Определение № 305 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3919/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. К. срещу въззивно решение №4428/20г. на СГС ІІ Б състав, с което е отхвърлен иска на М. К. срещу Предприятие „Водноелектрически централи“ гр. Пловдив към НЕК ЕАД за плащане на сумата от 7897,33лв. на основание чл. 222, ал.2 КТ във връзка с чл. 55, ал.1 и ал.2 КТД. Основният спор между страните при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция (чл. 294 ГПК) е дали работодателят е знаел за заболяването на ищцата и за предписанието на здравните органи за невъзможност да изпълнява трудовата функция, включително предписание за друга подходяща работа, преди прекратяване на трудовия договор, сторено от ищцата по реда на чл. 327, ал.1 КТ, поради което тя претендира обезщетение по чл. 222, ал.2 КТ. Това е така защото с решение №234/20г. на ВКС ІІІ ГО е прието, че в случая са налице първите две предпоставки от хипотезата на чл. 327, ал.1 КТ, но не е установена третата такава, а именно дали работодателят е предложил друга подходяща работа преди прекратяване на договора. При първото разглеждане на делото пред ВКС са дадени следните разрешения на спора между страните - че трудовият договор е прекратен на 22.08.2016г. с получаване от работодателя на волеизявлението по чл. 327, ал.1 КТ, както и че първите две предпоставки на правото на работника да прекрати договора са доказани, а именно влошеното здравословно състояние на ищцата и предписанието на здравните органи. Също така са дадени указания, че ищцата носи доказателствена тежест за установяване на третата предпоставка, че работодателят не е предложил друга подходяща работа преди прекратяването на трудовия договор с волеизявление на работника по чл. 327, ал.1 КТ. Освен това безспорен факт е, че още с отговора на исковата молба работодателят е навел твърдения, че е узнал за заболяването на ищцата и за предписанията на здравните органи едва на 22.08.2016г., когато едновременно е получил и писменото волеизявление по чл. 327, ал.1 КТ, поради което не му е била дадена възможност да предложи друга подходяща работа своевременно, преди прекратяването. Въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала третата предпоставка за възникване на правото и да прекрати трудовия договор по чл. 327, ал.1 ГПК, тъй като не е ангажирала доказателства за това. В касационната жалба ищцата оспорва приетото от въззивния съд, че ищцата носи доказателствената тежест за установяване на третата предпоставка, а именно, че работодателят не е предложил друга подходяща работа преди прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал.1 КТ. Позовава се на съдебна практика по чл. 325, ал.1, т.9 КТ. Оспорва се е приетото от съда, че образованието и квалификацията на ищцата са преклудирани факти за делото. В изложението към жалбата се поставят следните въпроси: „Длъжен ли е въззивния съд да се съобрази с указанията на ВКС и да състави нов доклад във връзка с тези указания? Чия е преценката коя работа е подходяща, чия е доказателствената тежест за установяване на този факт, и длъжен ли е работодателят да се съобрази с предписанато от здравните органи? Отказът да се приеме друга работа може ли да се вмени във вина на работника или служителя?“. Касаторът твърди, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение поради разместването на доказателствената тежест по въпроса дали е предложена подходяща работа на ищцата. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса вече са разрешени с първото касационно решение по делото, и не е допустимо да се пререшават, поради формираната СПН на решението, което има установително и регулираща действие за установените с него факти и права. Освен това е категорично, че правопораждащите факти за правото да се прекрати трудовия договор едностранно от работника по чл. 327 КТ се доказват от работника (чл. 154 ГПК). Първите две предпоставки са вече установени, а третата предпоставка за възникване на потестативното право по чл.327, ал.1 КТ, ищцата е имала възможност да установи като ангажира доказателства за знанието на работодателя за предписанието на здравните органи преди момента на прекратяване на трудовия договор по чл. 327 КТ. Но такива доказателства не са ангажирани, въпреки указанията на ВКС. Посочената съдебна практика по чл. 325, ал.1, т.9 КТ е неотносима, защото в тази хипотеза, работодателят е този, който е длъжен да установи правопораждащите факти за правото си да прекрати трудовия договор, тъй като принципът е, че този който упражнява свое субективно право доказва фактите, които са го породили. В същата връзка, становището на касатора за очевидна неправилност, поради разместена доказателствена тежест от въззивния съд, е неоснователно. Третият въпрос за вменяването на вина на работника при отказ да приеме друга работа е неотносим, няма връзка с предмета на делото и с тълкуването на правните норми, които са приложени по казуса. Никой не е длъжен да работи нещо, което не желае, защото принудителният труд е забранен, но този правен принцип не е приложим по спора между страните. А вменяването във вина е въпрос, който касае дисциплинарната отговорност, но правните норми, които я уреждат, също не са приложими по делото. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО