Определение № 245 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2949/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ИТАЛ ТЕКС“ ЕООД, чрез адв. С. против решение № 1984/02.04.2025 г. по в.гр.д. № 6646/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е отменено решение № 10992/08.10.2022 г. по гр.д. № 53886/2021 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от касатора против Р. Д. П. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.365 ЗЗД за сумата от 77 470,43 лв., дължими съгласно чл.1.5 от спогодба от 31.10.2018 г., сключена между „ИТАЛ ТЕКС“ ЕООД и Р. Д. П., ведно със законната лихва от 30.09.2019 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че въззивният съд не е направил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства в тяхната цялост при установяване на релевантните за спора факти; оспорва се извода на съда, че разпоредбата на чл.1.5 от спогодбата касае предварителен отказ от трудови права, поради което той е недействителен, като се поддържа становище, че за предварителен отказ следва да се приеме този, който е материализиран преди възникване на конкретното субективно право, в случая – преди реализиране на фактическия състав за възникване на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетения по повод на трудовото правоотношение; поддържа се и становище, че сумите по споразумението са предоставени на ответницата под прекратително условие – тя да не предявява никакви претенции, произтичащи или свързани с прекратеното трудово правоотношение, като това условие има обратно действие, т.е. с неговото настъпване се прекратява правното действие на сделката и се възстановява правното положение от преди това; според касатора въззивният съд неправилно е тълкувал споразумението и съответно неправилно е приложил нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД, в резултат на което е изменил волята на страните по такъв начин, оставяйки едната страна без каквато и да била престация. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд след като определи предмета на материалноправния спор да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доказателствата въз основа, на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на материалноправната разпоредба да съобрази интереса на страните и тяхната действителна воля при тълкуване на приложимата правна норма; 4/ Възможно ли е съдът да замести недействителна клауза от двустранен възмезден договор с противоположна клауза от закона, в резултат на която при липса на каквото и задължение за насрещна престация от едната страна, същата може да задържи даденото й от другата страна и не води ли това до неоснователно разместване на материални блага между двете правни сфери и 5/ При заместване от съда на съществена клауза от договора, представляваща единствено задължение, предмет на договора, с императивна правна норма, водеща до липса на задължение за престация, следва ли договорът да остане действителен в останалите му части. По първите два въпроса се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС – ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и на казуалната практика на ВКС – решение по т.д. № 394/2017 г. на I т.о., решение по т.д. № 1897/2020 г. на II т.о, решение гр.д. № 153/2011 г. на II г.о. и решение по т.д. № 1740/2014 г. на I т.о.. По третия въпрос се твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 2712/2021 г. на III г.о., решение по гр.д. № 2032/2021 г. на IV г.о., решение по гр.д. №2700/2021 г. на III г.о. и др., конкретно посочени в изложението. По четвърти и пети въпрос – в противоречие с решение по т.д. № 981/2012 г. на II т.о., решение по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о. и решение по гр.д. № 1130/2004 г. на II г.о. Касаторът сочи и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, като излага съображения, че “разрешението по казуса“ било необходимо за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с доводи за допуснато нарушение на материалния закон – чл.26, ал.4 ЗЗД, в нарушение на принципите на чл.5 и чл.10 ГПК и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Насрещната страна Р. Д. П., чрез адв. С., е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях – не са налице сочените допълнителни селективни критерии. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение. Претендират се разноски за касационното производство. За да отмени решението на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че във въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК, които да променят така установената фактическа обстановка. Приел е обаче, че при постановяване на решението, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като изводите му за основателност на иска с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД са необосновани с оглед събраните по делото доказателства. За да достигне до този извод, е изложил следните съображения: по делото е безспорно установено обстоятелството, че страните са били във валидно трудово правоотношение, възникнало и съществувало по силата на трудов договор от 1.05.2001 г., както и на трудов договор от 30.12.2004 г., прекратено със заповед от 30.10.2018 г. на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ; на 31.10.2018 г. между страните е сключена спогодба, според която дружеството-работодател е поело задължение да заплати на ответницата общо сумата от 39 610 евро, като след заплащането й страните са се съгласили, че всички отношения между тях са окончателно уредени; съгласно чл.1.3 от спогодбата, ответницата се е отказала от претенции срещу дружеството, вкл.да оспорва законността на заповедта за прекратяване, да претендира възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и обезщетение по чл.225, ал.1 КТ; в чл. 1.4 е обективиран неотменим и безусловен отказ на ответницата и опрощаване от нея относно всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение; съгласно чл.1.5 от спогодбата, в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване /в това число по съдебен ред/ на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на тази спогодба и уредени по окончателен начин, платените от работодателя суми по т.1.1 на чл.1 от нея, са недължими и няма да бъдат заплатени или ако са заплатени – ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях; няма спор, че дружеството е заплатило на ответницата уговорените в спогодбата суми; няма спор и по факта, че след прекратяване на трудовото правоотношение, ответницата е предявила пред обикновен съд в [населено място], Италия, срещу ищцовото дружество и „Т.“ СПА, иск за установяване и деклариране на симулативност на трудовите правоотношения между нея и „Итал-Текс“ ЕООД, както и иск за установяване и деклариране на трудово правоотношение между нея и „Т.“ СПА в периода между 2.01.2005 г. и 1.02.2019 г. Въззивният съд е приел, че исковата претенция на ищеца е основана на разпоредбата на чл.1.5 от процесната спогодба и по-конкретно от факта на неизпълнение на последната от страна на ответницата; че тази клауза има санкционен характер, като според съдържанието й предприемането от страна на ответницата на каквито и да било действия по оспорване, вкл. и по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин, съгласно т.1, платените от работодателя суми по т.1.1 са недължими и няма да бъдат платени или ако са заплатени – ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя. Приел е също така, че процесната спогодба покрива фактическия състав и правните последици на извънсъдебната спогодба по чл.365 ЗЗД; че по дефиниция спогодбата представлява двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен такъв, като си правят взаимни отстъпки; че целта на спогодбата е да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните, като за постигането им спорещите са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласят да считат помежду си, че то е такова, каквото го прогласява спогодбата, поради което последната включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право, респ. за частично поемане на несъществуващо задължение. При съобразяване на горното, съдът е приел, че процесната спогодба е погасила възможността на ответницата да предявява допълнителни претенции във връзка с прекратеното трудово правоотношение, без да е ограничена възможността й да търси от дружеството-работодател изпълнение на споразумението, както и че същественото в уговорката на чл.1.5 от спогодбата е, че същата макар и направена след прекратяване на трудовото правоотношение, касае процесуални права, които все още не са упражнени от служителя, поради което предварителен отказ от тях е недействителен. Изложени са съображения, че правото да се оспорва съществуването/действителността и прекратяването на трудовото правоотношение представляват трудови права, които могат да бъдат упражнени единствено пред съд /извън случаите на чл.74, ал.2, пр.2 КТ/, както и че отказът от процесуално право - в случая да се оспори съществуването на трудовото правоотношение, може да се осъществи единствено във висящ съдебен процес с адресат – съда. Позовавайки на трайната практика на ВКС по аналогични казуси, въззивният съд е приел, че предварителен отказ от субективни права е недействителен, респективно отказът от право на иск не поражда действие, ако е извършен преди и извън съдебния процес. Доколкото разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване са уредени с императивни правни норми, страните по него не могат да ги дерогират с каквито и да било споразумения помежду си, а работодателят няма право да налага забрана на служителите си, след прекратяване на трудовото правоотношение да не оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че санкционната клауза на чл.1.5 от спогодбата, забраняваща на ответницата да упражни свои процесуални права, представлява предварителен отказ от права и е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.8, ал.4 КТ, поради което и не обвързва валидно страните, като нищожността на клаузата не води до нищожност на целия договор по аргумент от чл.26, ал.4 ЗЗД. Горното е обусловило и крайния му извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД При така изложените от въззивния съд решаващи изводи за отхвърляне на иска, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два процесуалноправни въпроса отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото те касаят задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 ГПК, както и приложението на нормата на чл.269 ГПК. По повдигнатите въпроси е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивната жалба на ищеца и отговора на ответника, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. В конкретния случай основният спор между страните се свежда именно до валидността на клаузата на чл.1.5 от спогодбата, поради твърдяното неизпълнение на която касаторът-ищец поддържа, че има право да претендира заплащане на платените по спогодбата суми, а ответницата възразява, че клаузата е недействителна. Въззивният съд е намерил за основателно това възражение, като е изложил правните си съображения за недействителността на спорната клауза, с което е дал отговор на правните доводи на страните, вкл. и тези на ищеца, поради което не е имало необходимост да обсъжда други събрани по делото доказателства, освен самата спогодба, за да достигне до другия си решаващ правен извод, че ищецът не може да се позове на неизпълнение на недействителната клауза от страна на ищцата, за да претендира присъждане на платените по спогодбата суми, а оттам и до крайния си извод за неоснователност на иска по чл.79, ал.1 вр. чл. 365 ЗЗД. Доколкото въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства по делото, както и твърденията, възраженията и доводите на страните, които са от значение за разрешаването на спора, настоящият състав на ВКС приема, че по повдигнатите процесуалноправни въпроси не е налице сочения допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че в конкретния случай правните изводи на въззивния съд относно недействителността на процесната клауза са в пълно съответствие с приетото в практиката на ВКС, цитирана в решението му, която е пъстановена по правни спорове между настоящия касатор и други негови служители, по които спорна е била валидността на клауза от спогодба между страните с идентично съдържание, като тази по настоящото дело. Останалите три материалноправни въпроси не покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нямат отношение към решаващите изводи на съда, че спорната клаузата на чл.1.5 от спогодбата, забраняваща на ответницата да упражни свои процесуални права, е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.8, ал.4 КТ, поради което и не обвързва валидно страните, т.е. след като клаузата е нищожна, ищецът не може да се позовава на неизпълнение на същата и съответно да претендира присъждане на платените по процесната спогодба суми на основание на чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД. Видно от изложението въпросите са свързани с приложението на императивната материалноправна норма на чл.26, ал.4 ГПК и биха имали значение ако предмет на делото е иск с правна квалификация по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД - за връщане на сумата на отпаднало основание поради нищожност на цялата спогодба, а такъв иск не е разглеждан от въззивния съд. В действителност, в първото съдебно заседание по делото, проведено на 1.04.2021 г. от СГС, съдът е допуснал изменение на иска чрез добавяне на ново основание на иска, като наред с главния иск е приет за разглеждане и евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД при условие, че съдът отхвърли главния иск. Въззивният съд не се е произнесъл по предявения евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, т.е. налице е непълно решение и въззивникът е следвало да поиска допълването му по реда на чл.250 ГПК, което обаче последният не е сторил в посочения от закона едномесечен срок от връчване на решението. Не е налице и сочената в изложението хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая обаче във връзка с допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд и да покрие общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Самото разрешаване на материалноправния спор по делото не би могло да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ПК, разяснен с посоченото по-горе тълкувателно дело, нито пък удовлетворява или замества общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Противно на доводите на касатора, от съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на материалния закон – чл.26, ал.4 ЗЗД, грубо нарушение на съдопроизводствените правила - нарушение на принципите на чл.5 и чл.10 ГПК или същото да е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и съответно не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл. ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, които са в размер на 3 250,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.07.2025 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.