Определение № 4298 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3677/2022 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Държавата, подадена от юрисконсулт Д. С., надлежно упълномощена от областния управител на област Ловеч като пълномощник на министъра на регионалното развитие и благоустройството-последният като процесуален представител на Държавата, против определение № 365 от 08.06.2022 г. по в.ч.гр.д. № 206/2022 г. на ОС – Ловеч. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд като необосновано, иска се неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане за продължаване съдопроизводствените действия. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Насрещните страни- ответници по иска, не са взели становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Частната касационна жалба е допустима, насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря на изискването на чл.284, вр. чл.274, ал.3 ГПК. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното по основанията за допускане на касационно обжалване: С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 260032 от 24.06.2021 г. на РС – Луковит, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено гр.д. № 215/2020 г. поради липса на правен интерес. Исково производство е образувано по искова молба, подадена от Г. Г. Т. - областен управител на област Ловеч, като пълномощник на Държавата, чрез упълномощаване от министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу С. С., Е. В. и В. В.- последните двама като законни наследници на Д. С., с която е предявен отрицателен установителен иск за установяване, че тримата ответници не са собственици на недвижим имот съставляваща имот № * в землището на [населено място], общ. Л., м. „Н. м.", с площ 0,200 дка. Ищецът твърди, че с АДС № 2495 от 27.05.2010 г. Държавата е установила правото си на собственост по отношение на процесния имот и е продала същия на Г. Г. с договор № 55 от 09.06.2011 г. В последствие, с влязло в сила решение по гр.д. № 4/2014 г. по описа на PC Луковит, потвърдено с решение по гр. дело № 248/2015 на ОС – Ловеч, е признато за установено по отношение на Г. Г. - ответник по това друго дело, че ищците по него Д. С. и С. С. са собственици на съшия недвижим имот в режим на СИО по силата на договор за издръжка и гледане, сключен в нотариална форма с н. акт № 122, том I. дело № 275/1992 г. на PC Луковит, със следните ограничения: върху имота има изграден павилион със застроена площ от 77 кв.м., собственост на Г. Г.. Последвал е нов исков процес по гр.д. № 313/2016 г. – висящо понастоящем, по предявен от Г. Г. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, иск за разваляне на договор № 55 от 09.06.2011 г. сключен между Г. и Държавата относно имот - частна държавна собственост, актуван с АДС № 2495/27.05.2010 г., съставляваща имот № * в землището на [населено място], общ. Л., м. „Н. м.", с площ 0,200 дка, закупен от Г. за сума в размер на 547,00 лева без ДДС. По това друго дело Г. Г. претендира и за осъждане на Държавата да му заплати платената от Г. продажна цена по договора, както и други парични суми 145,65 лв.. представляваща платени данъци, такси и разноски във връзка със сключения договор, 1100 лв., представляваща необходими и полезни разноски за поддържане на вещта и 2993.21 лв., представляваща заплатени съдебно - деловодни разноски по гр.д. № 4/ 2014 г. на PC - Луковит и по гр.д. № 248/ 2015 г. на Окръжен съд - Ловеч. В исковата си молба ищецът Държавата твърди, че правният интерес от иска срещу тримата ответници произтича това, че Държавата не е била привлечена като страна по гр.д. № 4/2014 г. на PC – Луковит, което възпрепятствало защитата на правото й на собственост върху имота към момента на сключване на Договор № 55 от 09.06.2011 г. за продажба на имот - частна държавна собственост на Г.. За да постанови своето определение въззивният съд е приел, че ако бъде уважен предявения отрицателен установителен иск, ищецът Държавата няма да придобие право на собственост и няма да настъпят промени в патримониума на ищеца. Въззивният съд е посочил, че ищецът няма правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, тъй като евентуалното уважаване на предявения иск няма да рефлектира върху правната сфера на ищеца, с оглед правния му интерес от защита в производството за разваляне на договора за продажба от 09.06.2011 г., предмет на висящото гр.д.№ 313/2016 г. на РС-Ловеч, в което именно производство Държавата, с оглед разпоредбата на чл.191, ал.2 ЗЗД, следва да докаже възражението си, че е имало достатъчно основание да се отхвърли иска на сегашните ответници срещу Г. по гр.д.№ 4/2014 г. Аргумент в подкрепа на горния извод, че продавачът не губи възраженията си по предявен срещу него иск при евикция, въззивният съд е взел и от решението по т.3Б на ТР № 4/2014 г. по тълк.д.№ ОСГК на ВКС. Довод за недопустимост на настоящия иск въззивният съд е извел и от факта, че едва при уважаване на иска по гр.д.№ 313/2016 г. на РС-Ловеч, което е още висящо, в патримониума на Държавата ще се върне имота, а не по силата на уважаване на иска по настоящето дело, също и от правните последици на силата на присъдено нещо на решенията по водените с участието на страните по делото други дела. Като краен резултат е прието, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, което е абсолютна процесуална предпоставка, за която съда следи служебно и правилно първостепенния съд е прекратил производството. В изложението си касатора е формулиран правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: За допустимост на отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот, необходимо ли е ищецът да придобие право на собственост, при установяването, че ответниците не са собственици на процесния имот ? - сочено противоречие с ТР № 8/2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С подкрепа на тезата си за противоречие с практиката на ВКС се позовава и на определение № 663/03.12.2014 г. по ч.гр.д.№ 4000/2014 г. на ВКС, ГК, І г.о. Съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия намира, че не е налице и основанието за допускане до касационно обжалване на въззивното определение и по така поставения въпрос. Въпросът се явява обуславящ извода на въззивния съд, но не е решен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика на ВКС. Съгласно задължителните разяснения, обективирани в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 / 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес на ищеца по отрицателния установителен иск е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. С посоченото от касатора определение № 663/03.12.2014 г. по ч.гр.д.№ 4000/2014 г. на ВКС, ГК, І г.о., постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК, правният интерес от отрицателен установителен иск за собственост от продавач на недвижим имот срещу трето лице, е обоснован с разбирането, че по силата на горепосоченото ТР № 8/2013 г., правният интерес следва да се преценява широко, и такъв е налице и в хипотеза, когато ищецът иска да защити едно свое правно очакване /като например очакването на придобие спорния имот по давност/ или да защити правото си валидно да се разпореди с имота в полза на трето лице и така да избегне отговорността за евентуална евикция на имота. В разглеждания в това определение случай, ищецът по предявен отрицателен установителен иск за собственост, е прехвърлил спорния имот на трето за делото лице, което е привлечено като помагач на ищеца. Фактите по настоящето дело обаче, са различни. Спрямо ищеца по настоящето дело вече е предявен иск от неговия приобретател, който е отстранен от имота по иск на трето лице-настоящите ответници, и за настоящия ищец-като неучаствал в производството между приобретателя на имота и третите лица по гр.д.№ 4/2014 г. на РС - Ловеч нито като ответник, нито като трето лице-помагач на ответника-приобретател, не е формирана сила на присъдено нещо по въпроса принадлежи ли правото на собственост на ищците по това друго дело /които са и настоящи ответници/. Ето защо посоченото определение не се явява относима съдебна практика поради различието във фактите по двете дела. За Държавата като прехвърлител на имота, при вече предявен срещу нея иск за разваляне на договора от 2011 г., предмет на висящото гр.д.№ 313/2016 г. на РС-Ловеч, е налице защитата, предоставена от чл.191, ал.2 ЗЗД поради факта, че Държавата не е участвала като главна или подпомагаща страна в процеса срещу нейния приобретател за установяване правото на собственост върху същия имот на трето лице, и именно в това вече висящо производство по гр.д.№ 313/2016 г. Държавата ще защитава правото си валидно да се разпорежда с имота, както правилно е преценил въззивния съд в случая, по аргументи от ТР № 4/2014 г. на ВКС. С предявения по настоящето дело отрицателен установителен иск за собственост Държавата няма да може да придобие правото на собственост върху имота, доколкото вече е прехвърлила собствеността върху него на Г. Г. с договора от 2011 г., действието на който договор от 2011 г. Държавата иска да запази, поради което не е налице противоречие на обжалваното въззивно определение с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Интересът на Държавата се обосновава в случая с необходимостта да се отхвърли предявен от Г. Г. срещу нея иск за разваляне на договора от 2011 г. и връщане на платената цена и заплащане обезщетение за вредите от неизпълнение на договора, който интерес обаче на Държавата се защитава в другото висящо отпреди подаване на настоящата искова молба, производство по иска на Г. срещу Държавата за разваляне договора от 2011 г., по силата на чл.191, ал.2 ЗЗД. В случая правната сфера на ищеца Държавата е застрашена не от третото лице - собственик, срещу което е предявен иска, а от купувача Г. Г., предвид опасността от уважаване на иска за разваляне на договора поради съдебно отстранение на Г. Г.. В отношенията между прехвърлителя и приобретателя е приложима специалната норма на чл. 191, ал. 2 ЗЗД, която дава възможност на продавача да избегне отговорността за продажбата на чужда вещ, ако докаже в процеса срещу него, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска без да провежда иск срещу третото лице, признато за собственик. Ето защо същият този интерес не може да обоснове допустимост на настоящия иск, дори и да се приложи по-широкото разбиране на правния интерес като защита и на правното очакване на ищеца да се разпорежда валидно със същия имот, защото защитата на това правно очакване на Държавата вече е предмет на по-рано образувано дело от Г. Г. по иска срещу Държавата за разваляне на договора от 2011 г. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 / 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес при отрицателен установителен иск за собственост се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, въведени с исковата молба, които съдът е длъжен да прецени както при предявяване на иска, така и във всеки момент от висящност на делото. В случая, направената преценка на въззивния съд за липсата на правен интерес за ищеца от предявения отрицателен установителен иск за собственост, при конкретно посочените от ищеца в обстоятелства и обосновка на правния му интерес от иска, са в съответствие с ТР № 8/2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и не е налице соченото от касатора-частен жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: