Определение № 484 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3994/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 31 от 23.05.2019 г. по в. гр. д. № 82/2019 г. на Бургаски апелативен съд е потвърдено решение № 423 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 1192/2017 г. на Бургаски окръжен съд, поправено с решение № 413 от 19.03.2020 г. по същото дело, с което по предявен отрицателен установителен иск е било признато за установено по отношение на ищеца „Кремиковци“ АД / в несъстоятелност/, при участие на третото лице помагач на страната на ответника – община Приморско, че ответникът „Андезит“ ООД не е собственик на поземлен имот, представляващ реална част от 345 кв. м. от ПИ с идентификатор ....., целият с площ от 1196 кв. м., по КККР на [населено място], а така също по заявен в условията на евентуалност обратен иск от „Андезит“ О. срещу [община] последната е осъдена да заплати следните суми: 102 600 лв., представляващи продажна цена за посочената част от имота, 5 706, 60 лв. – разноски, свързани придобиването на съответната част от имота, 9827, 38 лв. - законна лихва върху сумата от 108 306, 60 лв., считано от деня на сключване на договора за продажба до предявяване на обратния иск, законната лихва до окончателното изплащане на сумата, както и 8 725, 40 лв. – разноски по делото.

Въззивният съд е приел, че спорните 345 кв. м. първоначално са били част от ПИ с идентификатор ....., с площ от 17 193 кв. м., за който е имало спор между „К.“ АД /н./ и [община], а впоследствие са включени към съседния ПИ с идентификатор ....., означен като съсобствен между „Андезит“ О. и [община]. Съществуващото първоначално положение по КК е установено със заповед № РД-18-94/19.12.2007 г. на изп. директор на АГКК, а промяната е извършена със заповед № КД-14-02-601/23.04.2010 г. С договор от 13.01.2017 г. [община] е продала на съсобственика си „Андезит“ О. спорните 354 кв. м., преминали от имот с идентификатор ..... към имот с идентификатор ..... съобразно заповед № КД-14-02-601/23.04.2010 г.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са били уважени отрицателният установителен иск за собственост и обратният иск за паричните суми, въззивният съд е зачел формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 1109/2010 г. на Бургаския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на „А.-тур 21“ АД и „К.“ АД /н./, че община „П.“ не е собственик на ПИ с идентификатор....., с площ от 17 193 кв. м. по КККР на [населено място]. Прието е за неоснователно възражението на „Андезит“ О., че спорните по настоящото дело 345 кв. м. не са обхванати от силата на пресъдено нещо по предходното решение. Съдът се е позовал на обстоятелството, че в диспозитива на решението спорният ПИ ..... е описан според заповед № РД-18-94/19.12.2007 г. на изп. директор на АГКК, т.е. той е идентифициран по площ и граници съобразно състоянието преди заповедта за изменение на КК от 23.04.2010 г. Следователно силата на пресъдено нещо се отнася и за онези 345 кв. м., които са се включвали в ПИ ..... според тази заповед, независимо от последвалото изменение, което не е било отчетено от съда. Прието е, че съгласно чл.298, ал.2 ГПК субективните предели на силата на съдебното решение се разпростират и по отношение на ответника "Андезит" О., тъй като той е правоприемник на [община] по договора за продажба от 13.01.2017 г. Този договор не е породил вещен прехвърлителен ефект, защото собствеността на праводателя е била отречена с влязлото в сила решение. Отчетено е обстоятелството, че и по двете дела правото на собственост, което общината противопоставя, произтича от основанието по § 7, ал.1, т.4 ПЗР на ЗМСМА, т.е. че не се сочи ново придобивно основание за общината, настъпило след влизане в сила на решението по предходното дело. Като резултат от уважаването на главния иск за собственост съдът е приел за основателен и обратния иск по чл.189 ЗЗД за връщане на сумите, дадени от купувача на продавача във връзка с договора за продажба от 13.01.2017 г. и лихвите върху тях. Прието е, че е налице предстояща евикция, поради което сумите се дължат.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от третото лице-помагач [община].

Жалбоподателят счита, че във влязлото в сила решение никъде не се сочи, че спорният ПИ ..... се идентифицира по площ и граници, установени със заповед № РД-18-94/19.12.2007 г. на изп. директор на АГКК. Действително, тази заповед била посочена в диспозитива на решението, но към момента на предявяване на исковата молба вече било налице изменението в КК по заповед № КД-14-02-601/23.04.2010 г. и спорните 345 кв. м. не са били част от ПИ 37023.501.125, обхванат от силата на пресъдено нещо. Жалбоподателят се позовава и на допълнителен аргумент, че дори и аритметичният сбор на площта на ПИ ....., съдържащ 16 863 кв. м. след изменението на КККР, и процесните 345 кв. м., не давали площ от 17193 кв. м., колкото била по влязлото в сила решение. И на последно място – при завеждане на предходното дело имотите, обособени по КК, съответствали напълно по площ и граници на урегулираните поземлени имоти, определени съобразно действащия ПУП-ПЗР.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Обективните предели на СПН обхващат ли пространствените предели на изключените от имота части / обособени като самостоятелни или придадени към други имоти/ с изменение на КК, извършено преди завеждане на делото, като се има предвид, че имотът е идентифициран с диспозитива на влязлото в сила решение само чрез кадастрален идентификатор, без граници и с несъответстваща на действителната кадастрална карта площ.

2. Обективните предели на СПН обхващат ли и отчуждени идеални части от спорния имот по реда на първи ПУП-ПРЗ преди започване на съдебния спор, като извършеното отчуждаване по реда на ЗУТ не е взето предвид при постановяване на решението, с което е уважен отрицателен установителен иск на ищеца /страна в производството по ПУП-ПРЗ/ за целия имот, срещу ответник община /страна в производството по ПУП-ПРЗ/.

Посочени са следните решения на ВКС: решение № 163 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 213/2017 г. на I-во г.о.; решение № 133/14.03.2011 г. по гр. д. № 2020/2009 г. на I-во г.о.; решение № 871 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1285/2010 г. на I-во г.о.; решение № 43 от 14.04.2014 г. по гр. д. № 6421/2013 г. на II-ро г.о.; решение № 464 от 15.01.2014 г. по гр. д. № 2488/2013 г. на IV-то г.о. и решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр. д. № 5180/2015 г. на I-во г.о.

Ответникът в производството „К.“ АД /н./ оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, евентуално – че е неоснователна.

„Андезит“ О. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост и по обусловени парични искове с цена над 5000 лв., които са включени в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване е налице при толкова съществена неправилност на въззивното решение, която може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В настоящия случай тези предпоставки не са налице. Изводът на въззивния съд за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 1109/2010 г. на Бургаския окръжен съд е подробно обоснован, при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика. Предметът по това дело е преценен при обсъждане на описанието на спорния имот в исковата молба и в диспозитива на съдебното решение, тъй като самото дело не е било приложено. Изложени са логични мотиви, че спорните по настоящото дело 345 кв. м. са били част от имот, който е бил предмет на предишния правен спор, разрешен със сила на пресъдено нещо. Няма данни по настоящото дело, че изменението в КК, настъпило въз основа на заповед № КД-14-02-601/23.04.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, е станало известно на ищците по предходното дело „А. тур 21“ АД и „К.“ АД /н./, които са подали исковата молба един месец след това изменение - на 12.05.2010 г., или пък на съда. Напротив, данните по настоящото дело са, че на „К.“ АД е била съобщена скица-проект № 15581 от 04.05.2010 г., в която се предвиждат множество изменения в КК, включително и по отношение на ПИ ....., но не и на ПИ ....., който е бил предмет на предишното дело, въпреки че на практика увеличаването на площта на първия имот е за сметка на площта на втория.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. Решение № 163 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 213/2017 г. на I-во г.о. е неотносимо към настоящия спор. То дава отрицателен отговор на въпроса дали се ползва със сила на пресъдено нещо решение на съда, постановено в охранително производство по чл.546 ГПК, с което се установява произходът на едно лице. Прието е, че установеният с това решение произход може да бъде оспорен в производството по иск за делба. Тези въпроси не се поставят по настоящото дело. В решение № 133/14.03.2011 г. по гр. д. № 2020/2009 г. на I-во г.о. се приема, че преценката дали има идентичност между две дела, едното от които е приключило с влязло в сила решение, следва да изхожда от чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК – следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т.е. в спорното материално право с неговите белези – юридически факт, съдържание на правото и субектите на правоотношението. Точно по този начин е процедирал и въззивният съд в оспореното решение по настоящото дело – изяснил е идентичността между предмета на приключилото дело – собствеността върху ПИ ....., и предмета по настоящото дело – 345 кв. м. от ПИ ....., които при предходния спор са били заявени и признати от съда като част от ПИ ..... съгласно заповед № РД-18-94/19.12.2007 г. на изп. директор на АГКК. Решение № 871 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1285/2010 г. на I-во г.о. е постановено в производство по чл.303 и сл. ГПК и не може да служи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, съобразно приетото в т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В решение № 43 от 14.04.14 г. по гр. д. № 6421/2013 г. на II-ро г.о. е разискван въпросът дали съдебно решение, с което е отхвърлен иск за нищожност на една сделка поради забрана за разпореждане с имоти - публична държавна собственост, формира сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на сделката и за това, че липсва публична държавна собственост върху имота. Съдът е дал положителен отговор на този въпрос, но посоченото решение на ВКС по никакъв начин не рефлектира върху спора по настоящото дело и не разкрива противоречие с обжалваното въззивно решение на Бургаския апелативен съд. В решение № 464 от 15.01.2014 г. по гр. д. № 2488/2013 г. на IV-то г.о. се разглежда въпросът към кой момент се формира силата на пресъдено нещо по иск за собственост, в хипотеза, при която първоначалното решение е било отменено по реда на чл.303 и сл. ГПК. Тази проблематика няма отношение към настоящото дело. И на последно място - решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр. д. № 5180/2015 г. на I-во г.о. приема, че мотивите на съдебното решение не се ползват със СПН; такава се формира само за спорното право, т.е. до това, с което съдът е сезиран и върху което трябва да се произнесе с решението си. Въззивният съд по настоящото дело не е приел нещо различно от тази принципна постановка, напротив – изяснявал е какви са параметрите на спорното право по предходното и по висящото дело. Останалите принципни постановки в решението на ВКС – за задължителната сила на мотивите в отношенията между подпомаганата и подпомагащата страна; между ответника по първоначалния иск и главно встъпилия ищец и между другарите, както и дали се формира СПН от мотивите на съда по преюдициално правоотношение, което не е заявено със самостоятелен иск, не касаят спора по настоящото дело и също не могат да обосноват основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника по жалбата „К.“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37, ал.1 ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,