Определение № 2791 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 700/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д., чрез адв. Св. Н., срещу въззивно решение № 714 от 17.09.2025 г., постановено по гр. д. № 152/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 2454 от 08.12.2023 г. по гр.д. № 5282/2023 г. на Районен съд – Бургас, жалбоподателката е осъдена да плати на ищеца В. М. Г. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 19 560 лв., дължима по договор за заем от м. август 2021 г., сумата 4000 лв., дължима по договор за заем, сключен между страните през м. януари 2022 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 01.09.2023 г. до окончателното им плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД мораторна лихва в размер на 1037,72 лв. за периода от 11.04.2023 г. до 31.08.2023 г., от която 944, 56 лв. върху сумата от 19 560 лв., а останалите 193,16 лв. - върху сумата от 4000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е при доказан само един елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл. 240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, да се презюмира осъществяването и на другия елемент от същественото съдържание на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата, респ. наличие на каузално отношение по договор за заем? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 192/2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, решение № 180/2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ВКС, решение № 97/2011 г. по гр. д. № 417/2010 г. на ВКС и решение № 390/2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС.

2. Когато падежът на задължението за връщане на получен заем е определен чрез настъпване на конкретно събитие или юридически факт, поставен в зависимост от волята на страните по договора, налице ли е забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД, ако кредиторът едностранно със своите действия е осуетил настъпването на този факт? и 3. Ако юридическият факт, чрез който падежът на задължението е определен, не се осъществи поради действията на кредитора, допустимо ли е последният едностранно да определи нов падеж, респ. спор за връщане на заема чрез отправената от него покана до длъжника при условията на чл. 240, ал. 4 ЗЗД? По тези два въпроса се сочи да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба В. М. Г., чрез адв. М. К. и адв. П. М., в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и такива за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните по делото доказателства, че ищецът е превел по сметката на ответницата двукратно суми от по 9780 лв. - веднъж на 30.08.2021 г. и втори път на 08.09.2021 г. Също така е приел за безспорно, че на 24.01.2022 г. синът на ищеца, в качеството на негов пълномощник, е предал на ответницата и сумата от 4000 лв., която е изтеглил от банковата сметка на баща си. Ответницата е издала разписка с дата 08.07.2022 г., с която е извършила признание, че е получила от ищеца сумата от 10 000 евро, както и 4000 лв., като в същия частен документ се съдържа и нейно изявление, че така получените средства ще бъдат възстановени от нея след продажбата на съсобствените им апартаменти.

При тези данни съдът е приел, че процесните суми са били предоставени от ищеца в заем на ответницата, която в съответствие със събрания доказателствен материал е признала това още с отговора на исковата молба, като същевременно нито е твърдяла, нито е доказала сумите да са й били предадени от ищеца на безвъзмездно или на друго основание. Според съдебния състав посоченото в разписката условие за връщане на сумата, а именно –продажбата на техни съсобствени имоти, е било едностранно поставено от заемателката след получаването на заемите и не е прието от ищеца. Затова е счел, че условието не е произвело действие и на основание чл. 240, ал. 4 ЗЗД падежът на задължението за връщане на заетите суми е настъпил след изтичането на един месец от поканата. Тъй като такава е връчена на ответницата на 09.03.2023 г., падежът на задължението за връщане на заетите суми е настъпил на 09.04.2023 г. /неделя, почивен ден/, а задължението е станало изискуемо, считано от 11.04.2023 г. и не е погасено до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Затова исковете за главницата са приети за основателни, ведно с претенцията за законна лихва, считано от датата на предявяването на исковата молба. Претенцията за мораторна лихва е приета за частично основателна за периода от 11.04.2023 г. до 31.08.2023 г. до размер на сумата от 1037,72 лв., определен от съда по реда на чл. 161 ГПК.

С оглед изложените мотиви на въззивния съд сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, по следните съображения:

Първият поставен от жалбоподателката въпрос не кореспондира с данните по делото, нито с решаващите мотиви на съда за основателност на предявените искове за реално изпълнение на задължение, поето по договор за заем. Въззивният състав не е прилагал презумпция, за да достигне до извод, че страните са били обвързани от валидно сключени договори за паричен заем. Заключението за това съдът е формирал въз основа на съдържанието на представената и неоспорена по делото разписка, в която е обективирано изявление на ответницата, че ще върне сумите на ищеца, който й ги е предал, както и въз основа на признанието в отговора на исковата молба, в който ответницата е заявила, че страните са постигнали съгласие за връщане на процесните суми, но след продажбата на съсобствените им имоти. При това положение не е налице общото основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Вторият и третият въпрос следва да се обсъдят заедно, доколкото по същество са свързани със съдържанието на представената по делото разписка и правните последици от нея за определяне на изискуемостта на задължението. Поддържаната от ответницата теза е, че страните по договора за заем са обвързали падежа на задължението за връщане на заетите суми с изтичането на неопределен срок, детерминиран от бъдещо условие – след продажбата на съсобствените им имоти. В действителност, тази конструкция не е възприета от въззивния съд, който вместо това е приел, че в случая се касае за условие, което е било поставено едностранно от заемополучателката и не е било прието от заемодателя. Затова и условието не съставлява клауза от съглашението между страните, която може да ги обвърже валидно. Именно поради това съдът е счел, че падежът не е определен от страните по договора за заем, с оглед на което задължението е станало изискуемо след поканата, която е била отправена от ищеца и получена от ответницата. Дали този извод е правилен и обоснован, е въпрос по съществото на спора, който не подлежи на обсъждане в настоящата фаза на касационното производство. Поради изложеното, така поставените въпроси не са обуславящи за крайните изводи на съда. Затова те също не са основание за допускане на решението до касационно обжалване.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Д. Д. следва да заплати на В. М. Г. сторените от него съдебни разноски пред касационния съд за един адвокат, в размер на 1023.28 евро.

Водим от горното Върховният касационен съд, ІІІ гражданско отделение