Определение № 329 от 05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2013 г.

Производството е по чл.288 вр.чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Ю. К. К., подадена чрез процесуалните й представители адв.М. Б. и адв.С. Б., срещу решение №1262/16.07.2012 г. по гр.д.№390/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав. Ответниците по касационната жалба Б. Х. С. и И. Р. С., чрез пълномощника си адв.Е. С. в писмен отговор я оспорват. Не претендират разноски. С определение № 131/28.05.2013 г. постановено по настоящото дело, производството по същото е спряно до приемането на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. На 09.12.2013 г. ТР е прието, пречката за по-нататъшното развитие на делото вече е отпаднала и същото следва да бъде възобновено. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е допустима. С обжалваното решение е отменено решение от 12.10.2011 г. по гр.д.№5081/2010 г. на Софийски градски съд, І г.о., 4 състав в частта, с която е уважен предявеният от ищцата-касатор в настоящото производство, иск по чл.59 ЗЗД за сумата 38 717 лв., представляваща пропусната полза за периода 30.04.2005 г.-12.01.2010 г.,в който е била лишена от владението върху процесния апартамент, подробно описан в исковата молба и в частта, с която са й присъдени разноски в размер на сумата 5 200 лв. и е решил спора по същество, като е отхвърлил иска. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение постановено по гр.д.№ 2412/1995 г. на Софийски районен съд е уважен предявен от касаторката владелчески иск, с правно основание чл.75 ЗС, срещу ответника по касационната жалба Б.С. и срещу други ответници, като същите са осъдени да й предадат владението върху апартамента, но че същото не я легитимира като негов собственик. Приел е, че правото на собственост върху него тя е придобила на 30.12.2010 г., когато й е издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка. Направил е извод, че за времето преди посочената дата, в което е текъл придобивният давностен срок, не може да претендира обезщетение за ползите, от които е била лишена, тъй като все още не е била негов собственик. В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторката твърди, че са налице всички основания за допускане на касационно обжалване, но излага аргументи само за основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Формулира следния материалноправен въпрос: -нотариалният акт, издаден по обстоятелствена проверка по реда на чл.587 ал.2 ГПК елемент ли е от фактическия състав на чл. 79 ЗС и с него удостоверява ли се датата, на която е придобито правото на собственост поради изтичане на давностния срок; кой е моментът, в който се придобива правото на собственост-датата на издаване на нотариалния акт по обстоятелствена проверка или осъществяването на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС. Поддържа становище,че с нотариалния акт по обстоятелствена проверка само се констатира наличието на правото на собственост към момента на издаването му и че той не удостоверява датата, на която е възникнала собствеността. Намира за неправилен извода на въззивния съд,че е придобила правото на собственост върху апартамента на датата на която той е съставен.Така изведеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Касаторката счита, че те противоречат на решение №173/2010 г. по гр.д.№5166/2008 г. на ВКС, ІV г.о., с което е определена правната същност и последици на нотариалния акт по чл.587 ал.2 ГПК,както и че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Налице е отклонение на правните изводи на въззивния съд от разрешенията в цитираното решение на ВКС.Тъй като същото е постановено по реда на чл.290 ГПК, то следва основанието за допускане на касационно обжалване да се квалифицира по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По нататък в изложението са поставени следните процесуалноправни въпроси: -задължен ли е съдът в доклада си по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти между страните, като укаже на всяка от тях за кои твърдени от нея факти не сочи доказателства и длъжен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото, ако за факти от съществено значение не е разпределена доказателствената тежест, не е указано на страните,че не сочат доказателства;какви са последиците, ако не са дадени указания, допустимо ли е да бъде отхвърлен искът като недоказан,след като за приетите за релевантни факти не са дадени указания за събиране на доказателства съгласно чл.146 ал.2 ГПК и този пропуск не е отстранен от въззивния съд. Така формулираният въпрос е обуславящ процесуалните действия на въззивния съд. Касаторката поддържа ,че същият не е разпределил доказателствената тежест между страните, не е дал указания, че не се сочат доказателства относно началния момент на владението и не е изготвил изисквания от чл.146 ГПК доклад. Твърди,че обжалваното решение е постановено в противоречие с разрешенията дадени с решения №138/25.03.3011 г. по гр.д.№1127/2011 г. ІV г.о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр.д.№304/2010 г.,ІІІ г.о. и решение № 549/29.10.2010 г. по гр.д.№56/2010 г. ІV г.о.,постановени по реда на чл.290 ГПК, с които е прието, че при липса на доклад по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд, въззивният съд е длъжен да даде съответните указания. Следва соченото касационно основание също да се квалифицира по чл. 280 ал.1 т 1 ГПК.По така поставения въпрос задължителната съдебна практика е консолидирана с приемането на ТР № 1/09.12.2013 г. -т.2, с която е прието, че относно допуснати процесуални нарушения, на които страната се е позовала във въззивната жалба или в отговора, въззивният съд дължи даване на указания за предприемане на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. Следващият въпрос е: -обвързан ли е съдът от решението по владелчески иск, воден между същите страни относно началния момент на давностния срок. По този въпрос касаторката намира, че с влязлото в сила решение, постановено по водения между страните владелчески иск й е признато със сила на пресъдено нещо качеството на владелец, което обхваща и началния момент от който то е придобито- м. септември 1993 г. и че е станала собственик на процесния имот през м.септември 2003 г., а не както въззивният съд е приел- на 30.12.2010 г.Поради това счита, че обжалваното решение противоречи на решение № 55/22.02.2012 г. по гр.д.№812/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В случая не може да бъде обосновано наличие на касационно основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като правните изводи на въззивния съд не противоречат на разрешенията, съдържащи се в решението на ВКС. В правната теория и съдебната практика се счита за безспорно ,че мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Поради това не може да се сподели становището на касаторката, че е налице сила на пресъдено нещо относно направения в мотивите на районния съд фактически извод за установяване на владение от нея върху процесния имот през м.септември 1993 г. Поставен е и въпросът: -обвързан ли е съдът с правната квалификация на иска, дадена от ищеца в исковата молба. Излага се становище, че съдът не е следвало да възприеме дадената в исковата молба квалификация, а сам да квалифицира предявения иск. Касаторката намира,че решението противоречи на решение № 50/17.02.2011 г. по гр.д.№762/2010 г., ІІІ г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК. Няма отклонение с приетото в цитираното решение на ВКС относно правната квалификация на предявения иск. Съдът е квалифицирал същия в съответствие с твърдяните в исковата молба обстоятелства. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса при наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,