 160“ с рег. [рег.номер на МПС] Д. Г. Е., който е бил застрахован срещу своята гражданска отговорност в ответното дружество.

В отговора на исковата молба застрахователното дружество е повдигнало възражение за съпричиняване на произшествието с твърденията, че А. Д. е нарушил чл.32, ал.2 от ЗДвП-преди да навлезе на пътното платно не се е съобразил с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение; чл.108, ал.2 ЗДвП-не се е движел по платното противоположно на движението на автомобила; чл.113, ал.2 във връзка с чл.113, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДвП-при пресичане на извънградски път не се е съобразил с придвижващите се по пътното платно автомобили, като е удължил ненужно престоя си на пътното платно; чл.101, ал.1 от ЗвДП-не е бил с поставена светлоотразителна жилетка. Пълномощникът на дружеството е заявил, че по-конкретни твърдения във връзка със съпричиняването ще изложи след отстраняване нередовностите на исковата молба с оглед липсата на данни за механизма на пътнотранспортното произшествие.

Според приетата по делото автотехническа експертиза пострадалият е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП като се движи по банкета в зоната от 0,8 м по широчина, непосредствено до пътната мантинела/лист 28 по гр. д.66/2021 г. по описа на СРС-Раднево/. В публичното съдебно заседание на 27 май 2021 г. вещото лице е заявило, че към момента на контакта най-вероятното разположение на А. е било върху дясната граница на платното за движение върху бялата линия. Възможно е да е бил и малко в банкета, но не може да се твърди с голяма категоричност/ лист .230 по същото дело/ Според свидетелката Б. обаче към момента на произшествието пострадалият е вървял плътно до мантинелата/лист 342 по същото дело/. При тези данни Старозагорският окръжен съд е приел, че на мястото на произшествието е имало банкет, а пострадалият се е движел по пътното платно. Пострадалият е имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието, като се движи по банкета, което не е сторил и затова е нарушил чл.108, ал.2 от ЗДвП и е съпричинил вредоносния резултат наполовина. Ето защо дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 150 000 лв. е намалено до 75 000 лв. Пловдивският апелативен съд е счел възражението за съпричиняване за достатъчно конкретизирано посредством посочване разпоредбата на чл.108, ал.2 от ЗДвП в отговора на исковата молба. Отказал е да кредитира показанията на свидетелката Б. и се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че пострадалият не се е движил плътно до мантинелата, както изисква тази разпоредба, поради което е съпричинил вредоносния резултат. Въззивният съд е намалил процента на съпричиняване до 1/5 и след определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на 125 000 лв. е счел за дължима сумата от 100 000 лв.

От така изложеното съдържание на въззивното решение се установява, че въззивният съд е достигнал до извода за съпричиняване от страна на пострадалия въз основа на вероятност, а не на сигурно и безспорно доказване, че той се е движил по пътното платно, вместо по банкета, както изисква разпоредбата на чл.108, ал.2 от ЗДвП. Този извод е в противоречие с практиката на ВКС/решения № 147 от 5.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на I ГО, №16 от 4.2.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на I ТО, № 6 от 3.2.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на III ГО и др./ Тази практика изисква пълно доказване на конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е съпричинил вредоносния резултат, а не позоваване на вероятност или предположения/обобщение на 2,3 и 5 въпроси на А. Д./. Ето защо по този обобщен въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

По останалите въпроси на касаторите няма основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял относно лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на водачите на МПС при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, затова въпросите, касаещи тези лимити не отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК. Не се констатират допуснати от съда процесуални нарушения при преценката на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, поради което по тази група въпроси касационно обжалване също не следва да се допуска. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост въззивният съд подробно е посочил и оценил всички относими и доказани по делото критерии, включително и обществено-икономическата обстановка в страната, поради което няма противоречие между практиката на ВКС и разрешенията на въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД. Възражението за съпричиняване е било достатъчно конкретизирано в отговора на исковата молба/първи въпрос на А. Д./, а дори да беше доказано, не би довело до извод за 50 % съпричиняване/втори въпрос на застрахователното дружество/, затова и по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение