Определение № 296 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4576/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Ц. А. и А. Ц. Д. срещу въззивно решение № 5257 от 11.07.2019г., постановено по гр.д.№ 13227/2018г. на Софийския градски съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Ответникът по жалбата Н. И. Д. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 21.03.2018г. по гр.д. № 22011/2015г. на Софийския районен съд, с което допусната съдебна делба на УПИ ** от кв.38 по плана на [населено място], м.”Хр.Б.” и на построената в него едноетажна жилищна сграда между Н. И. Д. с квота 6/8 ид.части, В. Ц. А. и А. Ц. Д. с квоти по 1/8 ид.част, както и допълнително решение от 28.05.2018г., с което е оставена без уважение молбата на касаторите за допълване на посоченото решение. По делото е установено, че на 24.02.1971г. М. Д. Т. е продала на сина си Ц. Л. Д. 1/2 ид.част от процесното дворно място, а на дъщерите си Л. Л. Д. и М. Л. Д. - останалата 1/2 ид.част от него /нот.актове №№ 143, 144/1971г./. Към този момент Ц. Л. Д. е бил в брак с В. А. П., Л. Л. Д. - с Ф. А. Д., а М. Л. Д. – с К. С. А.. Бракът Между Л. Д. и Ф. Д. е прекратен с развод на 13.11.1973г., а между Ц. Д. и В. П. – на 15.06.1989г. Процесната жилищна сграда е построена в периода 1973г.-1976г. С нот.акт № 189/2004г. М. Д. и К. А. са дарили на Ц. Д. собствената си 1/4 ид.част от дворното място. К. А. е починал на 16.01.2007г. и е оставил за свои наследници по закон преживялата съпруга М. Д. и синът им С. К. А., починал на 27.08.2014г. и оставил за свои единствен наследник майка си. С нот.акт № 85/2004г. Л. Д. и наследниците на бившия ѝ съпруг Ф. И. /починал на 16.01.2007г./, а именно М. Г. В., Т. Ф. А. и А. Ф. И. и Х. Ф. Б. са продали на Ц. Д. собствената си 1/4 ид.част от дворното място. С два договора за замяна на идеални части от недвижим имот срещу движими вещи, сключени с нот.акт № 21/2014г. и нот.акт 177/2015г. Ц. Л. Д. е прехвърлил на лицето С. М. Б. съответно 3/4 ид.части от дворното място срещу съдомиялна машина, марка “Мидеа” и 1/16 ид.част от жилищната сграда срещу LED телевизор, марка LG, а с нот акт. № 178/2015г. Ц. Л. Д., Л. Л. Д., М. Л. Д., М. Г. В., Т. Ф. А. и А. Ф. И. и Х. Ф. Б. са ѝ продали 11/16 ид.части от жилищната сграда. С два договора за дарение и покупко-продажба от 02.04.2015г. /нот.акт № 181/2015г. и нот.акт № 182/2015г./ С. Б. е прехвърлила 3/4 ид.части от процесните имоти на ищцата Н. И. Д.. Първоначалната ответница В. А. П. е починала в хода на процеса и е заместена от своите наследници по закон В. Ц. А. и А. Ц. Д.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че Ц. Л. Д. и В. А. П. са придобили 1/2 ид.част от процесните имоти в режим на съпружеска имуществена общност съгласно чл.19, ал.1 СК от 1985г. /отм./ и че понастоящем касаторите притежават по 1/8 ид.част от тях по наследство от своята майка, а останалите 6/8 ид.части от имотите са притежание на ищцата Н. И. Д. по силата на посочените прехвърлителни сделки. Възражението, че имотите са били лична собственост на наследодателката им поради трансформация на нейно лично имущество при придобиването им е прието за неоснователно поради липсата на категорични данни нейни лични средства да са били вложени при придобиването. Посочено е, че дори получената от нея сума в размер на 1000 лв. по дарение от нейните родители да е била вложена при строителството на жилищната сграда, тази сума е незначителна спрямо нейната стойност в размер на 11 157 лв. По отношение на направените възражения за недействителност на двата договора за замяна на идеални части от имотите срещу движими вещи като привидни и прикриващи договори за покупко-продажба е прието, че касаторите, респ. тяхната наследодателка не е налице правен интерес от оспорването, тъй като преклузивният срок по чл.33, ал.2 ЗС, в който наследодателката е могла да изкупи прехвърлените идеални части е изтекъл преди нейната смърт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Поставеният от него правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускането на касацинното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са формулирали никакъв правен въпрос, а вместо това са направили общи касационни оплаквания за неговата неправилност относно предявени от тях, но неприети за разглеждане насрещни искове, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това посочената в изложението практика на ВКС по приложението на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД няма никакво отношение към посочените по-горе решаващи мотиви на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение. В случая пред районния съд са били предявени насрещни искове по чл.33, ал.2 ЗС с твърдението, че сключените два договора за замяна са симулативни като прикриващи покупко-продажби, които не са приети за разглеждане в делбеното производство, тъй като съдът е приел, че те са конститутивни по своя характер и не могат да бъдат съединени с иска за делба. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъде осъдени да заплатят на ответницата по касация направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 700 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.