Определение № 1389 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1995/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата М. И. Т. срещу решение № 1031 от 25.07.2023г. по в.гр.д.№ 1797/2022г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 5113/2021г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения срещу „Банка ДСК“ЕАД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че не съществува вземане на ответната банка за сумата 13 943.67 евро главница, и 5 000 евро - лихви, предмет на изпълнително дело № 529/2012г. на ЧСИ рег. № 838, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по реда на чл.418 ГПК по ч.гр.д.№ 38218/2012г. на СРС, 56 състав. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск. Твърдението е, че възраженията, въведени с въззивната жалба за значението на постигнати между страните в хода на изпълнителното дело споразумения от 03.12.2012г., 10.08.2015г., 26.01.2017г., 20.12.2019г., не са обсъдени. Поддържа се, че при постигнатата договорка за преструктуриране на дълга и за доброволно изпълнение изпълнителното дело подлежи на прекратяване на основание чл.433,ал.1,т.2 ГПК, тъй като отпада нуждата от него. Касаторът се позовава на решението по т.д.№ 61273/2016г. на 4 г.о. на ВКС и възразява, че спирането на изпълнителното дело не спира течението на давностния срок за вземането, защото е избор на кредитора, а не правна невъзможност за действие. Навежда оплакване, че с въззивната жалба е направено искане съдът да се произнесе за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, общите условия и споразумението от 20.11.2009г. към договора за кредит, което е и негово служебно задължение по смисъла на чл.7,ал.3 ГПК. Посочва, че заповедта за изпълнение е влязла в сила при неподадено възражение по чл.414,ал.2 ГПК и не съставлява акт със сила на пресъдено нещо. Възразява, че сключените в условията на принудително изпълнение споразумения не могат да се приемат като признание на дълга, тъй като целят избягване на принудително изпълнение върху ипотекирания имот, собственост на длъжника. Изложени са доводи, че искът е предявен по време на действие на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, а в хода на производството е постановено и ТР №3/ 28.03.2023г. по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че прилагането на последното автоматично по висящи дела е в нарушение на принципа на правна сигурност. Твърдението е, че съдът неправилно е счел за приложимо ТР № 3/28.03.2023г., тъй като изпълнителното дело е перемирано на 03.12.2014г. с факта, че от предходното изпълнително действие - възбрана, наложена октомври 2012г., са изминали повече от две години; извършените изпълнителни действия след тази дата подлежат на обезсилване и не могат да бъдат основание за спиране или прекъсване на давностните срокове. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, обусловил изхода на спора?“. Твърди се несъобразяване от въззивната инстанция на практика, постановена по реда на чл.290 ГПК. Въведено е, че съдът не е дал отговор на поставените в жалбата въпроси дали следва изпълнителното дело да бъде прекратено при наличието на сключено споразумение между страните и има ли правен интерес взискателят да провежда изпълнително производство в хипотезата на постигнато споразумение между длъжника и взискателя, както и не е даден отговор на възраженията за наличие на неравноправни клаузи и не е изпълнено служебното задължение на съда да се произнесе по тях. 2/ „ По изложените в касационната жалба съображения за настъпила перемция по чл. 433, т. 8 ГПК към 03.12.2014г. - преди постановяване на ТР № 2/ 26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР№ 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк.дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата, че не е било висящо изпълнителното дело, тъй като е прекратено по силата на закона, приложимо ли е действието на ППВС № 3/1980г.“ Посочва се, че „този въпрос е свързан с чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК“ без допълнителни аргументи. 3/ „При предявени искове във връзка с действието на ТР № 2/ 26.06. 2015 г. по тълк. дело № 2/2013 на ОСГТК, от кой момент следва да бъде прилагано тълкувателното решение, постановено на 28.03.2023г. по тълк.дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС по висящи съдебни дела, отчитайки, че прилагането му по висящи дела е в нарушение на принципа за правната сигурност и предвидимост при висящи искови производства?“ Отново се сочи, че „така поставеният въпрос е във връзка с чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК“. 4/ „ Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“ В подробен писмен отговор „Банка ДСК“ ЕАД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В исковата молба ищцата се е позовала на издаден в заповедно производство в полза на банката изпълнителен лист при обявен за предсрочно изискуем договор за ипотечен кредит с уговорен фиксиран лихвен процент. Посочила е, че в хода на образуваното изпълнително производство са били сключени четири броя извънсъдебни споразумения за разсрочване на месечните вноски, падежи, начин на плащане, които са послужили като основание за спиране на изпълнителното дело по искане на взискателя. Твърдяла е, че при наличие на такива споразумения, изпълнителното производство е подлежало на прекратяване, а не на спиране; че поради бездействие на банката в периода 03.12.2012г.-23.03.2021г. (последната дата е тази на уведомяването й за насрочен опис на имот, нейна собственост) да поиска извършване на изпълнителни действия, към 03.04.2014г. изпълнителното дело е прекратено по силата на закона, тъй като последното изпълнително действие е налагане на възбрана върху ипотекирания в полза на банката имот през октомври 2012г. Твърдяла е, че вземането на банката по издадения изпълнителен лист е погасено по давност към октомври 2017г. По делото е безспорно, че въз основа на издадения изпълнителен лист от 15.08.2012г., на 15.10.2012г. е образувано изп.дело № 529/2012г. и на ЧСИ е възложено да избере способа на изпълнение съгласно чл.18,ал.1 ЗЧСИ. На 17.10.2012г. на длъжника е връчена поканата за доброволно изпълнение, а възражение по чл.414 ГПК не е подадено. Заедно с ПДИ на 26.10.2012г. са наложени запори върху банкови сметки и върху притежавани от ищцата дялове в търговски дружества. На 13.12.2012г. е подписано споразумение, с което ищцата е признала задълженията си. Изпълнителното производство е било спряно на 07.01.2013г. по молба на банката с оглед срока на споразумението до 01.01.2014г. На 19.05.2014г. е вписана възбрана върху имот на длъжника. За 07.07.2015г. е бил насрочен опис на недвижим имот. На 10.08.2015г. е подписано ново споразумение, и на 19.08.2015г. е поискано спиране на изпълнението с оглед на споразумението. На 03.10.2016г. банката е поискала възобновяване на изпълнението и налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. Въз основа на ново споразумение от 26.01.2017г. по молба на банката от 04.05.2017г. изпълнителното производство отново е спряно. На 18.09.2018г. е поискано възобновяване на изпълнителното производство и налагане на запор върху дружествен дял. На 03.09.2019г. е поискано налагане на запор върху банкова сметка, реализиран на 27.09.2019г. На 20.12.2019г. е подписано ново споразумение и на 16.01.2020г. е подадена молба за спиране на производството. На 22.02.2021г. изпълнително дело е възобновено и е поискано насрочване на публична продан. На 09.03.2021г. е вписана възбрана върху магазин, за 31.03.2021г. е насрочен опис и публична продан за периода 16.08.-16.09.2021г. Исковата молба е предявена на 19.04.2021г. Въз основа на сключените споразумения по изпълнителното дело са постъпвали плащания. При тези данни въззивната инстанция е приела, че след като поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за изпълнение са връчени на длъжника Т. на 17.10.2012г. и в двуседмичния срок по чл. 414,ал.2 ГПК (в ред. Дв, бр. 59/2007г.) тя не е подала възражение, заповедта е стабилизирана на 01.11.2011г. Мотивирала е, че с оглед правилото на чл. 439,ал.2 ГПК релевантни за иска са настъпилите след тази дата факти. Преценявайки извършените по изпълнителното дело действия съставът е мотивирал, че изпълнителното производство не е перемирано нито на дата 03.12.2014 г., както се твърди в исковата молба, нито в по-късен момент. По отношение на твърдението за изтекъл погасителен давностен срок САС е приел, че той тече от 26.06.2015г., основавайки се на разрешението, дадено с т.10 на ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и за всички оспорени парични притезания - предмет на заповедта, приложим е петгодишният давностен срок по чл. 117,ал.2 ЗЗД. Обсъдено е, че след 26.06.2015г., на 10.08.2015г., 26.01.2017г. и на 20.12.2019г. между страните са подписани споразумения за начина за плащане на остатъчните задължения; че в чл.17 от споразуменията, сключени на 10.08.2015г. и на 26.01.2017г. и в чл. 16 от споразумението, сключено на 20.12.2019г., длъжникът Т. изрично е декларирала, че признава вземанията. Мотивирано е, че всяко от обективираните в споразуменията нейни изявления съставлява признание на вземанията, прекъсващо давността чл.116, б.“а“ ЗЗД. Обсъдено е, че със споразумението от 20.12.2019г. страните са договорили непогасеният остатък от задълженията в общ размер от 158 718,99 евро да се заплати на равни ежемесечни вноски, всяка в размер от 2 300 евро на 28 число на всеки месец за срок от 19 месеца. От правна страна е възприето, че с оглед извършеното признание на вземанията в споразумението от 20.12.2019г., е започнал да тече нов срок на погасителната давност - чл. 117, ал.1 ЗЗД, който за нито една от 16- те вноски, чиито падежи са настъпили в периода от 28.01.2020 г. до 28.03.2021 г., не е завършен към датата на предявяване на иска - 19.04.2021г. (в това число и заради спирането му за периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г., съгласно чл 3,т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, а три от вноските са падежирали на дати след предявяване на иска). Настоящият състав счита, че не са налице основанията за спиране на настоящото производство предвид образуваното тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, в предмета на произнасяне по което е включен въпросът „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“ Основание за този извод е обстоятелството, че в настоящия спор съдилищата са отрекли настъпването на перемпция по изпълнителното дело, следователно изобщо не е обсъждана хипотезата на предприето изпълнително действие по перемирано изпълнително дело. Същевременно в изложението не е поставен правен въпрос по отношение на изводите в обжалваното решение за не изтекъл срок на бездействие на кредитора по чл.433,ал.1,т.8 ГПК. Твърдението на касатора за настъпила перемпция е основано и аргументирано с постигната договорка за преструктуриране на дълга и за доброволно изпълнение, от които факти е изведено, че изпълнителното дело подлежи на прекратяване защото нуждата от него отпада. Тази теза не намира опора в закона, тъй като искането на кредитора да бъде спряно изпълнението при поето от длъжника по силата на споразумение задължение за плащане на дълга, не е равнозначно на искане за прекратяването му. Доводите си за настъпила перемпция касаторът основава на ирелеванти за настъпване на тази правна последица факти - сключени споразумения между страните в хода на изпълнителното производство и на твърдение за отсъствие на правен интерес за взискателя да провежда изпълнително производство в хипотезата на постигнато споразумение с длъжника. При посочените от въззивната инстанция предприети от взискателя същински изпълнителни действия от значение за прекъсване на давността, неясна е тезата за настъпила перемпция към 03.04.2014г. като се имат предвид безспорните факти, че по образуваното през август 2012г. изпълнително дело на 26.10.2012г. са били изпратени множество запорни съобщения, т.е. срокът по чл.433,ал.1,т.8 ГПК би могъл да изтече през октомври 2014г., а на 19.05.2014г. е вписана възбрана върху имот на длъжника. По същите съображения отсъства основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия въпрос от изложението, тъй като въпрос, който не е включен в предмета на спора, по който съдилищата не са се произнасяли и не са дължали произнасяне, не може да бъде от значение за изхода на делото. Такъв въпрос е хипотетичен, а не обуславящ, следователно не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на касационния контрол, очертана в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато и по първия въпрос, който в случая съставлява касационно оплакване за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Потвърждавайки първоинстанционното решение въззивният съд е споделил изводите за неоснователност на възражението на ищцата, че въз основа на сключените споразумения по изпълнителното дело, то е следвало да бъде прекратено с мотивите, че предпоставка за прекратяване на изпълнителното производство е изпълнение на задължението, която в случая не е налице. Отчетено е, че ако взискателят поиска прекратяване, това би довело до вдигане на възбраните и запорите, което не е в негов интерес, тъй като при неизпълнение на споразумението от задълженото лице, кредиторът има интерес да възобнови принудителното изпълнение. Съставът на САС не е допуснал поисканата експертиза „за действителния размер на дълга с оглед разпоредбата на чл.7,ал.3 ГПК“ като е мотивирал, че при дадените от въззивната инстанция указания ищцата поддържа като основание за оспорване на вземането, предмет на изпълнителното производство, изтеклата погасителна давност. Преценено е, че с оглед на въведеното обстоятелство, на което е основан искът, доказателственото искане не е от значение за спора. При тези съображения на въззивната инстанция не може да бъде констатирано необсъждане на заявено и поддържано в жалбата възражение. Предявеният иск не е обоснован с фактически твърдения, че оспорените вземания на банката са били определени въз основа на неравноправни клаузи в договора за ипотечен кредит. Отсъства основание за преценка въззивният акт да е постановен в отклонение от практиката на СЕС, установяваща, че формираният стабилитет на влязлата в сила заповед за изпълнение не препятства правото на потребителя да поиска в следващо съдебно производство съдът да се произнесе по действителността на потребителски договор с оглед евентуална нищожност/неравноправност на съдържащи се в него клаузи. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по втория въпрос произтича от обстоятелството, че в него е предпоставена тезата, че „ по изложените в касационната жалба съображения“ е настъпила перемция по чл. 433, т. 8 ГПК към 03.12.2014г .“ преди постановяване на ТР № 2/ 26.06. 2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и на тълкувателното решение по тълк.дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице висящо изпълнително дело към момента на приемане на двете тълкувателни решения, тъй то като е прекратено по силата на закона. Основателността на тази теза и условност във въпроса, както се посочи, изрично е отречена с въззивното решение, поради което този въпрос отново е хипотетичен. На самостоятелно основание касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато поради ненадлежно въведена допълнителна предпоставка, тъй като приложното поле на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК следва да бъде надлежно мотивирано. Цитирането на законовата разпоредба без излагане на аргументи не изпълнява това изискване. Посредством третия въпрос касаторът застъпва тезата, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не се прилага и по изпълнителни дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26.06.2015г.; че погасителната давност не е спряла да тече по време на изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на тълкувателното решение по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По този въпрос ОСГТК на ВКС се произнесе в обратен смисъл с мнозинство в тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. Въпросът за правната сигурност и предвидимост, на който касаторът акцентира, не е останал извън предмета на обсъждане в мотивите към приетия тълкувателен акт, а несъгласието с дадения с него отговор, не може да обуслови допускане на касационното обжалване. При съобразяване на указанията в ТР № 3/2020г. и възприемайки извода, че давността за вземанията тече от 26.06.2015г., въззивният съд не се е отклонил от задълженията си, съгласно които, при прилагане на разтълкувана по реда на чл. 124 ЗСВ или чл. 292 ГПК правна норма, той е длъжен да я приложи със съдържанието, произтичащо от указанията, дадени в тълкувателното решение. Касаторът не обосновава нито една причина, поради която въззивният съд е следвало да не приложи разтълкуваната с тълкувателното решение правна норма, съответно през тази призма не обосновава нито една от проявните форми на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба от юрисконсулт, които настоящият състав определя в размер на 150лв.