Определение № 60383 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2517/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 270707/26.03.2021 г., подадена от С. Г. П., чрез адвокат Е. Н., срещу решение № 260229 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2466/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1636 от 15.05.2020 г. по гр. д. № 11688/2018 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне на иска на С. Г. П. срещу Л. В. Х. и Б. С. Х. за признаване за установено на основание чл. 54, ал. 1 ЗКИР, във вр. с чл. 108 ЗС, че ищцата е собственик на част от имот № по плана на новообразуваните имоти за местността „Г. ч.“, [населено място], обл. П., която е с площ от 154 кв. м и съставлява част от имота на ищцата № , неправилно заснета към имота на ответниците, и е обозначена между точки 6, 28, 27, 9, 10, 21 и 6 на скица-приложение № 4 от заключението на вещото лице (л. 229 от делото), и осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението върху така описаната площ, както и за отхвърляне на иска на С. Г. П. срещу М. Е. П. и Т. Г. П. за признаване за установено на основание чл. 54, ал. 1 ЗКИР, във вр. с чл. 124 ГПК, че ищцата е собственик на част от имот № по плана на новообразуваните имоти за местността „Г. ч.“, [населено място], обл. П., която е с площ от 48 кв. м и съставлява част от имота на ищцата № , неправилно заснета към имота на ответниците, и е обозначена между точки 28, 5, 8, 27 и 28 на скица-приложение № 4 от заключението на вещото лице (л. 229 от делото), която скица, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението.

Въззивният съд е визирал в решението си, че пред първоинстанционния съд са предявени от С. Г. П. главни искове, предмет на разглеждане и пред него, срещу Л. В. Х. и Б. С. Х., с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на установено по отношение на тези ответници, че ищцата е собственик на част от имот № по действащия план на новообразуваните имоти (ПНИ) за м. „Г. ч.“, [населено място], Община Р. - северната част откъм границата с имот № , с площ от около 130 кв. м, определена с цифри 1-2-5-6 в приложената към исковата молба скица № 1, и да бъдат осъдени ответниците да й предадат владението върху тази част от имота, както и иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с § 4к, ал. 8, т. 1, пр. второ ЗСПЗЗ срещу М. Е. П. и Т. Г. П., за признаване за установено по отношение на тези ответници, че ищцата е собственик на част от имот № по действащия план на новообразуваните имоти за м. „Г. ч.“, [населено място], Община Р. - северната част откъм границата му с имот № , която част е с площ от около 30 кв. м, онагледена на приложената към исковата молба скица № 1 с цифри 2-3-4-5. В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че на ищцата е била предоставена земеделска земя за ползване на основание Постановление № 11 на МС от 2.03.1982 г., с площ от около 500 кв. м, описана като парцел № *, кв. 2 в землището на [населено място], м. „Г. ч.“ в удостоверение № 2069/23.07.1986 г., а в служебна бележка, издадена от Община Родопи - имот № *, кв. 2, парцел *. Въз основа на разрешение за строеж № 259/8.12.1986 г. върху предоставената за ползване земеделска земя ищцата построила сграда преди 1.03.1991 г. След подадено заявление от нея в сроковете по § 4а ЗСПЗЗ била извършена оценка на предоставения й за ползване имот, който към този момент по неодобрената КК на м. „Г. ч.“ представлявал имот № **, кв. 2, парцел *, при граници: на север - път, на изток - парцел № * на П. С., на запад - парцел № * на Х. Б., на юг - парцел № * и парцел № *. Стойността на извършената оценка била заплатена от ищцата в законовите срокове и след проведената процедура същата придобила собствеността върху ползвания имот, респ. се сдобила с констативен нотариален акт за собственост на имот № 37, том 12 от 17.06.1997 г. От момента на предоставяне за ползване на имота и понастоящем същият бил ползван и съответно владян от нея в границите по неодобрената кадастрална карта на м. „Г. ч.“ на имот № . С тези граници имотът бил описан и в издадения й констативен нотариален акт от 17.06.1997 г. По повод съобщена процедура по одобрение на ПУП за съседен имот № и неговото заснемане на място, ищцата установила, че в документите й за собственост погрешно била посочена площта на имота от 340 кв. м, вместо 500 кв. м, както и че придобитият от нея имот бил заснет неправилно в плана на новообразуваните имоти, одобрен със заповед на областния управител на област Пловдив № ЗД-00-665/25.07.2006 г., обнародвана в ДВ, бр. 65/11.08.2006 г. Част от южната част на нейния имот (стар № ) с обща площ около 160 кв. м била заснета като част от два съседни имота по действащия план - № и № , маркирани с цифри 1, 2, 3, 4, 5, 6 на скица - приложение № 1 към исковата молба. При извършена справка в имотния регистър се установило, че собственик на имот № бил Л. В. Х. на основание заповед № 930/13.09.2016 г. на кмета на Община Родопи, издадена на основание § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, във вр. с § 4а, ал. 1 от същия закон. Преди одобрението на ПНИ (по помощния план), имотът включвал части от имоти №№ *, * и *, вероятно в границите на имот № * на бивши собственици, наследници на М. К. С., на които бил възстановен. От справката в имотния регистър относно имот № се установило, че същият е придобит от ответника М. Е. П. чрез покупко-продажба на 20.06.2014 г. от М. Г. М., който от своя страна го бил придобил чрез търг от частен съдебен изпълнител с постановление за възлагане, вписано на 24.10.2013 г. Преди това имотът бил актуван като собствен на Община Родопи с Акт за частна общинска собственост, вписан на 2.08.2007 г. Ищцата твърди, че е собственик на спорните части, неправилно включени в ПНИ в имотите на ответниците, тъй като тя е била ползвател на имот № по неодобрения кадастрален план и е упражнила правото си по ЗСПЗЗ да стане собственик на имота именно в тези граници. Посочването в нотариалния акт на площ от 340 кв. м на имота се дължало на техническа грешка. Подобренията в имота, направени от нея, се намирали в целия имот, вкл. и в частта, заснета в действащия план към двата съседни имота. От друга страна тя придобила описания имот и на основание давностно владение. Твърди, че го е владяла несмущавано в тези граници от момента на придобиване на собствеността на основание § 4а ЗСПЗЗ, със заплащането му на 12.02.1993 г., респ. от момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти на 25.08.2006 г. до м. юни 2018 г., когато установила, че съседът й - собственик на имот № , трасира границите на имота си на място, разрушава огражденията на нейния имот и окосява част от него. С. П. твърди, че нито ответниците, нито техните праводатели са ползвали или владели спорните части от двата съседни имота преди това. В границите на имот № по неодобрения кадастрален план имотът бил ограден от ищцата още от предоставянето му за ползване и до момента, като огражденията били разположени по следния начин: към пътя на Община Родопи - № 184 - мрежеста ограда и врата, към имот № * - телена ограда върху циментова основа, към имот № * (№№ * и * по неодобрения кадастрален план) и № * - мрежеста ограда, и към имот № * - мрежеста ограда. В тези граници, и по-конкретно в спорните части, се намирали и подобрения, направени от ищцата и семейството й - навес и части от ограда. Ищцата твърди, че придобитият от нея имот неправилно е отразен в ПНИ, тъй като нейна собственост, независимо от приетата площ на имота, станала частта от имот № ** по неодобрения кадастрален план, която била над знака на релефна стръмнина, означена по т. 1-2-3-4-5-8-7 от скица № 3 - приложение към исковата молба, като по действащия ПНИ имотът й включвал и претендираните части от имотите на ответниците. С уточнителна молба ищцата е индивидуализирала спорната част от имота съобразно приложение № 4 на съдебно-техническата експертиза, приета по делото, в което частта е означена с точки 5, 28, 6, 21, 10, 9, 27, 8, 5 и е с обща площ 202 кв. м, като твърди, че от тази площ 154 кв. м попадат в имот № *, означени с точки 6, 28, 27, 9, 10, 21 и 6, а 48 кв. м попадат в имот *, означени с точки 28, 5, 8, 27 и 28.

Предвид придобиването на процесните имоти от ответниците в режим на семейна имуществена общност, първоинстанционният съд е конституирал като ответници в производството Б. С. Х. - съпруга на ответника Л. В. Х., и Т. Г. П. - съпруга на ответника М. Е. П..

Въззивният съд е намерил за правилни изводите на Районен съд - Пловдив, че границите на имотите са били определени с плана на новообразуваните имоти и С. П. не е могла да придобие права върху имот с площ, по-голяма от тази, която й е била предоставена за ползване и която е била заплатена от нея. Изложил е, че съгласно първоначалните редакции на § 4з ЗСПЗЗ бившите ползватели са могли да изкупят до 600 кв. м, респ. 1 000 кв. м, независимо, че правото на ползване може да им е било предоставено за по-голяма площ. С изменението на този текст (ДВ, бр. 98/28.10.1997 г.) е въведена нова ал. 2 на § 4з, съгласно която разликата над придобитото по § 4а и 4б ЗСПЗЗ до фактически ползваната земя, се възстановява на собствениците на образуваните нови имоти с размери не по-малко от 250 кв. м при условия и ред, предвидени в ППЗСПЗЗ. Земите, които остават и не са достатъчни за образуване на имот с такава площ, са могли да бъдат изкупени от бившите ползватели по пазарни цени. За приложението на този текст, предвид законовата делегация, е изменен чл. 28 ППЗСПЗЗ (ДВ, бр. 122/19.12.1997 г.), като е приета нова ал. 4, предвиждаща изготвяне на план на новообразуваните имоти, с който се определят границите на имотите, правото на собственост върху които се възстановява по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, или се придобиват по реда на § 4а и 4б ЗСПЗЗ. Определяйки границите, този план определя точното разположение и форма на тези имоти и останалите площи от тях над размерите по § 4з ЗСПЗЗ, както и възможността от тях да се образуват самостоятелни имоти с площ не по-малко от 250 кв. м, респ. остатъчната площ, която ползвателите могат допълнително да изкупят, ако от тези части не може да се образува самостоятелен имот.

Окръжен съд – Пловдив е посочил, че в случая предоставеното право на ползване на ищцата е било трансформирано при условията на § 4а ЗСПЗЗ в право на собственост по реда и в сроковете по § 5 (изм.) ППЗСПЗЗ по отношение на 340 кв. м от предоставения й за ползване имот на основание ПМС № 11/2.03.1982 г. Със заповед № 130/1992 г. на кмета на Община „Родопи“ на С. П. е бил възложен имот с кад. № (нов) **, в м. „Г. ч.“, кв. 2, парцел * - стар в землището на [населено място], с площ от 340 кв. м, при съседи: път, П. С., Х. Б.. Стойността на мястото от 340 кв. м, съгласно влязъл в сила оценителен протокол, е била заплатена срещу квитанция на 12.02.1993 г. В имота е била построена сезонна сграда върху 12 кв. м. За този имот ищцата се е снабдила с нотариален акт за собственост на недвижим имот въз основа на писмени документи по § 4а ЗСПЗЗ № 37, т. 12, нот. д. № 8344/1997 г. С оглед на тези данни въззивният съд е направил извод, че ищцата се легитимира като собственик на земеделски имот с площ от 340 кв. м, придобит чрез преобразуване на правото на ползване по реда на § 4а, ал. 1 ЗСПЗЗ, чиито граници са били окончателно определени с плана на новообразуваните имоти, приет през 2006 г. При този си извод съдът се е позовал и на заключението на приетата съдебно-техническа експертиза в първоинстанционното производство, съгласно което в ПНИ са нанесени корекции в границите, съобразно данни за това какви части от имотите са били закупени от ползвателите, и същите са били изключени от имотите на собствениците, като имотът на С. П. е бил заснет с № * и площта е била намалена до 340 кв. м. Разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели също са заявили, че имотът на ищцата е с площ около 300-350 кв. м, като по този въпрос Окръжен съд – Пловдив е кредитирал показанията на свидетеля Г. Г., кореспондиращи и на приложените писмени доказателства - копието на плана на ползвателите и приложения разписен лист. Приел е, че въз основа на тези доказателства е установено, че имот № ** е образуван чрез отделяне от имот № *, чиято площ е била 560 кв. м, а свидетелят Г. е изяснил, че на неговия баща и на ищцата е бил предоставен за ползване общ имот, който бил разделен между двамата - по 350 кв. м на всеки. Впоследствие баща му закупил допълнително земя и имотът му станал 510 кв. м. Съдът е визирал, че по отношение на С. П. няма данни, нито се твърди по делото да е закупувала допълнително площ над първоначално закупените 340 кв. м.

С оглед на така установеното по делото от фактическа страна, въззивният съд е споделил и извода на първата съдебна инстанция, че С. П. не е доказала придобиването на собствеността на основание давностно владение по отношение на спорните площи. Посочил е, че съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС за частите от бивши имоти, останали след приложението на § 4а и § 4б ЗСПЗЗ давност не тече до приемане на плана на новообразуваните имоти, с който тези части се обособяват като самостоятелни обекти на правото на собственост или се присъединяват към такива, и приключване на процедурата по издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Визирал е, че в случая правото на ползване на ищцата е било трансформирано при условията на § 4а и 4б ЗСПЗЗ в право на собственост по реда и в срока по § 5 (изм.) ППЗСПЗЗ, поради което не е било необходимо издаването на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ за придобиване от нея, тъй като юридическият състав, от който произтича правото й на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, който само отразява вече придобитите права. Съдът е приел, че в тази хипотеза придобивната давност започва да тече от момента на влизане в сила на ПНИ, тъй като с него се установяват границите на имотите, правото на собственост върху които е придобито, съотв. възстановено, т. е. индивидуализира се обектът на собственост като конкретна вещ, върху която това право може да бъде упражнявано. В случая ПНИ е бил одобрен със заповед № ЗД-00-665/28.07.2006 г. на областния управител на област Пловдив, като няма данни кога е влязъл в сила. Независимо от това тримата разпитани свидетели по делото са посочили, че имотът на ищцата е с площ от около 300-350 кв. м, ограден. Същите обаче не са достатъчно конкретни, за да се обоснове извод въз основа на показанията им, че в тези 350 кв. м се включват и спорните площи, респ. да се приеме, че имотът е бил със северна граница - релефна стръмнина, а не със северна граница - път. В тази насока свидетелят Г. е посочил, че тези 350 кв. м в горния край са били на едно ниво с неговия имот, а след това баща му е закупил и ската надолу. В нотариалния акт № 37, том 12, нот. д. № 8344/1997 г., приложен към исковата молба, също е отразено, че имотът граничи на север с път. Такива данни се съдържат и в показанията на свидетелите и заключението на вещото лице. В по-високата част от дворното място съгласно допълнителното заключение, заснета като имот № ** в план на ползвателите, е изградена постройка, а според показанията на свидетелите отляво имало построена къщичка. Съдът е посочил, че с оглед на тези данни не би могло да се приеме, че ищцата е владяла имота в границите, очертани в приложената скица към допълнителното заключение на вещото лице.

Предвид така изложеното, Окръжен съд – Пловдив е заключил, че С. П. не е доказала наличието на материалноправните предпоставки за възникване на правото на собственост по отношение на спорните площи, поради което исковете й са неоснователни. С оглед на това е намерил, че не е необходимо да изследва правото на собственост на ответниците по исковата молба.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. П. се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: за задължението на съда да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като решението следва да съдържа и преценка на доказателствата поотделно и в тяхната взаимна връзка. Сочи, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решения по гр. д. №№ 1745/2020 г., 123/2020 г., 1604/2016 г. Жалбоподателката твърди, че при обсъждане на основанието за придобиване на спорните части на основание § 4а ЗСПЗЗ и определянето по отношение на кой имот се е преобразувало правото й на ползване в право на собственост, въззивният съд не е обсъдил в тяхната взаимовръзка представените план на ползватели, разписен лист към него, скица от 1994 г., нотариален акт от 1997 г. и ПУП-ПРЗ за имот № * от 2003 г., както и тези документи във връзка с приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Сочи, че при обсъждане на въпроса за давностното владение съдът е следвало да обсъди в тяхната връзка описаните по-горе доказателства, както и свидетелските показания в тяхната пълнота, с оглед да установи границите на владения от нея имот. С. П. оспорва изводите на въззивния съд, че предоставеното й право на ползване е било трансформирано при условията на § 4а ЗСПЗЗ в право на собственост по реда и в сроковете по § 5 (изм.) ППЗСПЗЗ по отношение на 340 кв. м от предоставения й за ползване имот и за този имот тя се е снабдила с нотариален акт за собственост въз основа на писмени документи, но границите му са били окончателно определени с плана на новообразуваните имоти, приет през 2006 г. Заявява, че според трайната практика на ВКС, когато правото на ползване е било трансформирано при условията на § 4а и 4б ЗСПЗЗ в право на собственост по реда и в сроковете преди изменението на закона в ДВ, бр. 68/1999 г. и преди да е било необходимо издаването на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ за придобиване от ползвателите, юридическият състав, от който произтича правото на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на плана на новообразуваните имоти. В юридическия състав на правото на собственост определено се включва и неговият пространствен обхват, който е бил ясно определен още към момента на заплащане на ползвания имот. Сочи, че пространственият обхват на нейния имот е бил определен още към 1993 г. и отразен в издадената от Община Родопи през 1994 г. скица, въз основа на която е бил съставен констативният нотариален акт от 1997 г. При одобрение на ПНИ (13 години по-късно), планът е следвало да отрази границите на имота й, придобит през 1993 г., а не с този план „окончателно да ги определи“, както е приел Окръжен съд - Пловдив.

Ето защо, жалбоподателката, на второ място, намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по материалноправния въпрос за момента на възникване на правото на собственост на основание § 4а ЗСПЗЗ, включително и за неговия пространствен обхват - граници, когато за него са били издадени скица и констативен нотариален акт преди изменението на ЗСПЗЗ от 1999 г. Твърди, че по този въпрос атакуваното от нея решение влиза в противоречие с приетото в решенията на ВКС по гр. д. № 1308/2009 г. и гр. д. № 4851/2018 г. Сочи, че в настоящия казус следва да намери приложение приетото във второто от цитираните решения, а именно, че когато процедурата по придобиване на права по § 4а и 4б ЗСПЗЗ е приключила преди измененията на закона – 1999 г., след който момент е предвидено изготвяне на план на новообразуваните имоти, с който се определят границите на имотите, правото на собственост върху които се възстановява, съответно придобива от ползватели, то заповедта за оценка на имота и неговото заплащане имат конститутивно действие. В този случай административната процедура по придобиването на собственост върху предоставен за ползване имот в територии по § 4 ПЗРЗСПЗЗ приключва с плащането му, включително и по отношение на пространствения му обхват. За такъв имот е достатъчно да са описани граници или по кадастрален, помощен или друг план, така че да може точно да бъде индивидуализиран, дори и все още да не е изготвен и приет планът за новообразуваните имоти.

Евентуално, по горния въпрос С. П. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като въпрос от значение за точното прилагане на правото.

Жалбоподателката намира и че въззивният съд, при определяне върху какво се е трансформирало правото й на ползване през 1993 г., както и какво тя е владяла, се е съсредоточил най-вече върху площта на имота, посочена в оценката и акта, като не е обследвал и не се е съобразил с неговите граници в тези периоди, описани и отразени в официални документи и съдебно-техническата експертиза, като в същото време не се е мотивирал и защо приема за меродавна площта на придобитите права, а не границите по документите. В тази връзка формулира въпроса: за начина на индивидуализация на пространствения обхват на правото на собственост/владение и за това, че същият се определя от неговото местонахождение и граници, а не толкова от неговата площ, като счита, че по него въззивното решение влиза в противоречие с решенията на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г. и по гр. д. № 2173/2014 г., съгласно които за определяне на пространството, върху което се разпростира собствеността, водещи са местоположението и границите, а не площта на имота (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

На следващо място С. П. визира, че при постановяване на решението си Окръжен съд – Пловдив не се е съобразил с доказателствената сила на представени по делото документи - а именно констативен нотариален акт за собственост на имота й от 1997 г., съставен на базата на издадена от общината скица на имота от 1994 г., в които ясно са определени границите на имота, като същите са ясно означени и от съдебно-техническата експертиза. Никъде в документите, доказващи преобразуването на правото на ползване в право на собственост, не се посочва, че е ставало дума за част от имот. Намира, че е налице основание за допускане на делото да касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдът е постановил решението си в противоречие с приетото от ВКС по отношение на доказателствената стойност на тези документи - констативен нотариален акт и скица, както и по отношение на въпроса за това кое е меродавно за определяне на собствеността - площта на имота или границите и съседите, посочени в издадената за съставяне на акта скица и в самия него. Позовава се на приетото в решение по гр. д. № 2173/2014 г. и в решение по гр. д. № 1291/2009 г. на ВКС, на които въззивното решение противоречи.

С. П. заявява и че Окръжен съд – Пловдив не е обсъдил възраженията й срещу защитните тези на двете групи ответници по иска, че те са собственици на спорните части по силата на документи за собственост - заповед № 930/13.09.2016 г. на кмета на Община Родопи за Х. и нотариален акт за покупко-продажба за Е.. Така същият е постановил решението си в противоречие с цитираните по-горе решения на ВКС за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страната във въззивната жалба, както и на приетото в решение на ВКС по гр. д. № 2424/2017 г., че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Твърди и че съдът не се е произнесъл по възражението й, че дори и да се приеме, че площта на имота й, придобита на основание § 4а ЗСПЗЗ, е била 340 кв. м, то тези 340 кв. м е трябвало да се нанесат в южната част на бившия имот **, а не в неговата северна част. Т. е. липсва произнасяне от страна на съда по наведено твърдение за наличие на грешка в ПНИ.

На последно място, С. П. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка излага, че въпреки, че сам съдът посочва пространствения обхват на правото на собственост, придобито на основание § 4 ЗСПЗЗ, чрез описание на номер и граници на придобития имот - с кад. № (нов) **, в м. „Г. ч.“, кв. 2, парцел * - стар в землището на [населено място], с площ 340 кв. м, при съседи: път, П. С., Х. Б., парцели * и *, след това приема, че тези граници са били окончателно определени с ПНИ. След това съдът още веднъж посочва, че правото на ползване на ищцата е било трансформирано при условията на § 4а и 4б ЗСПЗЗ в право на собственост, поради което не е било необходимо издаването на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ за придобиване от нея, тъй като юридическият състав, от който произтича правото й на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, който само отразява вече придобитите права. Жалбоподателката намира така изложените заключения на Пловдивския окръжен съд за вътрешно противоречиви и сочи, че по въпросите относно значението на последващо приемане на ПНИ, когато ползвател е придобил права преди изменението на ЗСПЗЗ през 1999 г., въззивното решение е постановено в противоречие с приетото от ВКС в решение по гр. д. № 1180/2011 г., че последващото приемане на ПНИ няма отношение към придобитата собственост. С ПНИ се отразяват върху картен материал признатите права на ползвателите на основание актове по §4 ЗСПЗЗ.

От насрещните страни е постъпил отговор от Л. В. Х. и Б. С. Х., в който са изложени съображения за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, формулиран в изложението, както и по въпроса, свързан с твърдяното незачитане от съда на констативния нотариален акт и скица към него.

В случая въззивният съд е обсъдил всички относими за спора доказателства в тяхната взаимовръзка, за да направи извод, че правото на ползване на С. П. се е трансформирало в право на собственост върху 340 кв. м от предоставения й на основание ПМС имот и че не е налице техническа грешка по отношение на така посочената площ - с площ именно от 340 кв. м имотът фигурира във всички документи по закупуване на имота и в нотариален акт № 37, том 12, нот. д. № 8344/1997 г.; събраните свидетелски доказателства също сочат, че имотът на ищцата е около 350 – 350 кв. м; тази площ е изрично съобразена при изработването на ПНИ. Според отразеното в решението, няма как да се приеме, след като жалбоподателката е заплатила на основание § 4а ПЗР ЗСПЗЗ и по реда и в сроковете по § 5 ПЗР ППЗСПЗЗ стойността на имот с площ от 340 кв. м, че същата се легитимира като собственик на имот с по-голяма площ. Самият закон - § 4з ПЗР ЗСПЗЗ, урежда правната възможност на ползвателите да се продаде само част от предоставения им за ползване имот. Същевременно въззивният съд е мотивирал изводите си, че имотът на П. е ситуиран в северната част на бившия имот № **, със събраните писмени и гласни доказателства, както и със заключението на вещото лице.

Вторият въпрос от изложението е формулиран изцяло според становището на С. П., че закупеният от нея имот е бил пространствено определен и индивидуализиран още през 1993 г. и отразен в представената скица от 1994 г., което не се подкрепя от фактите и обстоятелствата по делото. В случая анализът на събраните писмени доказателства и съдебно-техническата експертиза сочи, че заплатеният от С. П. имот, с площ от 340 кв. м, не е бил индивидуализиран със скица № 767/10.05.1994 г., послужила при издаването на нотариален акт № 37/1997 г., тъй като тази скица се отнася до по-голям имот от закупения и от нея не става ясно къде са разположени въпросните 340 кв. м. Въпреки че жалбоподателката е заплатила имота преди изменението на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/30.07.1999 г., границите на придобития от нея имот са били установени едва с влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, като съгласно вещото лице по делото, в този план са били нанесени корекции според данните за закупените от ползвателите части и имотът на С. П. е бил заснет с № *, като площта на имот № **, целият от 593 кв. м, е била намалена до 340 кв. м. Приетото от въззивния съд в това отношение намира подкрепа в цитираната от него практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 185/25.06.2013 г. по гр. д. № 2066/2013 г. на ВКС, І г. о. и решение № 288/18.03.2014 г. по гр. д. № 2058/2013 г. на ВКС, І г. о.), както и в решение № 49/26.07.2016 г. по гр. д. № 5168/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. и др., която практика обвързва настъпването ефекта на реституцията, респ. на придобиване на права на собственост от ползвателите, с индивидуализацията на обекта на собственост като конкретна вещ. Същевременно не е налице соченото от жалбоподателката противоречие с решение № 387/22.11.2012 г. по гр. д. № 1180/2011 г. на ВКС, І г. о.

Поради така изложеното, не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване по втория въпрос и по всички въпроси и наведени доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, отнасящи се до това кога имотът на С. П., придобит на основание § 4а ЗСПЗЗ, е бил индивидуализиран по местонахождение и граници.

Не следва да се допусне касационно обжалване и по въпросите за начина на индивидуализация на пространствения обхват на правото на собственост/владение и за това, че същият се определя от неговото местонахождение и граници, а не толкова от неговата площ. В случая цитираната от жалбоподателката съдебна практика е неотносима, предвид спецификата на настоящия казус, при който е осъществена процедура по § 5 ПЗР ППЗСПЗЗ за част от имот по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките на ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба Л. Х. и Б. Х. имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1 200 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,