Определение № 4325 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3415/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. Д. от АК-Пловдив, срещу решение № 93 от 22.05.2024г. по в. гр. д. № 161/2024г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 1412 от 17.11.2023 г. по гр. д. № 1832/ 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са уважени предявеният от П. Т. Ж., И. Х. Ц., В. Д. К., Т. Д. Ц., З. В. Ц., З. Н. Т. и М. Н. Г. срещу касатора ревандикационен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици по наследяване от З. Н. Ц. и след извършена реституция по ЗСПЗЗ на следния недвижим имот: ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес: [населено място], район „Т.“, югоизточна промишлена зона, с площ по скица 3107 кв. м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - незастроен имот за жилищни нужди,и К. В. Г. е осъден да предаде на ищците владението върху описания недвижим имот, както и предявеният негаторен иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне съществуващата ограда, състояща се от тел и бетонни колчета, на поземления имот и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд, че „събраните от ответника доказателства не установяват по категоричен начин, нито спокойно и непрекъснато упражняване на фактическа власт от него върху имота в период по-дълъг от десет години, нито явно и изявено намерение от негова страна за своене, обективирано така, че да достигне до знанието на собствениците, като дори той да е владял имот в някакъв период от време, това е останало скрито за собствениците и не прави владението противопоставимо на последните“ е в противоречие с константната практика на ВКС. Според касатора въззивният съд, при постановяване на своето решение, се е произнесъл в противоречие със задължителната и константната практика на ВКС и по въпроса „Упражняването на владение, което е явно демонстрирано спрямо цялото общество, т.е. спрямо всички, представлява ли демонстриране на намерение за своене и спрямо лицето, което се легитимира като собственик със съответния документ /решение за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ или нотариален акт, обективиращ предвиден в закона придобивен способ/ “. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация П. Т. Ж., И. Х. Ц., В. Д. К., Т. Д. Ц., З. В. Ц., З. Н. Т. и М. Н. Г., чрез процесуалния си представител адвокат Г. К. от АК-Пловдив, изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с Решение № 27691/ 23.02.2001 г. на ПК - Пловдив, Договор за доброволна делба от 18.05.2005 г. и Констативен НА № 49, т. I, н. д. № 44 от 2021 г. ищците се легитимират като съсобственици на ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес: [населено място], район „Т.“, югоизточна промишлена зона, с площ по скица 3107 кв. м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - незастроен имот за жилищни нужди. Ответникът К. В. Г. е оспорил предявените ревандикационни искове с твърдения, че е придобил процесния имот по давност, считано от 2003 г., когато е установил фактическа власт върху него. В подкрепа на твърденията си е ангажирал гласни доказателства. Свидетелите Х. К. и Г. Г. са заявили пред съда, че ответникът ползва процесния имот от средата на 90-те години, като първоначално имотът бил ограден с телена ограда с дървени колове, която 2020 - 2021 г. подменили с бетонни. Имотът бил около 6 - 7 дка, в едната част на който били засадени зеленчуци, а в друга - плодни дръвчета. Свидетелите Д. Г., К. К. и Т. Х., посочени от ищците, са заявили, че имотът е наследствен на ищците; след реституцията му бил обработван от Н. Ц. - баща на ищците М. Н. Г. и З. Н. Т. и съпруг на З. В. Ц., върху който отглеждал царевица; имотът обработвал заедно със съседния на роднините на св. Т. Х. (имот № ***), от който се отказал през 2014 г., а своя продължил да работи още 1 или 2 години. Тъй като ищците решили да продадат имота, в периода 2017 - 2019 г. свидетелят К. К. на няколко пъти водил кандидат - купувачи, когато не е имало ограда. За първи път установили, че процесният имот заедно със съседния са оградени с телена ограда през май 2021 г., когато свидетелят Т. Х. бил уведомен от неговия братовчед - свидетелят К. Ч.. Свидетелят К. Ч. заявил, че всички собственици си обработвали притежаваните от тях ниви, най - активен от които бил Н. Ц., който разполагал с техника. Твърдял, че никога между имотите не е имало ограда, каквато забелязал за пръв път през 2021 г., за което уведомил един собствениците на съседните имоти - свидетеля Т. Х.. Съгласно заключението на приетата в първата инстанция комплексна техническа експертиза след изследване на генерирани изображения от архива на Google Earth за периода от 2020 г. силует на заграждение на процесния имот се появява за първи път след м. октомври 2021 г. След извършено геодезическо заснемане на имота е установено наличието на телена ограда по имотните граници на имоти № *** и № ***. При така събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че ответникът К. В. Г. не е придобил по давност процесния имот. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите Д. Г., К. К., Т. Х. и К. Ч., които е преценил като еднопосочни и взаимно допълващи се относно изследваните обстоятелства и кореспондиращи с констатациите на приетата комплексна съдебнотехническа експертиза, според която силует на заграждение на процесния имот се появява за първи път след м. октомври 2021 г. Приел е, че показанията на ангажираните от ответника свидетели, че е заградил имота още през 90 - те години, се опровергават от заключението на експертизата. Изложени са съображения, че с оглед еднотипния характер на оградата: телена, но с дървени, вместо с бетонови колове, би позволил заснемането и отразяването й в посочената програма. Отделно от горното показанията, че имотът е бил ограден още през 90 - те години на миналия век, са нелогични, тъй като в сегашните си граници, в които е заграден, имотът съществувал едва след реституирането му през 2001 г. В обобщение е направил извод, че ответникът е установил фактическа власт върху спорния имот през 2021 г., когато е заградил същия, но до предявяване на ревандикационния иск против него не е изтекъл необходимият за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност 10 годишен давностен срок. За да уважи предявеният негаторен иск съдът е приел, че с ограждането на имота ответникът е създал пречки на ищците за неговото ползване. Изведените в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК въпроси н удовлетворяват изискването на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По съществоти същите представляват оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК предвид твърдението, че въззивният съд е формирал грешни правни изводи поради неправилна преценка на доказателствата по делото. Според т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съдържащо задължителни указания досежно определянето на обуславящия изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които се преценяват от касационния съд едва в стадия на разглеждане на касационната жалба- в случай, че същата бъде допусната до разглеждане. Правният въпрос, който обуславя допускането на касационното обжалване, следва да е принципен и насочен към установяване на действителния смисъл и съдържание на приложима по делото материалноправна или процесуалноправна норма, която въззивният съд е приложил или е игнорирал при формулиране на правните си изводи. В случая въззивният съд е отхвърлил иска, защото е приел, че ответникът не е доказал да е владял процесния имот в изискуемия от закона срок. Твърдението, че ответникът е установил владение върху имота не е отречено, но е прието, че това е станало едва след м. октомври 2021 г., при което обосноваността на тази преценка в контекста на събраните по делото доказателства е свързана с правилността на атакуваното решение, която не се проверява в настоящата фаза на касационното производство, а едва с решението по същество на касационния съд в случай, че касацията бъде допусната. Конкретен правен въпрос от значение за изхода на спора по предявения негаторен иск и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд, в частта, с която същият е уважен, също липсва. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по смисъла на тази разпоредба предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуален закон, от процесуални нарушения при преценка на доказателствата или необоснованост /на които се позовава в настоящия случай касаторът/, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение, а именно на П. Т. Ж. сумата от 1335 лв., на И. Х. Ц. сумата от 572 лв., на В. Д. К. сумата от 572 лв., на Т. Д. Ц. сумата от 572 лв., на З. В. Ц. сумата от 572 лв., на З. Н. Т. сумата от 572 лв. и на М. Н. Г. сумата от 572 лв. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение