Определение № 132 от 01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5941/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 1481/ 25.03.2015г. по гр.д.№ 13750/2013 г. на Варненски районен съд, потвърдено с решение № 1539/ 11.08.2015 г. по гр.д.№ 1694/2015 г. на Варненски окръжен съд, е отхвърлен иска на Р. М. Р. и Ж. А. М. за признаването им за собственици на реална част от 319 кв.м. от ПИ 1712, като същевременно по предявен от ответниците насрещен иск по чл.108 ЗС са осъдени да им предадат владението на процесния имот. Р. М. Р. и Ж. А. М. са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Считат че касационното обжалване следва да се допусне по правния въпрос дали имоти, попадащи в територии по §4 ПЗР ЗСПЗЗ се считат за възстановени, когато решението за възстановяване е издадено при първоначалната редакция на §4к от ПЗР ЗСПЗЗ и дали реституционното производство се приключва с издаване на решение по чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ в редакцията на текста преди изменението с ДВ бр. 68/ 1999 г. К. считат, че по първия въпрос решението на въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВКС / р.№ 588/ 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1350/ 2009г., І г.о./, поради което основанието за допускане на касационно обжалване е по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по втория въпрос- чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради наличието на противоречива практика на съдилищата, като противоречието е видяно между обжалваното решение и решение № 1367/ 27.11.2007г. по гр.д.№ 1632/ 2007г. на Варненски окръжен съд. Ответниците оспорват жалбата, както и наличието на основания за допускането й до разглеждане. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Ищецът Р. Р. е лице, на което е бил предоставен за ползване земеделски имот, който е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Владял е целия имот №1710, а като ползвател е изкупил 600 кв. м. от него, но претендира да е придобил по давност и останалата част от 389 кв.м., която е възстановена на ответниците и приобщена към техния имот, означен като ПИ 1712. За да отхвърли първоначалния иск, както и за да уважи насрещния иск за собственост на ответниците, съдът е приел, че придобивната давност, на която се позовава ищецът, е могла да започне да тече едва с окончателното възстановяване на имота в полза на ответниците, което е приел за станало с издаването на заповед № 176а от 9.05.2007 г. на кмета на общината по § 4к ПЗР ЗСПЗЗ, от която дата до предявяване на исковата молба през 2013 г. не са изминали необходимите десет години. Не е уважен доводът на ищците, че възстановяването на собствеността в полза на ответниците е настъпило още с първото решение на поземлената комисия № 588/2.02.1999 г., постановено преди изменението на чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ / ДВ бр.68/ 99 г./, по съображения, че това решение е отменено с последващо решение на ПК № 679/ 8.03.2000 г., издадено на основание чл.14, ал.6 ЗСПЗЗ, като освен това с него само се признава правото за възстановяване, съгласно тогава действащата редакция на чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ, а окончателното възстановяване е настъпило със заповедта на кмета от 9.05.2007 г. С оглед на горните данни следва да се приеме, че поставените от касаторите правни въпроси са определящи за крайния изход на спора и обуславят допустимост на касационното обжалване. Формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика приема, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на земеделските имоти в стари реални граници, постановени преди изменението на чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ / ДВ бр.68/99 г./ имат конститутивно действие. Такова действие им се признава и в случаите, в които макар и в решението да не са посочени всички индивидуализиращи белези на възстановения имот, те са били известни при постановяване на решението, а освен това могат да се установят и в хода на съдебното производство. В този смисъл е напр.р.№ 809/ 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889/ 2009г., І г.о., в което се приема, че при подобна фактическа обстановка не може да се отрече конститутивното действие на решението за възстановяване. Подобни са и р.№ 262 /13.07.2012 г. по гр.д.№ 944/2011 г., І г.о., р.№ 106/19.05.2011 г. по гр.д.№ 1326/ 2010 г., ІІ г.о., а също и цитираното от касаторите р.№ 588/ 29.05.2010 г. по гр.д.№ 1350/ 2009г., І г.о. С обжалваното въззивно решение е прието за валидно второто, по-късно издадено решение, което е при действието на разпоредбата на чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ съгласно изменението ДВ бр.68/ 99г. и поставя началото на двуфазното възстановяване на собствеността, завършващо със заповед на кмета на общината по §4, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, без да се изследва въпросът дали първото постановено решение възстановява имота в стари реални граници и какви са те. Не са обсъдени и другите доводи за незаконосъобразност на решението на поземлената комисия № 679/ 8.03.2000 г., развити още в исковата молба. Поради така констатираното противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика е налице основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не може да се поддържа, когато по въпроса има задължителна практика на ВКС. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение