Определение № 3663 от 23.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1557/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. З., [населено място], представлявана от адв. М. Р., срещу решение № 75 от 25.04.2025г. по в.гр.д. № 134/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви граждански състав, с което е отменено решение № 221 от 22.02.2023г. по гр.д. № 1732/2022г. на Окръжен съд – Пловдив и е отхвърлен предявеният от касатора против „Уайнинвест“ ЕООД иск за заплащане на сумата 35 000 лева, като получена без основание на 12.09.2017г. чрез банков превод, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.06.2022г. до окончателното ѝ плащане. Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на апелативния съд, че ответникът е доказал наличие на договор за заем като основание за получаване на процесната сума. Навежда доводи, че само въз основа на представеното решение на едноличния собственик на капитала не може да се приеме, че е налице волеизявление като част от фактическия състав на сключването на договор за заем, още повече че няма никакви данни да е достигнало до знанието на ищеца и настоящ касатор. Излага аргументи, че при оспорване на платежния документ, в чието основание е посочено „договор за временна финансова помощ“, последният не може да се ползва за обосноваване на категоричен извод за наличие на облигационно отношение между страните. Твърди, че ответникът не е успял да докаже при условията на пълно и главно доказване съгласие, покриващо се със съществените елементи на договора за заем. Счита, че доколкото не е постигнато съгласие, въпреки предварителното предаване на сумата не се е осъществил фактическият състав на облигационното отношение, въз основа на което ответникът да задържи сумата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „Кои са елементите от фактическия състав на договора за заем и от кога настъпват правните му последици?“ Касационната жалбоподателка намира, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 19 от 14.07.2016г. по гр.д. № 3604/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 379 от 06.01.2014г. по гр.д. № 171/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. ОСГТК на ВКС и решение № 478 от 11.02.2014г. по гр.д. № 2670/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. Ответникът „Уайнинвест“ ЕООД, представляван от адв. Г. Н., оспорва касационната жалба, като прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касационната жалбоподателка доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. При първоначалното разглеждане на делото от Софийски апелативен съд, съставът е намерил за отстранени констатираните по реда на чл.129, ал.2 ГПК нередовности на исковата молба по отношение на обстоятелствата, на които се основава искът, и на петитума и е приел, че предявеният по делото иск се основава на договор за заем, поради което недопустимо първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск на основание неоснователно обогатяване. Изложил е съображения, че с исковата молба ищцата е въвела фактически твърдения за наличие на валидна договорна връзка между страните, която изключва посочената от нея и приета от първата инстанция правна квалификация по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Допълнително въззивният съд е изложил и съображенията, че предвид липсата на изискване за особена форма на договора за заем договарянето със съпруга на управителката не изключва възникването на заемното правоотношение при липсата на незабавно противопоставяне от страна на ответника съгласно чл.301 ТЗ и с оглед наличието на изрично решение на едноличния собственик на капитала за получаване на временна финансова помощ от ищцата, като в тази насока при наличието на устен договор оспорването на подписа върху писмения договор е без значение за валидността на договорната връзка. С решение № 67 от 06.03.2025г. по т.д. № 505/2024г. на ВКС, ТК, I т.о. е отменено постановеното при предходното разглеждане на делото от въззивния съд съдебно решение № 190 от 13.11.2023г. по гр.д. № 297/2023г. на Пловдивски апелативен съд. Касационното обжалване е било допуснато по въпроса относно правомощието на въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд в хипотеза на произнасяне по непредявен иск по чл.270, ал.3, изр.3 ГПК. Според състава на касационния съд действително е била налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в посоченото от въззивния съд противоречие между обстоятелствена част и петитум, но това противоречие е било отстранено с молбата от 19.09.2022г., несъобразена от въззивния съд. Прието е, че според съдържанието на молбата ищцата, вместо да поясни и уточни исковата молба в рамките на изложените в нея фактически твърдения, е заменила заявеното договорно основание с извъндоговорно такова - плащане при начална липса на основание. С това е извършено изменение на основанието на иска по смисъла на чл.214, ал.1, изр.1 ГПК, а като последица е и отстранено и противоречието между обстоятелствена част и петитум. По тези съображения съставът на ВКС е приел, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, съответно въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно, а делото - върнато на въззивната инстанция за произнасяне по съществото на спора. Съставът на касационния съд е приел още, че съображенията относно липсата на изискване за особена форма на договора за заем, приложението на чл.301 ТЗ и за значението на истинността на представения с исковата молба писмен договор са изцяло по същество и нямат значение за допустимостта на първоинстанционното решение. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е съобразил дадената от касационната инстанция правна квалификация на иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Приел е за безспорно установено, че на 12.09.2017г. В. З. е превела по сметка на „Уайнинвест“ ЕООД сумата от 35 000 лв. с основание за превода „договор за временна финансова помощ“. Отчел е приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която сумата 35 000 лв. е отразена в баланса на дружеството към 31.12.2017г. в перо „Други задължения“, а в оборотната ведомост на дружеството за периода 01.01.2017г. - 31.12.2017г. по сметка 499 „Други кредитори“ е отразено задължение към ищцата в размер на 115 000 лв., но исковата сума не е посочена срещу имената на В. З., а като „контрагент“. Анализирал е представеното решение на едноличния собственик на капитала на „Уайнинвест“ ЕООД от 12.09.2017г., от което е направил извод, че дружеството е взело решение да получи безвъзмездна финансова помощ от ищцата в посочения размер, а това съответствало и на представеното платежно нареждане от 12.09.2017г. Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за заем е неформален, а по същността си договорът за временна финансова помощ представлява такова облигационно правоотношение. Приел е, че в процесния случай е постигнато съгласие относно съществените елементи на правоотношението, както и че при липса на уговорен срок за връщане на сумата се прилага законоустановеното правило на чл.84, ал.2 ЗЗД и длъжникът изпада в забава след покана от кредитора. Позовал се е и на признанието на процесуалния представител на ищцата, че исковата сума е била преведена от нея след разговор с бившия й съпруг К. З., и е приел, че същият е действал от името на „Уайнинвест“ ЕООД, но без представителна власт по смисъла на чл.301 ТЗ, тъй като след узнаване за получената паричната сума дружеството не се е противопоставило веднага. Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за временна финансова помощ от 12.09.2017г. без уговорен срок за връщане на сумата. Изтъкнал е, че наличието на облигационно правоотношение обосновава основание за плащане на сумата 35 000 лева, поради което искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е неоснователен и недоказан. С оглед отхвърлянето на иска, въззивният съд е счел за безпредметно да обсъжда въпросите относно давностния срок и дали по делото е направено уточнение на исковата молба или изменение на иска. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Поставеният от касатора в изложението правен въпрос, отнасящ се до елементите от фактическия състав на договора за заем и доказването им, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС- посочените от касатора решение № 19 от 14.07.2016г. по гр.д. № 3604/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 379 от 06.01.2014г. по гр.д. № 171/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 478 от 11.02.2014г. по гр.д. № 2670/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 142 от 07.10.2016г. по т.д. № 1601/2015г. на ВКС, II т.о. и цитираната в него практика. Прието е, че фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани от ищеца: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС по правния въпрос, отнасящ се до елементите от фактическия състав на договора за заем и доказването им. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната ѝ жалба в размер на 700 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение