Определение № 588 от 28.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 361/2012 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 вр. с чл.280 ал.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на Ловно-рибарско дружество „ Мадан „ против определение № 47 / 07.02.2012 год. по гр.д.№ 38 / 2012 год. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 113 / 13.01.2012 год., постановено по гр.д.№ 2041 / 2011 год. на Смолянски районен съд, за прекратяване производството по предявения от жалбоподателя против Държавно горско стопанство „С. „, иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, за установяване съществуващо между страните правоотношение по сключен договор № 920/09.10.2009 год. за предоставяне стопанисването на дивеча, по реда на чл.30 от Закона за лова и опазване на дивеча. К. намира въззивното определение неправилно, като постановено в противоречие с разпоредбите на чл.124 ал.1 и ал.4 от ГПК, доколкото недопустимостта на иска е обоснована както с липсата на правен интерес от предявяването му, така и с оглед предмета му - като иск за факт, чието установяване не е изрично предвидено от закона. Счита, че съдът не е съобразил наведените факти относно наличието на правен интерес, предвид обективирани действия на ответника в оспорване правата на жалбоподателя по сключения договор,а също и доводите за липса на друг ред за защита, вкл. по административноправен ред. Обосновава основания за допускане на касационното обжалване в хипотеза на чл.280 ал.1 т. 3 от ГПК. Ответната страна - Държавно горско стопанство „ С. „ - не е взела становище по частната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна ,обуславяща правен интерес и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване съставът намира следното: Предявен е установителен иск от Ловно - рибарско дружество „ Мадан „ против Държавно горско стопанство „ С. „, за установяване, че възникналото между страните правоотношение, по силата на договор № 920 / 09.10.2009 год. за стопанисване и ползване на дивеча, в частта касаеща ловностопански район „ Полковник С. „, продължава да съществува, тъй като не е налице твърдяното от ответника основание за прекратяването му по право, предвид обективна невъзможност за изпълнение на задълженията му по договора. Ищецът твърди, че като основание за това ответникът противопоставя влязла в сила Заповед № РД 49 -239 / 19.11.2010 год. на Министъра на земеделието и горите, отменяща предходна заповед № 1222 / 26.06.2008 год. на Председателя на Държавна агенция по горите, последната отменяща Заповед № 46 – 1470 / 14.08.2001 год. на Министъра на земеделието, т.е. възстановено действие на Заповед № 46 - 1470 / 14.08.2001 год.. В този смисъл ответникът противопоставя отпаднало съществуване на ловностопански район „ Полковник С. „, в границите му, отредени със Заповед № 1222 / 26.06. 2008 год., в които именно е предоставен по договора с ищеца. Ищецът противопоставя твърдение, че ловностопански район „ У. „, определен със Заповед № 46 – 1470 / 14.08.2001 год. на Министъра на земеделието и горите, се различава единствено по наименование, но е с идентични с тези на район „ Полковник С. „ граници, т.е. че няма основание правоотношението да се счита прекратено, а следва да продължи с предмет стопанисването на дивеча в ловностопански район „ У. „. Исковата молба не съдържа фактически твърдения за конкретно търпими вреди и интерес от обезщетяването им, в аспект на възприетата от първоинстанционния съд недопустимост на иска, предвид наличието на интерес от осъдителен иск за обезщетяване на вреди. В тази връзка страната се обосновава с предявен интерес от различна съдебна защита – в интерес на реалното изпълнение на договора и следователно с различен предмет, спрямо противопоставената му с осъдителния иск, за обезщетяване на вреди от неизпълнението на ответника. С атакуваното въззивно определение от една страна предявеният иск е квалифициран като иск за факт, чието установяване не е изрично предвидено като предмет на допустим установителен иск, съгласно чл.124 ал.4 предл. второ от ГПК. От друга страна са споделени съображенията на първоинстанционния съд за липса на правен интерес, предвид наличието на допустима по – ефикасна форма на защита - с осъдителен иск / неконкретизиран /, имащ и установително действие спрямо страните. В изложението по чл.274 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 от ГПК жалбоподателят формулира два въпроса в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, всеки от които, в съответствие с правомощието си по т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 /2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав конкретизира както следва: 1 / Квалифицира ли се предявеният иск, с оглед предмета си, като иск за съществуване на правоотношение по чл.124 ал.1 ГПК или като иск за факт с правно значение, по чл.124 ал.4 предл. второ от ГПК ? и 2 / Обосноваването на недопустимостта на установителен иск, в качеството му на субсидиарна форма на защита, с наличието на друг иск за защита на правото на ищеца, не предпоставя ли конкретизацията на този друг иск по вид и предмет, с оглед преценката му за съответствие със съдържанието на конкретното правоотношение и предмета на търсената от ищеца защита ? Първият от поставените въпроси, макар и относим към решаващите изводи на съда, е фактологично обусловен от твърденията на ищеца в конкретния казус и не предпоставя еднозначен отговор по приложението на закона и практиката, в аспект на индивидуализацията на исковете, като такива за съществуване на правоотношение или за факт с правно значение. Отговорът му обуславя отговор на въпроса за правилността на въззивното определение в конкретния случай, а не на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона / чл.124 ал.1 и ал.4 предл. второ ГПК / и за развитието на правото. Вторият от поставените въпроси съставлява правен такъв, тъй като се включва в предмета на спора и обуславя решаващите изводи на съда, доколкото в същите абстрактно е противопоставено наличието на неиндивидуализиран по основание и предмет осъдителен иск, като осигуряващ по- ефективна от целяната от ищеца защита. По така поставения въпрос, относим към предпоставките по които следва да се преценява наличието на друг иск за защита на право на ищеца, предявено с установителен иск, като изключващо правния му интерес от предявяването на установителния иск - липсва задължителна съдебна практика, което обуславя допустимост на обжалването в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. На така поставения правен въпрос следва да се отговори утвърдително: Изключвайки наличието на правен интерес на ищеца от предявяването на установителен иск, в защита на твърдяно като оспорено му от ответника субективно право, съдът следва да противопостави притежанието от ищеца на друг иск / осъдителен или конститутивен /, индивидуализиран по основание и предмет до степен, предоставяща възможност за преценка както на неговата допустимост, предвид съдържанието на конкретното правоотношение и твърдените от ищеца обстоятелства, така и позволяваща преценка дали удовлетворява идентичен на заявения с предявяването на установителния иск правен интерес. В съдебната практика не съществува разногласие досежно предпоставките за наличие на правен интерес от предявяването на установителен иск ,като абсолютна положителна процесуална предпоставка за неговата допустимост, а именно: наличие на правен спор, смущаващ упражняването на право на ищеца и липса на друг иск за неговата защита. Видно от уведомлението на ответника за частично прекратяване на сключения договор, очевидно е налице правен спор относно съществуването на договора, в частта му относно ловностопански район „ Полковник С. „. Относно втората предпоставка, обаче, не е заявен интерес от обезщетяване на вреди, още повече, че обезщетението за вреди може да бъде и компенсаторно - обезщетение вместо изпълнение, което не кореспондира със заявения интерес - от реално изпълнение на договора за в бъдеще. В тази връзка страната е акцентирала на спецификата на договора - „ липсата на насрещна престация „ на ответника, в който смисъл очевидно визира изпълнение на задълженията му чрез бездействие - като не се противопоставя на упражняването на разрешените с договора права на ищеца. Неизпълнението на ответника ,обаче, предпоставя предходно предприето от ищеца упражняване на правата му по договора. Не може да се изключи наличие на правен интерес за ищеца от установяване сигурност по отношение законосъобразното предприемане на упражняването на тези права, т.е. предходно установяване наличието на противопоставимо на ответника основание за извършване на действия, в упражняване на права, без страх от провокиране отговорност за същите. В изложението си жалбоподателят действително е навел и неотносими съображения, относно „ административен характер на сключения договор „, предвид обуславяне съдържанието му изцяло от закона - Закона за лова и опазване на дивеча и Правилника за приложението му и изключване на свободното договаряне между страните, които не могат и да бъдат споделени. Водим от горното, Върховен касационен съд, състав на второ търговско отделение