Определение № 50016 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3955/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Иванова, чрез адв. Рая Н. от САК, срещу въззивно решение № 260161 от 23.09.2020 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 8223/2019 г., с което е отменено решение № 85645 от 05.04.2019 г., на Софийски районен съд, постановено по гр. д. № 12479/2017 г., като вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от К. Н. Иванова срещу „Ю. България“ АД, конституиран на основание чл. 227 ГПК като правоприемник на първоначалния ответник „Банка П. България“ АД, установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване, че К. Н. Иванова не дължи на „Ю. България“ АД сумата от 6330,66 лева – главница по договор за потребителски кредит от 11.06.2008 г., сумата от 907,21 – възнаградителна лихва за периода от 11.04.2009 г. до 21.12.2009 г.; сумата от 181,94 лева – мораторна лихва за периода от 11.04.2009 г. до 21.12.2009 г., и сумата 148,40 лева – държавна такса, за които суми в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от 08.10.2010 г. по гр. д. № 56683/2009 г. по описа на Софийски районен съд. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника-„Мост Финанс Мениджмънт“АД. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване касаторката е поставила следните въпроси: 1/. От кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд, извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?; Касаторката твърди, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 12 от 02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 269 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 209 от 02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на ВКС, I т. о., 2/. Кое тълкувателно решение се прилага – т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, или Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд, ако погасителната давност на вземания по образувано изпълнително дело, при изчисляването й съобразно т. 10 от същото тълкувателно решение, би изтекла едва след неговото постановяване и влизане в сила? Посочва, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 51 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г. о. и 3/. Отразяват ли се на течението на погасителната давност на вземане действията по прекратено по силата на закона изпълнително производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV г. о. – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация „Ю. България“ АД, чрез юрк. С. Т., с доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима. Тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и следва да се извърши проверка за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните не спорят, че ищцата К. Иванова е длъжник по изп. д. № 20107900401789 по описа на ЧСИ Р. М., образувано въз основа на изпълнителен лист от 08.10.2010 г., издаден по гр. д. № 56683/2009 г. по описа на СРС, в полза на „Банка П. България“ АД, за сумата от 6330,66 лева – главница по договор за потребителски кредит от 11.06.2008 г., сумата от 907,21 – възнаградителна лихва за периода от 11.04.2009 г. до 21.12.2009 г.; сумата от 181,94 лева – мораторна лихва за периода от 11.04.2009 г. до 21.12.2009 г., и сумата 148,40 лева – държавна такса. Съдът е приел, че с договор за цесия от 30.12.2015 г. банката е прехвърлила вземанията си по договора на „Мост Финанс Мениджмънт“ АД. Изпратено е уведомление до длъжника К. Иванова, което не е получено от нейна страна, поради което и въззивният съд е посочил, че едва с факта на връчването на отговора на исковата молба, депозиран от “Банка П. Българя” АД, К. Иванова е разбрала за извършената цесия, поради което и банката се явява надлежен ответник в производството. Въззивният съд е достигнал до извода, че процесното вземане се погасява с предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, тъй като произтича от влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, като последиците й следва да се приравняват на влязло в сила решение. Съдът е приел, че по образуваното от ответника изпълнително дело № 20107900401789 по описа на ЧСИ Р. М. на 24.11.2010 г., са наложени запори върху вземанията на ищеца към определени банки, с което давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Приел е, че след тази дата в продължение на две години не са предприети изпълнителни действия, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, като е настъпила т. н. „перемпция“, тоест считано от 24.11.2012 г. Въззивният съд е приел, че според т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд, съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение. Така въззивният съд е изложил мотиви, че до отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давност по изпълнителното производство не е текла. В конкретния случай е приел, че до прекратяването на изп. д. от 24.11.2012 г., с настъпването на перемпцията, давност не е текла и от тогава е започнала да тече нова 5-годишна давност, която би следвало да изтече на 24.11.2017 г. Съдът е посочил, че и след перемпцията са извършвани изпълнителни действия, но на 20.06.2017 г., преди да изтече давността и отново след перемпцията, К. Иванова е депозирала молба пред ЧСИ М., с която е поискала спиране на изпълнителното производство по изп. д. № 20107900401789, поради издадена от СРС по гр. д. № 12479/2017 г., по което е предявен настоящия иск по чл.439 ГПК обезпечителна заповед от 07.03.2017 г. С оглед на което въззивният съд е приел, че най- късно с представяне по изпълнителното дело от ищцата на обезпечителната заповед за спиране на изпълнителното дело погасителната давност отново е спряла да тече след като след този момент, издадената обезпечителна заповед е правна пречка взискателят по изпълнителното дело да предприеме действия по събиране на вземането си. При тези данни въззивната инстанция е приела, че петгодишната погасителна давност не е изтекла, поради което предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло. След преценка на наведените основания и с оглед на данните и приетите правни тези от въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С определение № 126 от 20.04.2021 г. настоящото дело е спряно до приемането на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК по въпроса, който е прередактиран: „Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС?“. С Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, е даден отговор на поставения въпрос, че „Погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК". В мотивите на цитираното тълкувателно решение е разяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. ОСГТК е приело, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. В тази връзка е споделено становището, че задължителното тълкуване по Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд, отпада едва от момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено за загубило сила. При тези съображения ОСГТК на ВКС е достигнало до извода, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. Предвид изложеното, първите два поставени от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правилно въззивният съд е приел, че до отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, погасителната давност в производства по принудително изпълнение не е текла. От отмяната на постановлението по висящите изпълнителни дела, но не и по приключилите, е започнала да тече погасителна давност. Налице е практика на ВКС, служебно известна на настоящия състав: решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., която е съобразена от въззивния съд. В същата е посочено, че ако е налице прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г. (постановяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, от която дата Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на Върховния съд, е обявено за изгубило сила), новата погасителна давност започва да тече от прекратяване на изпълнителното дело с изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В случая е прието, че на 24.11.2012 г. е настъпила перемпция и производството по изпълнителното дело е прекратено по силата на закона. Доколкото този факт се е осъществил към дата, която предхожда 26.06.2015 г., новата петгодишна погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече не от датата на последното валидно изпълнително действие, а от датата на изтичане на релевантния (двугодишен) срок, т.е. от 24.11.2012 г. – датата на прекратяване на изпълнителното производство. Тъй като липсва специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допускано по поставения въпрос. С определение № 50178/07.07.2023 г. по гр.д. № 3955/2020 г. на ВКС, III г.о. настоящото производство отново е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк.д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС във връзка с третия въпрос: Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?, който кореспондира с третия поставен от касаторката въпрос. С определение от 10.07.2024 г. след като е прието ТР по т.дело №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС настоящото производство е възобновено. С Тълкувателно решение № 2/2023 г., обявено на 04.07.2024 г., по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че ефектът на прекъсване на погасителната давност се проявява при наличие на предприето изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и не се засяга от настъпилата перемпция на изпълнителното дело. Посочено е, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Настъпването на перемпцията е основание за прекратяване на процесуалните правоотношения в изпълнителния процес, но няма за последица погасяване на признатото субективно материално право, нито на правото на принудително изпълнение. За погасителната давност перемпцията е без правно значение. Независимо от настъпилата перемпция давността се прекъсва в случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия дори при бездействие на съдебния изпълнител или непредприемане на изпълнение по причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл. 129 от ГПК. Разяснено е още, че при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., какъвто е случаят в настоящото производство, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД тече от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт. Този отговор препотвърждава и приетите от настоящия състав правни разрешения на предишните въпроси, поставени от касаторката. Поради гореизложеното и това, че приетото от въззивният съд не е в противоречие с постановките на тълкувателното решение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация, но не е направил такова искане, поради което разноски не се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.