Определение № 362 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2507/2020 г.

Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на Л. Г. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. Р. Т., против определение № 555 от 9 юли 2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 224/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Габрово, с което е потвърдено определение № 2586 от 11 юни 2020 г., постановено по гр.д. № 618/2020 г. по описа на районния съд в гр. Габрово, с което е върната исковата молба на П. срещу Г. И. М., с адрес в [населено място], за осъждане на М. на основание чл. 45 ЗЗД да заплати сумата от 2500,00 лева обезщетение за имуществени вреди и сумата от 7500,00 лева неимуществени вреди, претърпени вследствие на съзнателно даване на невярно заключение от съдебна графологическа експертиза по гр.д. № 922/2016 г. по описа на районния съд в гр. Габрово, ведно със законната лихва от деликта на 29 ноември 2016 г., поради недопустимост на иска. Определението се обжалва по съображения за неправилност, като жалбоподателят счита, че същото необосновано прегражда пътя на исковото производство, тъй като при липса на някоя от хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК, за него не е налице друг процесуален ред, освен предявяване на искови претенции по чл. 45 ЗЗД. Твърди се, че възприетият от съда извод, че не могат да се търсят вреди от вещи лица за дадени от тях заключения пред органите на съдебната власт, освен ако даването на това заключение не е признато за престъпление, е неправилен. Отделно от това се сочи, че въпросите за наказателната отговорност на ответника не са приключили, предвид наличието на подадени до Върховна касационна прокуратура и инспектората към нея жалби по повод на постановленията на районната и окръжната прокуратури в гр. Габрово. Предвид изложеното се поддържа, че обжалваното определение следва да бъде отменено и делото върнато за разглеждане от друг състав на съда, като гражданското производство бъде спряно до окончателното произнасяне по жалбите до ВКП и инспектората към ВКП. В приложено към частната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява искане за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно определение в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С обжалваното въззивно определение се приема, че осъществяването на престъпно обстоятелство може да се установи с иск по чл. 124, ал. 5 ГПК или инцидентно в рамките на производството по обезщетяване на вредите. Според съда, разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК създава правна възможност при наличието на определени предпоставки престъпно обстоятелство да може да се установи с инцидентен установителен иск (когато страната желае спорът относно преюдициалното правоотношение да се реши със сила на пресъдено нещо) или само в мотивите на решението. Прието е, че в петитума на исковата молба се прави искане за установяване именно на такова обстоятелство – че даденото заключение е невярно, като обаче ищецът не е посочил нито една от визираните в чл. 124, ал. 5 ГПК предпоставки, въпреки дадените му указания в тази насока. В мотивите на определението е посочено още, че ищецът сам представя доказателства относно наличието на влязло в сила постановление за отказ да се образува наказателно производство, с оглед на което се приема, че не са налице предпоставките за предявяване на инцидентен установителен иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение, поради което и е счетено за правилно постановеното от първоинстанционния съд определение за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявения иск. Касационният съд намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по поставения от жалбоподателя въпрос: след като към настоящия момент не са налице процесуалните предпоставки за предявяване на иск по чл. 124, ал. 5 ГПК против вещото лице, поради факта, че към момента постановленията на районната и окръжната прокуратури в гр. Габрово са обжалвани пред ВКП и инспектората към ВПК, допустима ли е искова претенция по чл. 45 ЗЗД с оглед преклузията на петгодишната давност за търсене на отговорност от вещото лице, причинило вреди на ищеца с даването на невярно заключение по предходен съдебен процес. Въпросът, така, както е поставен, задава условия, които не са били предмет на съобразяване от въззивния съд в обжалвания съдебен акт, поради което не е обуславящ изхода на спора. Освен това по делото се установява, че първоинстанционният съд е сезиран от жалбоподателя с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, който, видно от формулирания петитум в исковата молба, е изрично предпоставен от установяване, че ответникът съзнателно е дал невярно заключение като вещо лице, изготвило съдебна графологическа експертиза по гр.д. № 922/2016 г. по описа на районния съд в гр. Габрово. Даването на невярно заключение като вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта, независимо дали е съзнателно или по непредпазливост (чл. 291, ал. 1 и ал. 2 НК), е въздигнато в престъпление от общ характер против правосъдието. Предвид изложеното, не може да бъде споделено виждането на касатора, че с исковата молба не се цели установяване на престъпно обстоятелство и че отговорността на вещото лице може да се ангажира, независимо от това дали даването на заключение е признато или не за престъпление, като съответно въпросът за това дали то е вярно или невярно се разрешава в самия спор, а не още при преценката на допустимостта на исковата претенция. В съдебната практика и правната теория последователно и трайно е възприето разбирането, според което съществуването и упражняването на правото на иск се обуславя от наличието на определени процесуални предпоставки. Ликвидирането на спора и отстраняването на негативното му въздействие върху възможността да бъде упражнено съответното гражданско материално право от неговия носител представлява правният интерес от воденето на установителния иск. Следователно, претенцията за вреди на ищеца е обусловена от установяването на деяние, което наказателният закон квалифицира като престъпно. Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, който е допустим единствено в изрично предвидените случаи, а именно наказателно преследване против дееца, който се обвинява в извършване на деянието, не може да бъде образувано и е прекратено, спряно или тогава, когато извършителят му е останал неизвестен (в този смисъл: решение № 440/1961 г. по гр.д. № 8487/60 г., III г.о., ВС, решение № 151 по гр.д. № 177/2008 г., II г.о., ВКС, както и съображенията в определение № 50 по гр.д. № 3054/2016 г., IV г.о., ВКС, определение № 389 по гр.д. № 239/2002 г., IV г.о., ВКС и др.). Ето защо изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск не е в противоречие с установената съдебна практика, след като е прието, че съществуването на претендираното от ищеца право е обусловено от установяването на фактическия състав на престъплението по чл. 291 НК, без обаче да е налице някоя от предвидените в чл. 124, ал. 5 ГПК хипотези, допускащи установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред. В случай, че с предявения иск действително не се цели установяване на престъпно деяние на вещото лице (каквито твърдения са изложени в жалбата), а само това, че заключението е било погрешно/неправилно, то този факт не може сам по себе си да обоснове извод за увреждащо действие, доколкото експертното заключение няма задължителна сила за съда и не може самостоятелно да доведе до отрицателни изменения в имуществената, респективно неимуществената сфера на страна по делото. Ако последната счита, че делото е било решено при непълни доказателства и неизяснена фактическа обстановка, то тя може да го атакува по реда на инстанционния контрол (какъвто контрол впрочем е осъществен, и при постановяване на окончателния съдебен акт по делото е взето предвид заключението по приета тройна съдебно-почеркова експертиза, осъществена от други вещи лица). Посочените разбирания са трайно утвърдени в съдебната практика, а възприетото от първоинстанционния и въззивния съд становище съответства на нейните разрешения. Ето защо, дори и да беше поставен правен въпрос, годен да обоснове допускане на касационното обжалване, касационният съд не намира основания да промени или измени това тълкуване при условията на поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са налице такива промени в законодателството или обществените условия, които да налагат подобно изменение, поради което касационно обжалване на постановеното от окръжния съд в гр. Габрово определение не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,