Определение № 50686 от 09.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 1968/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото К. П. И., като синдик на ЕТ „Георги Лазаров-2002“, против решение № 350/11.06.2021 г. по т.д. №336/2021г. на Апелативен Съд –София, с което, след отмяна на решение № 3/08.01.2018г. по т. д. № 11/2017 г. на Окръжен съд - Враца, е уважен предявеният от „Алианц Банк България“АД осъдителен иск с правно основание чл.663, ал.З ТЗ против касатора, за сумата от 7600 лева, представляваща обезщетение за виновно причините от него вреди при осъществяване на правомощията му като синдик на ЕТ „Георги Лазаров- 2002“, ведно със законната лихва от 27.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата. Обжалваното решение е постановено по реда на чл.294, ал.1 ГПК. Касаторът иска отмяна на решението, като неправилно, по съображения, подробно изложени в жалбата. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Алианц Банк България“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Сочи, че с обжалваното решение съдът по делото правилно, съобразно казанията на ВКС, е разгледал и установил само наличието на претърпените вреди от банката и връзката между поведението на синдика и тяхното настъпване, като елемент от фактическия състав на чл.663, ал.3 ТЗ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадени е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 116/26.03.2021г. на ВКС по т.д. № 525/2019г. е отменено изцяло решение по № 2733/23.11.2018г. по т.д.№ 2322/2018г. на Апелативен съд – София. Касационният състав е посочил, че правните изводи на въззивния съд по съществото на спора са незаконосъобразни, поради това, че нормата на чл.717н ТЗ /в редакцията й преди последното изменение със ЗИДТЗ, обн. в ДВ, бр.105/2016г./ е приложена само формално и без да отчете, че точният смисъл на цитираната разпоредба налага тя да се прилага и в случай като настоящият, при който длъжникът в несъстоятелност е придобил ипотекиран от праводателя му недвижим имот за обезпечаване на задължението на последния, а не само когато имотът е бил ипотекиран от самия длъжник като обезпечение на чужд дълг. С оглед констатираното по делото наличие на основания за ангажиране на имуществената отговорност на синдика, ВКС е върнал делото за ново разглеждане с указания за изследване и установяване на останалите елементи от фактическия състав на чл.663, ал.3 ТЗ - а именно претърпените от ищеца вреди /вкл. и по размер/ и причинна връзка между поведението на ответника по иска и тяхното настъпване, доколкото двете съдебни инстанции не са пристъпвали към разглеждане на горните предпоставки. Апелативният съдебен състав е намерил за установено от фактическа страна следното: За да се произнесе съдът е съобразил, че в конкретния случай между страните няма спор и е установено от представеното по делото и прието като доказателство удостоверение за вещни тежести с изх. № 2236/30.05.2008г., че в полза на ищеца е била учредена от К. Ц. Н. първа по ред договорна ипотека като обезпечение задължението на последния по договор за банков кредит № 30248/28.05.2008г. Няма спор, че ипотекираният в полза на банката недвижим имот е придобит от ЕТ „Георги Лазаров 2002“, по отношение на който впоследствие е открито производство по несъстоятелност, в хода на което ответникът, действащ като синдик на несъстоятелния длъжник е продал на трето лице ипотекирания имот. Прието е, че при осребряването на ипотекирания в полза на трето лице актив на длъжника синдикът като орган в производството по несъстоятелност, на който в това му качество е възложено управлението на масата на несъстоятелността, е бил длъжен, както да провери дали продаваният имот в производството по несъстоятелност на ЕТ „Георги Лазаров 2002“ е бил натоварен с тежести, респ. дали по отношение на него съществуват противопоставими на масата на несъстоятелността права, така и служебно да уведоми ипотекарния кредитор за възможността да реализира правата си по чл.717н ТЗ, като представи изпълнителен лист за вземането си, обстоятелство за което е констатирал, че нито се твърди да го е сторил, нито е видно да е сторено в приложеното по делото производство по т.д.№ 6/2010г. на ОС - Враца. Съдът е достигнал до извода, че след като не е изпълнил това си задължение ответникът е възпрепятствал възможността на ищеца като ипотекарен кредитор да представи изпълнителен лист /какъвто вече е представен от него в хода на въззивното производство/ и съответно да получи припадащата се по разпределението сума по реда, указан в ал.3 на чл.717н ТЗ. Въз основа на материалите по т.д. № 6/2010г. на ОС - Враца е констатирано, че ищецът не се конкурира по отношение на осребрения актив с други кредитори с поредност за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, поради което и е следвало да получи цялата получена при продажбата на имота сума, ако му беше дадена от синдика възможността да реализира правата си по ал.1 на чл.717н ТЗ. Вместо това, получената от продажбата сума от 7600 лева е била изплатена на синдика като разноски по несъстоятелността - като неполучено възнаграждение за периода м. август 2014г. до м. януари 2015г. Въз основа на горното решаващият състав е заключил, че е налице причинна връзка между неправомерното поведение на ответника и настъпилия вредоносен резултат, съизмеряващ се с цената, от която ищецът е могъл да се удовлетвори вследствие продажбата на ипотекираното в негова полза имущество, като вредата възлиза в размер на сумата от 7 600 лева. Намерил е, че именно тази сума представлява вредата на ищеца причинена от виновното и неправомерното поведение на ответника, поради което за този размер искът с правно основание чл.663, ал.3 от ТЗ се явява основателен, като на ищеца следва да бъде присъдена и законната лихва от предявяването на исковата молба- 27.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата. Въззивната инстанция е намерила за ирелевантни за предмета на спора доводите на ответника по делото, че ищецът не е предявил вземането си в производството по несъстоятелност на ЕТ „Георги Лазаров 2002“, доколкото той не е кредитор на несъстоятелния длъжник, поради което и законът му отрича тази възможност. Изложени са и съображения, че разпоредбата на чл.663, ал.3 ТЗ - че синдикът дължи на несъстоятелния длъжник и на кредиторите обезщетение за виновно причинените им вреди при осъществяване на правомощията си като синдик, имплицитно включва и задължението му да обезщети ипотекарен кредитор, който вследствие действията на синдика е лишен от възможността да реализира ипотечното си право в хода на производството по несъстоятелност, което и априори преодопределя активната легитимация на последния да предяви иск по чл.663, ал.3 ТЗ. Приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане до касационно обожалване се припокрива по своята същност с изложеното в касационната жалба, като са посочени следните въпроси като значими за изхода на делото: „1/ Спрямо кои „търговски дела“, по смисъла на чл.280, ал.З, т.1 от ГПК, във връзка с чл.104, т.4 от ГПК, в какви хипотези и на какво нормативно основание, е неприложимо ограничението, установено в чл.280, ал.З, т.1 от ГПК, според което: „не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лева - за търговски дела?; 2/ Следва ли да се приеме, че смисълът на разпоредбата на чл.717н от ТЗ /в редакцията преди изменението на ТЗ, осъществена със ЗИДТЗ, ДВ.бр.105/2016г./ изключва приложението на правилата на чл.6 от ГПК и чл.685 и чл.688 от ТЗ?; 3/ По един и същи начин ли се прилага разпоредбата на чл.717н от ТЗ /в редакцията преди изменението на ТЗ, осъществена със ЗИДТЗ, ДВ.бр.105/2016г./ по отношение на предявените и приети по смисъла на чл.693 вземания, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, част от масата на несъстоятелността, и спрямо непредявените и неприети вземания?; 4/ Може ли да се приеме и на какво нормативно основание, че разпоредбата на чл.717н от ТЗ /в редакцията преди изменението на ТЗ, осъществена със ЗИДТЗ, ДВ.бр.105/2016г./ дерогира изискванията за предявяване, отразяване в списъците, проверка, оспорване и приемане на вземанията, установени в гл.43 от ТЗ, и произтичащите от тях задължения в тежест на кредиторите?; 5/ Спрямо вземанията на кои обезпечени кредитори с частни вземания, възникнали преди деня на решението за откриване на производството по несъстоятелност, претендиращи удолетворяване с имущество част от масата на несъстоятелността, извън ирично установените изключения в чл.739, ал.2 от ТЗ, не се прилагат правните последици на чл.739, ал.1 ТЗ и на какво нормативно основание?; 6/ Как, към кой момент и от кого се определя „припадащата се на ипотекарния кредитор сума“, по смисъла на чл.717н от ТЗ /в редакцията преди изменението на ТЗ, осъществена със ЗИДТЗ, ДВ.бр.105/2016г./ в хипотезите, в които подобен кредитор следва да бъде удовлетворен по реда на посочената разпоредба, без да е предявил вземането си по реда на чл.685 и чл.688, ал. 1 от ТЗ, и без то да е прието, по смисъла на чл.693 от ТЗ?“ Въпрос № 1 от изложението по същество си е свързан с твърдението на касатора, че първото въззивно решение, което е отменено, не е подлежало на касационен контрол, на основание чл.280, ал.3 ГПК, тъй като делото е търговско по своя характер. В случай, че се възприеме тази теза на жалбоподателя, предвид на това, че цената на иска е една и съща и при двете касационни производства, жалба му, по която е образувано настоящото производство пред ВКС, би била недопустима т.е. ще е налице абсолютна процесуална пречка за допускане на касационния контрол по настоящото дело. В тази насока, становището на касатора се явява процесуално нелогично, тъй като не го ползва. В случая, както правилно е посочено от ВКС /при първата касация/, вкл. и от въззивния съд, спорът по чл.663, ал.3 ТЗ не е търговски по см. на чл.365, ал.1, т.5 ТЗ, тъй като не произтича от търговска сделка /фактическият състав е за деликт/, не е за попълване на масата на несъстоятелността и е реципрочен на този по чл.441 ГПК, поради което не е приложим прага от 20 000 лева по чл.280, ал.3 ГПК, относим за търговски дела. На следващо място, посочените доводи за недопустимост на решението на касационната инстанция, с който е отменено въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане, не могат да бъдат разглеждани, тъй като решението на ВКС е влязло в сила, като те не обуславят и недопустимост на обжалваното въззивно решение. Втори, четвърти - шести въпрос, също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като са свързани с лишеното от правна логика твърдение на касатора, че лице, което е титуляр на вземане не към длъжника /с открито производство по несъстоятелност/, а към трето лице, и вземането е обезпечено с ипотека върху имущество от масата на несъстоятелността на ипотекарния длъжник /осребрявано единствено в рамките на производството по несъстоятелност/, следва да предяви вземането си към третото лице в производството по несъстоятелност, открито спрямо друг - ипотекарния длъжник, в което третото лице не участва. На следващо място, тези въпроси, както и трети въпрос са разгледани в рамките на първото касационно производство по делото, поради което на основание чл.295, ал.1, вр. чл.294, ал.1 ГПК, не могат да бъдат преразглеждани при втората касация. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В настоящият случай не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд