Определение № 3525 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1875/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца Х. А. А. и ответника Застрахователно акционерно дружество “ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 122/19.05.2025 г. по в.гр.д. № 259/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., с което е частично потвърдено решение № 228/08.12.2023 г. по гр.д. № 188/2023 г. на Окръжен съд – Габрово в обжалваните части за уважаване на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 50 000 лева до присъдените 150 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 01.08.2019 г., причинено от Г. К. Д. като водач на лек автомобил “Пежо 207” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, и за отхвърляне на иска за обезвреда на неимуществени вреди за разликата над 150 000 лева до претендираните 500 000 лева – частичен от пълен размер 700 000 лева, и за имуществени вреди над 4 049,50 лева до претендираните 8 099 лева.

С касационната жалба на ищеца се атакува въззивното решение в отхвърлителната част с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния закон – чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Доводите на този касатор се свеждат до приложението на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, което според него е неправилно проведено от апелативния съд. Това е довело до присъждане на занижено по размер обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, което не може да ги репарира в пълен обем. Изтъква се, че въззивният състав не е съобразил всички обстоятелства, които са от значение за определяне действителния паричен еквивалент на понесените вреди. Не е взел предвид обществената и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, както и съдебната практика в сходни случаи. Оспорват се изводите на въззивната инстанция за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и определения принос - 50%, с доводи, че същите почиват на предположения, предвид липсата на експертно заключение за увредите, които биха настъпили, ако ищецът се е движел с разрешената скорост от 50 км/ч. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част и уважаване на предявените искове в пълен размер, както и присъждане на разноските по делото, вкл. адвокатски хонорар за трите съдебни инстанции.

Искането на касатора ищец за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?”.

2. “Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите и с конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?”.

3. “Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца телесни увреждания със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на справедливото обезщетение за репарация па претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?”.

4. “Следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, респ. определеното застрахователно обезщетение да бъде намалено, ако не е налице противоправно поведение на пострадалия, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?”.

5. “За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото застрахователно обезщетение, следва ли приносът на пострадалия да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?”.

6. “Как следва да се произнесе въззивният съд по отношение самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да ги изложи в собствени мотиви относно крайните си изводи?”.

7. “Може ли в исковото гражданско производство съдът да формира вътрешното си убеждение и да обоснове крайните си изводи на база на доказателства /протоколи за разпит на свидетели и експертиза/, изготвени в досъдебно наказателно производство, които не са събрани непосредствено пред него и следва ли те да бъдат изключени от доказателствения материал по делото?”.

8. “В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, от страна на пострадалото лице, следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното ПТП, като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото с оглед правилата в ЗДвП, които са били длъжни да спазват?”.

9. “Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?”.

По така формулираните въпроси се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., съответно ППВС № 17/1963 г., както и с трайната практика на касационната инстанция, обективирана в цитирани от страната решения по чл. 290 ГПК.

С касационната жалба на ответника се обжалва въззивното решение в уважителната част за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 50 000 лева до 150 000 лева. Заявяват се оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл.1, 2 и 3 ГПК. Изразява се несъгласие с приетия от апелативния съд справедлив размер на обезщетението, който се счита за прекомерно завишен и несъобразен с относимите критерии, които не са съпоставени от решаващия състав с обективно проявилите се обстоятелства от значение за обезвредата. Изтъква се, че не са взети предвид установените от събраните писмени доказателства и заключението на СМЕ предходни травми на търсещия обезщетение, които свидетелстват за по-голямата му уязвимост. Пояснява се, че завишеният процент на трайно намалена работоспособност в експертно решение № 90861 от 17.06.2024 г. на ТЕЛК спрямо предходното такова, е резултат на промяна в методиката за оценка през 2023 г., а не на обективно влошаване на здравословното състояние на ищеца. По тези аргументи неимуществените вреди, търпени от ищеца в резултат на процесното произшествие, се оценяват от ответното дружество на 100 000 лева, а след отчитане на съпричиняването - на 50 000 лева. Развива се тезата, че основната причина за настъпване на пътния инцидент е несъобразената скорост, с която се е движел пострадалия мотоциклетист (116 км/ч при максимално разрешена от 50 км/ч), невъзприета от водача на автомобила. Релевира се и липсата на специална екипировка на мотоциклетиста – налакътници, наколенки, протектори, които, макар и да не са нормативно задължителни, могат да ограничат травматичното въздействие при удар. По тези доводи се счита, че очевидният превес на вината на ищеца предпоставя определяне на съпричинителна квота, по-голяма от 50%. Сочи се, че след постановяване на въззивното решение от застрахователя е извършено плащане на общо 165 645,37 лева, с цел избягване на принудителното изпълнение. Иска се от отмяна на въззивното решение в обжалваната уважителна част и отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди за сумата над 50 000 лева, както и присъждане на разноските по делото. Заявява се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирано от касатора ответник, се развиват доводи за допускане на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба възражения?”.

2. “Липсата на анализ и съпоставяне на задължителните критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД с установените по конкретното дело обстоятелства, включително и по такива установени от първоинстаинионния съд и необжалвани от страните, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на обезщетението?”.

3. “При определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалия, съдът длъжен ли е да направи цялостен анализ на събраните доказателства за приноса и да извърши комплексна оценка на участието на делинквента и пострадалия в причиняването на общата вреда, като ги съпостави?”.

4. “Длъжен ли е съдът да вземе предвид и да прецени доказаните нарушения на нормативните актове, регулиращи движението по пътищата от страна на пострадалия, за да определи приноса по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД?”.

По отношение на така формулираните питания се твърди отклонение на въззивното решение в уважителната част от задължителната практика на касационната инстанция, както и трайната такава, намерила израз в посочени от касатора ответник решения по чл. 290 ГПК. Цитираните определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК не могат да обосноват допуск до касационен контрол, тъй като в същите не е разрешен правен спор по същество.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните възразява по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорва касационната й жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби на насрещните страни по спора са допустими – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от Х. А. А. против ответника ЗАД “ДаллБогг: Живот и Здраве” АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезвреда на претърпените от ищеца неимуществени и имуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 01.08.2019 г., причинено от Г. К. Д. като водач на лек автомобил “Пежо 207” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество.

Недоволни от решението на първата инстанция, с което исковете са частично уважени, са останали и двете насрещни страни по спора. Пред въззивния съд ищецът е обжалвал същото в отхвърлителната част за обезвреда на неимуществените вреди за разликата над присъдените 150 000 лева до претендираните 500 000 лева – частичен иск от пълен размер 700 000 лева, и за имуществените вреди над 4 049,50 лева до претендираните 8 099 лева, както и за законната лихва от датата на предявяването на претенцията пред застрахователя – 29.10.2019 г., до 29.01.2020 г., а ответникът - в уважителната част за присъденото обезщетение за неимуществени вреди над 50 000 лева до 150 000 лева. За да потвърди първоинстанционния съдебен акт в обжалваните части относно присъдените суми и да уважи след частичната му отмяна акцесорната претенция за законна лихва за периода 29.10.2019 г.– 29.01.2020 г., апелативният съд е приел, че с влязлото в сила решение на първата инстанция в необжалваната част се установяват със сила на пресъдено нещо правопораждащите факти на спорното субективно материално право - настъпилото ПТП, наличието на виновно и противоправно поведение на дееца – водач на лекия автомобил, причинените увреждания, както и наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, обуславящи легитимацията му да претендира обезщетение за тях. Намерил е за неоснователни оплакванията на страните, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е занижено, съответно завишено и не съответства на реално претърпените вреди. Този извод е направен след обсъждане на обстоятелствата, при които са причинени уврежданията /ПТП, като пострадалият се е движил със скорост, превишаваща разрешената такава за населено място/; характера и степента на уврежданията, както и болки и страдания вследствие телесните увреждания – признатите 6 броя средни телесни повреди с решението по НАХД, обвързващо съда при условията на чл. 300 ГПК, както и тези, изброени в заключението на СМЕ - ищецът е бил пет пъти хоспитализиран, като при тези хоспитализации са му били направени различни оперативни интервенции; частично възстановено самообслужване след първата година от произшествието; наличие на силно изразена хипотрофия на мускулатурата на дясната подбедрица и в по-малка степен на дясното бедро и двата седалищни мускула; липсваща кожна чувствителност по външната повърхност на дясната подбедрица и стъпалото на десния крак и намалена такава по вътрешната повърхност на дясната подбедрица; невъзможност за активни волеви движения на стъпалото на десния крак в дясната глезенна става, при възможност за извършване на пасивни движения в ставата; без чувствителност на стъпалото; нарушено контролиране на уринирането; проблемите с дефекацията; полова слабост и дисфункция; белези по тялото. Взел е предвид, че оздравителният процес може да се счита за приключил, без да е настъпило пълно възстановяване на пострадалия, и е отчел постоянния характер на конкретни увреди, неопасни за живота. Съобразил е продължителния период на лечение, съпътстван с търпени болки и страдания, установени чрез съдебно-медицинската експертиза и гласните доказателства, както и причинения психически стрес и дискомфорт, а съгласно изслушаната пред въззивната инстанция съдебна психиатрична експертиза с данни за “Разстройство в адаптацията” - емоционалното му състояние към момента се характеризира с тревожност, подтиснато настроение, раздразнителност, нарушен сън, малоценностови изживявания, идеи за недобра жизнена перспектива, обсесивно-компулсивни действия, тревожни очаквания, невро-вегетативни кризи, нарушена концентрация на вниманието, минимален когнитивен дефицит. Решаващият състав е преценил и възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 36 г., признатия за срок от 3 години процент на неработоспособност. конкретните икономически условия, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент - 01.08.2019 г., както и минималната работна заплата през 2019 г. – 560 лева и средногодишен доход на лице за същата година по данни на НСИ – 6 592 лева. Отбелязал е, че не може да се изведе еднопосочна съдебната практика по отношение размера на обезщетението от дела със сходни травматични увреждания от ПТП, настъпили в относимия период. По тези съждения е споделил извода на първата инстанция за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от 300 000 лева.

По отношение на приетата от първата инстанция степен на съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия, въззивният съд е обследвал извършените от всеки от участниците в произшествието нарушения. Счел е за установено по делото допуснатото от ищеца нарушение на чл. 21 ЗДвП, който е управлявал мотоциклета с превишена скорост – 116,4 км/ч (а към момента на удара – 106 км/ч), надвишаваща максимално разрешената от 50 км/ч. С оглед данните в заключението на съдебната авто-техническа експертиза опасната зона е била 30,30 м и пострадалият е имал възможност да предотврати удара чрез спиране, т.е. ищецът с действията си сам се е поставил в невъзможност да реагира адекватно на пътната обстановка и е причинил настъпването на ПТП, като е поставил в краен риск собственото си здраве. Същевременно водачът на застрахования при ответното дружество автомобил е имал възможност да предотврати ПТП чрез пропускане на мотоциклет “Хонда ЦБР 1000 РР” и последващо пресичане на лентата за насрещно движение. При съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и при отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, въззивният състав е определил степента на принос на пострадалия на 50 % и е приел за неоснователни оплакванията на страните в насока нейното намаляване, съответно увеличаване. Добавил е, че от значение е и обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответното дружество е въвело възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД с посочен процент от 50 %, който е възприет от първоинстанционния и съответно от въззивния съд, в рамките на заявеното от ответника при действието на цитираната диспозитивна норма. Застрахователят не е обжалвал и решението на първата инстанция в частта за имуществените вреди, където размерът е съобразен именно с този процент съпричиняване от страна на увреденото лице.

Съобразявайки така определения принос на ищеца по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е счел за основателен предявения иск за обезвреда на неимуществените вреди за сумата от 150 000 лева, като е потвърдил в тези части обжалваното първоинстанционно решение. С оглед приетият процент съпричиняване от страна на пострадалия, е намерил за правилен и извода на първата инстанция за отхвърляне на иска за обезщетяване на имуществените вреди за разликата над 4 049,50 лева до претендираните 8 099 лева.

По отношение дължимостта на лихвите решаващият състав е отбелязал, че съгласно разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 429, ал.2, т. 2 вр. чл. вр. с ал. 3, изр. 2 КЗ задължението на застрахователя към увредените лица, възникнало по силата на застрахователното правоотношение по застраховка “Гражданска отговорност”, включва и дължимите от делинквента лихви, считано от датата на подаване на заявлението за плащане – 29.10.2019 г., до 29.01.2020 г. – датата, на която е изтекъл срокът по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ за плащане от застрахователя. След тази дата, доколкото не е налице изпълнение на задължението (с оглед основателността на иска), застрахователят носи отговорност за собствената си забава, за която ще продължи да дължи законна лихва върху обезщетението. По тези съждения е отменил първоинстанционното решение в тази част и е уважил акцесорната претенция за законната лихва и за периода 29.10.2019 г. - 29.01.2020 г.

По подадената частна жалба срещу определението на окръжния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е изменил решението в частта за разноските, като е намалил присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА на 9 539,94 лева с ДДС.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК всяка от насрещните страни претендира допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК.

Поставените от касатора ищец първи и втори въпрос, както и вторият въпрос на касатора ответник, могат да се обобщят като правно питане относно приложението на критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Същото е обусловило решаващите изводи на въззивния съд и покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Този въпрос е разяснен в задължителната практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решения по чл. 290 ГПК, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т.д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 90/28.03.2025 г. по т.д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т.о.). Приема се, че понятието “справедливост” по смисъла на цитираната разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на травмата, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането, ориентир за което са и установените лимити на отговорност на застрахователя. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., е прието, че справедливостта изисква още сходно разрешаване на аналогични случаи, което налага съобразяване със съдебната практика в сходни хипотези.

В обжалваното решение въззивната инстанция при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди не се е отклонила от задължителната и трайна практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и установените конкретни факти. Съобразила е възрастта на пострадалия; характера и тежест на травматичните увреждания, вкл. такива с постоянен характер; търпените от ищеца значителни болки и страдания от множеството увреди вследствие на инцидента; извършените няколко оперативни интервенции и лечебни процедури; продължителния оздравителен процес, който, макар и приключил, не е довел до пълно възстановяване на ищеца; причинените психически стрес и дискомфорт, тревожност, подтиснато настроение, раздразнителност, нарушен сън, малоценностови изживявания, идеи за недобра жизнена перспектива, др.; икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, като ориентир за които са ползвани лимитите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите към датата на произшествието, минималната работна заплата към 2019 г. и средногодишния доход на лице по данни на НСИ. Предвид това апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливият паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди е 300 000 лева. Оплакванията на всеки от касаторите относно така извършената преценка за определяне на конкретния размер на обезвредата при спазване принципа за справедливост касаят правилността на съдебното решение и не могат да бъдат разгледани в селективната фаза на настоящото производство по чл. 288 ГПК, а едва след евентуално допуснато касационно обжалване в решението по чл. 290 ГПК. Ето защо така поставените от всеки от касаторите въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не удовлетворяват сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Петият, осмият и деветият въпрос, поставени от касатора ищец, както и третият и четвъртият в изложението на касатора ответник, са относими към приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обусловило решаващата воля на въззивния състав, и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но то не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от насрещните страни по спора практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., др.), се приема, че при въведено от ответника възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането.

В обжалваното решение при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е обсъдил подробно конкретните факти и обстоятелства по делото, установени от заключението на САТЕ, и е анализирал поведението на водача на лекия автомобил, както и извършените от пострадалия мотоциклетист нарушения на правилата за движение по пътищата – движел се е с превишена скорост от 116 км/ч при максимално допустима от 50 км/ч. При съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и при отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, апелативният съд е намерил, че неправомерните действия на пострадалия са допринесли в размер на 50 % за причиняването на вреди. При това положение обжалваното решение не е постановено в разрез с формираната практика на касационната инстанция относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което по формулираните от насрещните страни питания в тази насока отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от касатора ищец шести въпрос и от касатора ответник първи въпрос са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото, т.е. същите покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал.2 ЗЗД. При това положение не могат да бъдат възприети оплакванията на насрещните страни за недооценяване на събраните по делото доказателства при определянето на паричния еквивалент на неимуществените вреди по реда на чл. 52 ЗЗД. Предвид извършения от въззивния съд обстоен анализ на събрания доказателствен материал, не са споделими доводите на ищеца относно възприетия завишен размер на съпричиняването, както и оспорването на направените от съда изводи като почиващи на предположения. Тезата на ответника за увеличаване степента на приноса на пострадалия мотоциклетист, чието поведение било основната причина за настъпването на пътния инцидент, също не може да обоснове противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС. Решаващите мотиви на състава за неоснователност на доводите на застрахователя за увеличаване процента на приноса се свеждат до диспозитивния характер на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при приложението на която е определена степента от 50% - в рамките на заявеното от ответното дружество в отговора на исковата молба, както и необжалването от застрахователя на първоинстанционното решение в уважителната част за обезвреда на имуществените вреди от 4 049,50 лева, който размер е съобразен именно с този процент съпричиняване от страна на увреденото лице. Ето защо по така формулираните от страните процесуалноправни питания не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за достъп до касация.

Поставените от касатора ищец трети, четвърти и седми въпрос не са коректно зададени и поради това не удовлетворят общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третото и четвъртото питане са фактологични, защото предпоставят преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на законосъобразността на постановения въззивен съдебен акт, което излиза извън предметния обхват на производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Седмият въпрос е общотеоретичен, тъй като в обжалваното решение не са изложени мотиви, формирани въз основа на доказателства (протоколи за разпит на свидетели и експертиза), изготвени в досъдебно производство. Доводите на ищеца, че при изготвяне на САТЕ вещото лице е използвало материали от наказателното производство, не могат да обосноват относимост на въпроса, след като изводите на въззивния състав са направени въз основа на събраното по реда на ГПК експертно заключение, а не ползвания подготвителен материал/проучване за експертизата. Липсата на обосноваване на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по така формулираните въпроси прави безпредметно разглеждането на въведената от ищеца допълнителна такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези съображения настоящият състав намира, че и на двете насрещни страни следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на обжалваното решение на Апелативен съд – Велико Т..

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,