Определение № 194 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4473/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. А. С. и частна касационна жалба на В. А. М., чрез процесуалния им представител адвокат Л. Д. от АК-Бургас, срещу решение №120/17.06.2024г. по в.гр.д. № 209/2024 г. на Разградския окръжен съд, в частта му, имаща характер на определение, с което е потвърдено решение №23/28.02.2024г. по гр.д.№666/2022г. на Кубратския районен съд, в частта, с която са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение № 153/22.11.2023г., за разликата от 100лв. до 2000лв. Жалбоподателите поддържат становище за незаконосъобразност на въззивното решение, в частта му имаща характер на определение и искат неговата отмяна. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частните касационни жалби се поддържа, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.При липса на възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК направено от насрещната страна, може ли въззивният съд, в противоречие на разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, да се намеси в договора за заплащане на адвокатско възнаграждение, като в полза на загубилата и задължена да възстанови разноските страна, намали съществено последните по размер; 2.При липса на възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК направено от насрещната страна, може ли въззивният съд да осъди загубилата делото страна да заплати разноски в по-нисък размер от претендираните. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба- Н. С. Б. и С. С. В., с който същите молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това. Ответникът В. А. М. не е взела становище по подадените частни касационни жалби. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. С решение № 153/22.11.2023 г. по гр.д. № 666/2022г., Кубратският районен съд е постановил изнасянето на допуснатия до делба недвижим имот на публична продан/ в първото по делото с.з. след допускане на делбата е била предявена възлагателна претенция по чл.349, ал.2 от ГПК от съделителката В.М., която е била оттеглена в хода на производството/. С решение № 23/28.02.2024 г. по гр.д. № 666/2022 г. на Кубратския районен съд са оставени без уважение молбите по чл. 248 ГПК, вх. № № 3733/ 22.12.2023 г. и 3749/28.12.2023 г. на съделителите З. А. С. и В. А. М., за изменение на постановеното решение, в частта му за разноските, като им се присъдят претендираните срещу съделителката В. А. разноски за адвокатско възнаграждение от по 2 000 лева за всеки. С обжалваното въззивно решение е прието, че искането е частично основателно, но само до размера на сумите в размер на по 100 лв. за всеки от съделителите, сторили посочените разноски като такива по защита срещу направеното от В. М. в първото по делото заседание след допускане на делбата, искане за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК.Изложени са мотиви, че при въвеждане на спор за способа, по който следва да се извърши делбата, въвелият този спор дължи разноски на останалите съделители при условията на чл.78 ГПК, предвид разпоредбата на чл. 355, изр. 2 ГПК.Посочено е, че в конкретния случай, претенцията за възлагане на имота съделителката В. М. е поддържала само за кратко време в производството, а именно от първото по делото съдебно заседание след допускане на делбата до второто такова, когато искането е било оттеглено и производството по него прекратено като защитата на З. С. и В. М. се е състояла само в това да се оспори така, направената възлагателна претенция, с посочване на доказателствени искания, които не са били реализирани именно поради оттегляне на претенцията.Прието е, че присъждането на разноски в размер от по 100 лв. е съобразено със защитата за всеки от съделителите като осъждането за разноски в по-голям размер би довело до неоснователно обогатяване на тези двама съделители.С оглед прекратяването на производството по отношение на заявената претенция по възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК, въззивният съд е приел, че може да намали размера на дължимите разноски и без подадено възражение за прекомерност от страна съделителката В. М.. Преди да разгледа по същество частните касационни жалби, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет.Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК .Обжалваното определението е валидно и допустимо. Според определение №50211 от 27.09.2022г. на ВКС по ч.гр.д.№ 2770/2022г., I г.о., което се споделя изцяло от настоящия състав, отговорността за разноски в делбеното производство не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. Ответникът по иск за делба не дава повод за предявяване на този иск/макар че и това е възможно/, а основанието е ликвидиране на съществуващата съсобственост.В делбеното производство страните имат двойно качество – те са и ищци и ответници един спрямо друг.Затова законодателят е предвидил с нормата на чл. 355 ГПК разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им - квотата, която притежава от делбените имоти, а не от стойността на дела, който получава във втората фаза.Това се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски.Разноските за адвокатски хонорар се понасят от страните така както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове – например по сметки, тъй като те зависят от поведението на ответника по тях, нормата на чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК.Изложеното се отнася за производството пред първата инстанция.Когато обаче разноските са направени по повдигнати правни въпроси по реда на обжалването относно избрания способ за ликвидиране на съсобствеността, респективно как да бъде приложен той или по сметките, деловодните разноски се присъждат по общите правила, уредени в чл. 64 ГПК/отм/, сега чл. 78 от действащия ГПК. В случая производството по извършване на делбата се е развило само пред първата инстанция.Съделителите не са предявили претенции по сметки, които имат помежду си във връзка с общата вещ, а само са изразили становище за способа по който следва да бъде прекратена съсобствеността помежду им.Изложеното означава, че разноските за адвокатско възнаграждение, които те са направили пред първоинстанционния съд следва да се понесат от тях така както са ги направили.Искането на съделителите З. С. и В. М. за присъждане на разноски за един адвокат е било неоснователно и е следвало да бъде оставено без уважение.Определението на въззивния съд в частта, в която е отменено определението на първоинстанционния съд и на посочените съделители са били присъдени разноски е било неправилно, но е влязло в законна сила като необжалвано и не може да бъде преразглеждано от касационната инстанция. Поставените два въпроса по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК са в случая неотносими, тъй като както бе посочено по-горе касаторите нямат право на разноските, които са заплатили на своя адвокат за процесуалното им представителство пред първата инстанция. Безпредметно е касационната инстанция да се произнесе по въпроса дали въззивният съд е намалил разноските за адвокатско възнаграждение без направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, при условие, че страната, която е направила искането няма право на тези разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение