Определение № 1826 от 18.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1175/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника „ОББ“ АД срещу определение № 885/18.03.2026г. по в.ч.гр.д.№ 649/2026г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено постановеното в производство по чл.248 ГПК определение № 2033/27.01.2026г. по гр.д.№ 7189/2025г. на СГС вместо което е „отменено“ първоинстанционното решение в частта за разноските (осъждането на ищцата С. И. да заплати на основание чл.78,ал.2 ГПК на ответника „ОББ“АД сумата 100 лв. юрисконсултство възнаграждение) и е осъдена „ОББ“ АД да заплати на пълномощника на ищцата адвокат Р. Н. от АК Г., на основание чл.78,ал.1 ГПК във вр. с чл.38,ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 800 евро за оказана безплатна защита на ищцата по предявения иск с правно основание чл.439 ГПК. С частната жалба са въведени доводи за неправилност на атакуваното определение. Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд, че с поддържане на изпълнителния процес, започнал по искане на банката въз основа на изпълнителен титул, тя е дала повод за завеждане на делото, както и на изводите, че единствено по исков път длъжникът може да оспори изпълнението и да отрече правото на взискателя да иска принудително изпълнение. Поддържа се, че правната сфера на ищеца не е накърнена само поради това, че съществува изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора; че законът не предвижда ред и процедура, която да задължава кредитора да унищожи или върне изпълнителния лист при изтекла давност, а преценката дали ответникът е дал повод за завеждане на иска, е поведението му след, а не преди погасяването на вземането по давност. Счита, че само в случай, когато кредиторът продължава активно да търси принудително изпълнение след изтичане на погасителната давност, е приемливо той да понесе и отговорност за разноски, но обратно е разрешението, когато взискателят добросъвестно е преустановил всякакви действия след настъпване на давността. Възразява, че ответникът не дава повод за процеса заради това, че прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция не е констатирано с акт, каквато инициатива може да подеме длъжникът, който именно има интерес от прекратяване на изпълнението. Изложени са и съображения за неправилна преценка на размера на възнаграждението по чл.78,ал.1 във вр. с чл.38,ал.2 ЗА. В изложението към частната касационна жалба се иска допускане на обжалването по въпросите: 1 /Достатъчно ли е само наличието/съществуването на изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора отпреди изтичането на давностния срок за вземането, за да се приеме, че същият е дал повод за предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК от длъжника, ако след изтичането на давностния срок за вземането, кредиторът не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника?; 2/. Може ли да се приеме, че кредиторът е дал повод за завеждане на иска, ако не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника след изтичане на давностния срок за вземането си, а длъжникът е предявил отрицателен установителен иск без преди това по извънсъдебен ред да е упражнил правата си (т.е. без да е отправил до кредитора изявление за изтекла давност). Допълнителната предпоставка е въведена с позоваване на определенията по ч.гр.д. № 1170/23г. на 3 г.о., по ч.гр.д.№ 510/18г. на 4 г.о., по ч.гр.д.№ 722/22г. на 3 г.о., по ч.гр.д.№ 477/23г. на 4 г.о.и по ч.гр.д.№ 1170/23г. на 3 г.о. на ВКС. 3/ С кой нормативен акт следва да се съобрази и какви критерий да приложи съдът при определяне на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата? при предпоставката на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. В писмен отговор се оспорва основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на подадената частна жалба. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е отчела, че исковото производство е образувано по предявен от С. И. отрицателен установителен иск срещу ОББ АД с искане да се приеме за установено по отношение на банката, че не дължи като погасени по давност сумите по изпълнителен лист, издаден на 05.10.2012 г., по ч.гр.д. №2412/2012 г. на РС Габрово, въз основа на който е било образувано изп.д. № 1190/2012 г. на ЧСИ З. В., в общ размер на 160 530.68 лв.; че с първоинстанционното решение искът е уважен и „противно“ на разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК, ищцата е осъдена да заплати юрисконсулстско възнаграждение в размер на 100 лева, а молбата по чл.248 ГПК на ищцата с обжалваното пред САС определение, е оставена без уважение. Счетено е, че решаващият мотив за отхвърлянето й е възможността отношенията между страните да бъдат уредени извънсъдебно, вместо направо да се иска съдът да установява погасени по давност задължения. Тези изводи на първата инстанция не са възприети със съображенията, че погасените по давност задължения, които не са платени, се дължат, докато съдът не установи тяхната недължимост по инициирания от ищцата ред и единственият за длъжника начин да се освободи от задълженията си при изтекла погасителна давност, е да я установи чрез предявяване на иск. Изложено е, че независимо че кредиторът може да признае предявения отрицателен установителен иск, самият факт на осъждането му дава възможност по всяко време „да поиска изпълнителен лист и такъв съдът е длъжен да издаде, независимо изтекъл ли е срокът на погасителната давност“. Посочено е, че погасителната давност не се прилага служебно и докато съдът не установи въз основа на предявен отрицателен установителен иск липсата на задължение, длъжникът не може да прави възражения в изпълнителното дело, основаващи се на изтекла погасителна давност, а без значение е какво е конкретното поведение на взискателя. Счетено е, че по настоящото дело не е налице хипотезата на чл.78,ал.2 ГПК, тъй като ответникът е дал повод за образуване на делото - снабдил се е с изпълнителен лист, който не е върнал на длъжника след изтичане срока на погасителната давност, затова дори и да призне иска, дължи разноски присъдени по правилото на чл. 78, ал.1 от ГПК. Според САС по настоящото дело не е налице признание на иска, а с отговора на исковата молба той е оспорен, поради което като е постановил обратното, първоинстанционният съд е нарушил „ материалния“ закон, присъждайки в тежест на ищцата юрисконсултско възнаграждение без да са налице предпоставките на чл. 78, ал.3 ГПК; същевременно като не е присъдил разноски в полза на представляващия ищцата адвокат, е нарушил разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК. Изложено е, че с исковата молба ищцата е представила договор за правна помощ, в който изрично е посочено, че процесуалното представителство се осъществява по реда на чл. 38 от ЗАдв и е уговорено възнаграждение в размер на 11 070 лева, тази сума е поискана да бъде присъдена на адвоката и му се дължи; С оглед цената на иска и правната и фактическа сложност е преценено, че възнагражданеието е в размер на 800 евро. Посочено е, че процесуалният представител е изготвил искова молба, провел е производство по реда на чл. 83 ГПК, не се е явил в първото по делото съдебно заседание, но е подал подробна молба - становище и искът е уважен изцяло, т.е. проведена е адекватна и успешна защита Настоящият състав счита удовлетворено искането за допускане на частното касационно обжалване по поставените първи и втори въпрос и при въведената от жалбопоподателя допълнителна предпоставка. В определението по ч.т.д.№ 1170/2023г. на 3 г.о. на ВКС е анализирана съдебната практика, даваща разрешението, че за възлагане на разноските, сторени от ищеца в производство по чл.439 ГПК, водещо значение има активното поведение на ответника като кредитор и взискател на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел, но установено и продължаващо бездействие на кредитор, след като давността е изтекла, обуславя обратния резултат. Както снабдяването с изпълнителен лист, така и поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело са от значение и се вземат предвид от съда при преценка доколкото засвидетелстват активност на взискателя. Обсъдени са дадени от състави на ВКС разрешения в хипотези на възложени в тежест на ответника разноски, но със съображения за установени негови активни действия, осигуряващи му възможности за принудително изпълнение, или манифестирали незачитане на давността, вече настъпила и обявена му от длъжника. Акцентирано е, че обратна е хипотезата, при която за очертан с исковата молба период, взискателят бездейства, не предприема никакви мерки,не сочи изпълнителни способи, нито прави искания или други изявления с процесуални последици за длъжника. Очертано е, че прекратяване на изпълнителното дело при перемпция ( чл. 433, ал.1 т.8 ГПК ) настъпва по силата на закона и след като считано от последното надлежно предприето изпълнително действие насетне, именно бездействието на кредитора и взискател съставлява новия факт, изтъкнат с иска по чл. 439 ГПК, установената практика на ВКС не отрича правен интерес за ищеца да получи и в този случай признанието на ответника в един исков процес, но в конкретност съобразява налице ли е даден от ответника повод по смисъла на чл.78,ал.2 ГПК, за да се възлага върху него тежестта за разноските, като се отчита и правомерният характер при поведението на кредитора. С определението по ч.гр.д. № 510/2018 г. на 4 г.о. на ВКС е даден отговор, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба, но отговорност за разноски ще възникне при отправянето на последващи покани за плащане, след като длъжникът се е позовал на давността. Съгласно служебно известното на настоящия състав определение по ч.гр.д.№ 3063/2019г. на 4 г.о. на ВКС, отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. С оглед на тази споделяна практика въззивното определение е неправилно, като тази си преценка на първо място настоящият състав основава на факта, че противно на възприетото в мотивите на САС, ответникът с отговора на исковата молба е признал основателността на иска, същевременно поддържайки, че ищцата няма правен интерес, тъй като няма висящо изпълнително производство - по молба на банката от 18.05.2025г. то е прекратено с постановление от 20.03.2025г. именно защото взискателят се е позовал на настъпилата перемпция, във връзка с което е постановено прекратяването му. Този факт е признат от ищцата. На второ място възлагането на разноските в тежест на ответника е неправилно и поради това, че ищцата не установява в хода на процеса твърденията си в исковата молба, че правният интерес от установяване на изтеклата погасителна давност произтича от обстоятелството, че по инициатива на банката длъжникът „е вписан в регистъра на КЧСИ, по изпълнителното дело са били наложени запори на банкови сметки и на трудово възнаграждение, което значително ограничава възможностите за задоволяване на обикновените житейски потребности, ползване на кредити, закупуване на стоки и моторни превозни средства на лизинг, както и получаване на възнаграждения по банков път от извършени трудови дейности“. Т.е. по делото, при доказателствена тежест за ищцата, не са констатират обстоятелства, който да доведат до извод, че с поведението си банката е дала повод да предяви иска по чл. 439 ГПК за недължимост на вземането поради погасяването му по давност. Като разумни и логични следва да се възприемат изводите на първата инстанция, че предявяването на отрицателен установителен иск за липсата на право на принудително изпълнение поради настъпила давност, не е единственото и задължително средство за упражняването му в отношенията с взискателя. Последователни са разсъжденията, че ответникът е бездействал в един значителен период от седем години и по никакъв начин не е смущавал имуществената сфера на ищеца; че се касае за банкова финансова институция, пред която длъжникът може изключително лесно и бързо да се позове на давност посредством разнообразни канали за комуникация, а едва след такова сезиране на кредитора, би могло да се прецени дали той е дал повод за завеждане на делото; че за да се отговори, дали ответникът би признал или не, че вземането му е погасено по давност, той трябва да бъде уведомен от длъжника, че се позовава на този институт, а в настоящия случай преди завеждане на делото това очевидно не е сторено; че при наличие на алтернативни начини на уреждане на отношенията между страните, не може да се приеме, че единственият ред за защита на длъжника е исковият процес, включително при издаден изпълнителен лист, защото такова разбиране допуска стимулиране на водене на съдебни процеси при практически несъществуващ правен спор, в които се генерират значителни по размер разноски (обичайно за възнаграждения на процесуалните представители и държавна такса), а не към предприемане на добросъвестно и житейски логично поведение, насочено към бързо, лесно и в действителност безплатно изясняване на правното положение между кредитора и длъжника при същевременно ангажиране на времевия, човешки и технически ресурс на съдебната система; че право на ищеца е да избере пътя си на защита, но поведението му в тази насока трябва да е разумно и обичайно според конкретиката на всеки отделен случай, а отнасянето спора до съд да се осъществява, само когато обективно другата страна е дала повод за това. Следва да бъдат споделени като в синхрон с практиката на ВКС и съображенията на СГС, че в случай, че след отправянето на извънсъдебно възражение за настъпила давност, взискателят предприеме действия по принудително изпълнение, то едва тогава той ще се яви причина за предявяване на отрицателния установителен иск, респективно ще трябва да понесе отговорността за разноските по воденето му. Ако обаче след изтичане на давността кредиторът не извършва активни действия по реализиране на правата си, то нему не могат да се възложат разноските на ищеца, избрал да се защити направо по съдебен ред. Смислени са аргументите на СГС, че ако ищцата се бе позовала извънсъдебно пред банката, житейски логично е в настоящата ситуация, при която самият ответник признава, че в продължение на седем години е бездействал срещу длъжника, да прецени това обстоятелство като мотивиращо го да уреди спора извънсъдебно, защото би знаел, че при завеждане на дело от страна на ищцата изходът за него ще е неблагоприятен. Резонен е допълнителният аргумент, че извънсъдебното позоваване на давност от страна на длъжника охранява в не по-малка степен интересите му, отколкото провеждането на иска по чл. 439 ГПК, а същевременно налице е и възможността изрично длъжникът да сезира кредитора с искане му бъде върнат изпълнителният лист, каквото действие не е предприето. С тези съображения обжалваното определение на САС следва да бъде отменено и вместо него частната жалба на ищцата вх.№ 17042/09.02.2026 да бъде оставена без уважение. Искането на частния касационен жалбоподател за присъждане на разноски за настоящото производство е неоснователно. В производствата, имащи за предмет чл.248 ГПК не се дължат разноски. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.