Определение № 50330 от 22.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1632/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Р. от Силистра срещу решение № 45 от 12.04.2022 г. по в. гр. д. № 32/2022 г. на Силистренски окръжен съд в частта, потвърждаваща решение № 665 от 07.12.2021 г. по г. д. № 219/2021 г. на Силистренски районен съд досежно уважените по отношение на касаторката обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че същата дължи на „Първа Инвестиционна Банка“ АД, [населено място] солидарно с кредитополучателя З. С. Р. от [населено място] сумата от 2 563.84 евро, представляваща главница по договор за банков кредит № 097 LD-R-000185 от 30.08.2010 г., ведно със законната лихва от 29.09.2020 г. до изплащането на тази сума; сумата от 459.40 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода 29.09.2017 г. - 15.08.2020 г. и сумата 977.50 евро – обезщетение за забава по т. 10 от договора за периода 29.09.2017 г. - 12.03.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 01.10.2020 г. по ч. гр. д. № 1158/2020 г. на Силистренски районен съд. Касаторката поддържа неправилност на обжалваното решение на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода, че дължи сумите по процесния договор за кредит солидарно с кредитополучателя, като твърди, че въззивният съд не е съобразил липсата на конкретно поети от нея задължения с този договор и че посочването й като съдлъжник в него не е достатъчно, за да се породи солидарна отговорност. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание и ако то не е посочено в договора или липсват уговорки, от които то да може да бъде изведено, следва ли съдът да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД и действителната воля на страните; 2. Достатъчно ли е единствено в титулната част на договор за кредит едно лице да е назовано „съдлъжник“ и това лице да е подписало договора като „съдлъжник“, без в обстоятелствената част на договора да се съдържа дори една уговорка, съгласно която това лице е поело някакво задължение, за да се приеме, че от текста на договора става ясно, че това лице отговаря солидарно за всички задължения на кредитополучателя, при същите условия и уговорки като основния длъжник; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните“. По отношение на първия и третия въпрос се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно – решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV г. о. (за въпрос № 1) и решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I г. о. и др. (за въпрос № 3). По отношение на втория въпрос касаторката заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че въпросът е „от значение за развитието на правото“ предвид съществуващата празнота в закона относно конкретиката на уговорките за солидарна отговорност. Освен това, за същия въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в това, че съдът е приел наличие на солидарност от текста на процесния договор, въпреки липсата на каквито и да било уговорки, които да регламентират възникването и съдържанието й. Ответникът по касация – „Първа Инвестиционна Банка“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 13.07.2022 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, е приел за безспорно установено, че: Въззивницата С. С. Р. от Силистра е съдлъжник по договор за банков кредит № 097 LD-R-000185 от 30.08.2010 г., сключен между З. С. Р. от [населено място] и „Първа Инвестиционна Банка“ АД, [населено място]; Произтичащите от този договор задължения за заплащане на главница и възнаградителна лихва не са изпълнени, поради което по искане на банката срещу кредитополучателя, солидарния длъжник С. С. Р. и поръчителя А. Х. И. е издадена заповед за изпълнение от 01.10.2020 г. по ч. гр. д. № 1158/2020 г. на Силистренски районен съд; Размерът на дължимите суми е установен от заключението на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство. Решаващият състав е преценил като неоснователно оплакването във въззивната жалба, че липсва конкретика относно параметрите на правоотношението между кредитодателя и въззивницата Р. като съдлъжник и че това води до липса изобщо на правоотношение, съответно до недължимост на претенираните суми. Аргументирал се е с факта, че жалбоподателката е страна по самия договор за кредит; че същата е индивидуализирана в договора като „Съдлъжник“ и именно в това си качество е заявила воля за сключването му, полагайки собственоръчно подписа си в графата „За съдлъжника“. С оглед на това, въззивният съд е счел за категорично установено, че между банката и ответницата С. С. Р. е налице уговорка по смисъла на чл. 121 от ЗЗД, обуславяща възникването на солидарна отговорност и обвързваща жалбоподателката да отговаря спрямо кредитодателя наред с кредитополучателя, т. е. в качеството си на съдлъжник тя отговаря солидарно за всички задължения на кредитополучателя – при същите уговорки и условия, както основният длъжник. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, нито един от поставените от касатора въпроси не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите са относими към правилността на обжалваното решение. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на преценка за обосноваността и законосъобразността на акта, каквато обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол и разглеждане на касационната жалба по същество. Поради констатацията за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на поддържаните от касаторката основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (второто от които е и ненадлежно заявено). На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с твърдения, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт по въпроса, свързан с възникване на солидарната отговорност на касаторката като съдлъжник, които обаче не могат да обосноват извод за наличие на това основание. Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Първа Инвестиционна Банка“ АД следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК