Определение № 708 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3261/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София против решение № 388 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 2226/2023 г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав. Ответникът по жалба К. В. Я. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е посоченото въззивно решение с което е потвърдено решение № 1770/06.04.2023 г. по гр. д. № 9961/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 30 състав в частта за уважаване на предявения от К. В. Я. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 2 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.02.2022 г. до изплащането й и в тежест на ответника са възложени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен. Посочил е, че на 19.09.2012 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 130, ал. 2 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК и му е определена мярка за неотклонение „подписка“; че наказателното производство в съдебна фаза е продължило от 2013 г. до 22.02.2022 г., когато оправдателната присъда по НОХД № 19981/2013 г. на Софийски районен съд по отношение на ищеца е потвърдена с решение на СГС и влязла в сила; че в производството пред СРС са бил проведени 13 съдебни заседания. Установил е от събраните по делото свидетелски показания, че в резултат от воденото срещу него наказателно преследване ищецът се променил - станал затворен и мълчалив (интровертен); преустановил да върши обичайни за неговата млада възраст дейности - посещение на ресторант или дискотека, влошили се отношенията му с родителите; имал негативни изживявания, които са обичайни за човек, срещу когото се води наказателен процес; изпитвал основателен и реален страх от евентуално осъждане. Съобразени са също възрастта на незаконно обвинения към момента на образуване на наказателното производство – 22 години, както и продължителността на последното (считано от момента на повдигане на обвинението до изчерпване на инстанционния съдебен контрол по атакуване на оправдателната присъда) – от близо 10 години и е прието, че това производство не е приключило в разумен срок съгласно чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧ. Изтъкнато е, при позоваване на разрешенията по т. 1 от ТР № 1/2022/27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС, че при този вид дела инстанцията по същество е длъжна да обсъди в мотивите на решението си и критериите за бавно правосъдие по чл. 2б ЗОДОВ, тъй като обезщетението за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателното производство може да се претендира и по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Прието е, че обезщетението се определя глобално, но съдът е длъжен да посочи каква част от него е за вредите от разглеждане на делото в неразумен срок. По изложените съображения е направено съждение, че общата продължителност на наказателното производство - досъдебна и съдебна фаза е продължило 10 години, което е твърде голям период за разглеждане на дело, по което обвинението е за леко престъпление по аргумент от чл. 93, т. 7 НК. Отчетено е, че делото не е било с фактическа и правна сложност, а подсъдимият Я. не е станал причина с поведението за отлагане на съдебните заседания (общо 13 пред първоинстанционния съд). Счетено е също, че интензитетът на упражнената държавна принуда не е бил висок и с оглед на факта, че по отношение на ищеца е била взета най - леката мярка за неотклонение „подписка“. При горните обективно съществуващи обстоятелства (с оглед постановките на ППВС № 4/1968 г.) втората съдебна инстанция е приела наличие на търпени от пострадалия вреди от неимуществен характер в причинна връзка с процесното незаконно обвинение, които неблагоприятни засягания не надхвърлят обичайните за този вид деликт – повдигнато обвинение за леко престъпление. С оглед принципа по чл. 52 ЗЗД за справедливост при определяне размера на претендираното обезщетение решаващият състав е обосновал извод, че сумата 10 000 лв. е достатъчна да репарира претърпените от ищеца вреди. В пределите на тази сума е дефинирано обезщетението за забавено правосъдие и е определено да възлиза на 6 000 лв. Посочено е в обжалваното решение, че обезщетението на неимуществените вреди е определено при отчитане на обществено - икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (22.02.2022 г.) и се явява съответно на жизнения стандарт. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се поставя правни въпроси, които обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава. Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), с решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г., решение № 60231/24.11.2021 г. по гр. д. № 3888/2020 г., решение № 425/01.12.2015 г. по гр. д. № 3143/2015 г., решение № 65/31.05.2021 г. по гр. д. № 2852/2020 г. и решение № 50267/21.12.2022 г. по гр. д. № 412/2022 г., всичките по описа на IV г. о. на ВКС. Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация. По първия въпрос. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му (глобално, вкл. и за вреди от забавено правосъдие) е съобразена продължителността на наказателното производство и е прието, че тя надхвърля разумния срок по чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧ, отчетена е ниската календарна възраст на ищеца към моментна на образуване на производството; характера на обвинението (не е за тежко престъпление); понесените от пострадалия негативни психически изживявания, страдания и тревоги, съизмерими с обичайно търпените нематериални вреди при този вид наказателна репресия; също е отчетена и липсата на засилен интензитет от неблагоприятното засягане на нематериалните блага с оглед наложената мярка за неотклонение (най – леката, предвидена в закона). Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос. Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за незаконосъобразно привлеченото да отговаря лице. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключила, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично е посочил, че извън обичайно понесените вреди от този вид деликт други не са доказват. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. По третия въпрос. Питането припокрива по своето съдържание първото и съображения за това са изложени по – горе. За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС, вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага. Несъгласието му с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Ето защо и по последния поставен въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,