Определение № 3244 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2507/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно решение № 273 от 12.03.2025 г. по в.гр.д.№ 1787/2024 г. на Апелативен съд - София, VІІІ-ми гр.състав, с което е упражнен контрол по отношение на първоинстанционно решение № 260252 от 24.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2909/2019 г. по описа на Софийски градски съд, І-23 гр.състав.

Решението на СГС е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Минерална вода Княжево“ ЕООД срещу Държавата главен положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК за установяване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 31,26 % идеални части от поземлен имот с идентификатор 68134.1896.837 по кадастралната карта на кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-69 от 14.12.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. София, р-н Витоша, бул. •••, с площ 8 943 кв.м., с номер на предходен план 330, квартал 80, парцел III, заедно с построените в него сгради.

След частично отменяване на решението на СГС по предявения от „Минерална вода Княжево“ ЕООД срещу Държавата евентуален отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с въззивния акт е прието за установено в отношенията между страните, че Държавата не е собственик на 31,26 % идеални части от поземлен имот с идентификатор 68134.1896.837 по кадастралната карта на кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-69 от 14.12.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. София, р-н Витоша, бул. •••, с площ 8 943 кв.м., с номер на предходен план 330, квартал 80, парцел III, заедно с построените в него сгради с идентификатори от 68134.1896.837.1 до 68134.1896.837.15 включително (подробно описани в диспозитива с индивидуализиращите ги белези).

Касаторът - ищец „Минерална вода Княжево“ ЕООД, чрез процесуален представител адвокат В. Д. от САК, обжалва произнасянето по „т.нар. „главен иск“ с твърдение, че всъщност по делото е предявен един единствен иск за отричане със сила на пресъдено нещо упражнявано от ответника владение/съвладение/ върху процесните 31,26 % идеални части от терена и сградите, съответно да се признае правото на собственост на ищеца по отношение на ответника на основание упражнявано давностно владение, продължило повече от 10 години, включително периода от време след предявяването на исковата молба и до приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. Заявено е искане въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част като неправилно, вместо което да се постанови друго по съществото на спора, с което да се признае за установено по отношение на Българската държава, че ищецът е собственик на процесните имоти на основание владение в периода от 31.10.2014 г. до 02.02.2024 г. или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Претендира присъждането на разноски.

С касационната жалба на касатора – ответник Държавата, представляван от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощник Областния управител на Област София, приподписана жалбата от главен юрисконсулт Р. И., въззивното решение се обжалва в частта, с която е уважен предявеният от „Минерална вода Княжево“ ЕООД евентуален отрицателен установителен иск. Поддържа се, че в тази част въззивното решение е процесуално недопустимо, евентуално е неправилно при наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което искането е да се постанови неговото обезсилване, евентуално – отменяване и ВКС да реши спора по същество. Претендира се присъждането на разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение за защитата пред ВКС.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че с нотариален акт за дарение на идеални части № 145, том V, рег.№ 12473, дело № 894/29.12.2001 г., нотариални актове за покупко продажба на идеални части №№ 146, том V, рег. № 12479, дело № 895/29.12.2001 г., 052, том ІІІ, рег.№ 9535, дело № 423/27.08.2002 г., 042, том ІV, рег. № 12260, дело № 609/06.11.2002 г. и 190, том ІV, рег.№ 14180, дело № 749/27.12.2002 г., ищецът се легитимира като собственик на основание дарение и покупко-продажба на 13,4605% от 68,74% идеални части на следните недвижими имоти:

1. комплекс от сгради, находящи се в гр. София на бул. „Цар Борис ІІІ“ и бул.“Н.Петков“, състоящ се от сгради, описани в 35 пункта, както и други нежилищни сгради с площ 324 кв.м., заедно с дворното място, в което са построени тези сгради, съставляващо съгласно скица № СТ 94-Н-36/2000 от 18.06.2002 г. издадена от район Витоша, урегулирани поземлени имоти № І и ІІІ от квартал 80 по плана на гр.София, местността „Карпузица“ в регулационния план на гр.София, утвърден със Заповед № РД 09-50-02/05.01.1999 г. и площ по доказателствен акт от 19 567 кв.м., при съседи на мястото по скица: бул. „Н.Петков“, бул. „Цар Борис ІІІ“-нов (бивш бул. „9-ти септември“), УПИ VІ-358, УПИ І-359, УПИ ІV-360, УПИ VІІ-361 и улица,

2. жилищна сграда № 1, застроена на 180 кв.м. и едноетажна жилищна сграда № 2, застроена на 168 кв.м., находящи се в гр.София, ул. „Ген.Кутузов“ № 8, заедно с мястото, в което са построени сградите, съставляващо УПИ ІІ-96 по плана на гр.София, кв.Княжево, местност жк „Гърдова глава“, квартал 184Б, цялото с площ по скица 3 450 кв.м., при съседи: улица, улица „М.Ц.Кутузов“, УПИ ІІІ-302, V-300, VІ-301 и І-97 и

3. дворно място, съставляващо УПИ І-309, находящо се в гр.София, местност ж.к. „Карпузица“, квартал 75 с площ от 900 кв.м., при съседи: улица, улица, УПИ VІІІ-311 и ІІ-310, 419, 420.

Не се спори, че съобразно КККР, одобрени със Заповед № РД-18 69/14.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, спорните 31,26% идеални части са от поземлен имот с идентификатор 68134.1896.837 с площ 8 943 кв.м., с адрес на поземления имот гр.София, район Витоша, „Цар Борис ІІІ“ № 178, заедно с построените в него сгради с идентификатори №№ 68134.1896.837.1 с площ 83 кв.м., 68134.1896.837.2 с площ 652 кв.м., 68134.1896.837.3 с площ 16 кв.м., 68134.1896.837.4 с площ 8 кв.м., 68134.1896.837.5 с площ 87 кв.м., 68134.1896.837.6 с площ 171 кв.м., 68134.1896.837.7. с площ 320 кв.м., 68134.1896.837.8 с площ 53 кв.м., 68134.1896.837.9 с площ 87 кв.м., 68134.1896.837.10 с площ 17 кв.м., 68134.1896.837.11 с площ 389 кв.м., 68134.1896.837.12 с площ 369 кв.м., 68134.1896.837.13 с площ 5 кв.м., 68134.1896.837.14 с площ 47 кв.м. и 68134.1896.837.15 с площ 89 кв.м.

Не се спори, че праводателите на ищеца са собственици на основание чл. 2, ал. 1 във връзка с чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, т.е. на основание настъпила реституция по силата на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, които са били отчуждени по Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия (обн., ДВ, бр. 302 от 1947 г.; изм., бр. 176 от 1949 г.). Имотите са били собственост на „Първо българско акционерно дружество за книжно-мукавено производство“, национализирано през 1947 г. Процесният недвижим имот е завзет от „Книжно-мукавяна фабрика“ АД и за него е съставен АДС № 7191 (2387) от 18.04.1970 г., СГНС „Кирковски“, РНС. Със Заповед № РД-57-128 от 30.06.1999 г., поправена със Заповед от 25.10.2002 г. на Областния управител на Област София, са отписани от актовите книги за държавна собственост на Район „Витоша“ актове за държавна собственост №№ 279/12.07.1949 г., 4637 (2660)/28.08.1962 г., 4636 (2058)/1962 г., 6347-констативен, 2451/20.11.1951 г., 4634 (2059)/28.08.1962 г., 277/12.07.1949 г., 278/1949 г., 2452 (1538)/1951 г., 538/1951 г. за 68,74% идеални части от имотите, находящи се в гр.София, местност ж.к. „Гърдова глава“, Красно село, Княжево и владението им е предадено на праводателите на ищеца-наследниците на бившите акционери на „Първо българско акционерно дружество за книжно-мукавено производство“ Княжево, София.

Не се спори, че останалите наследници на бившите акционери с дял на акциите 31,26%, не са подали заявления за възстановяване на тяхната собственост. За процесните идеални части от недвижимия имот по реда на ЗДС е съставен Акт за частна държавна собственост № 09225 от 12.07.2016 г., вписан в СВ-София на 15.07.2016 г. с вх.рег.№ 43356, том С, №1а, имотна партида 335554. Като правно основание за придобиване на имота от държавата е посочен чл.3, т.5 от ЗДС, придобит чрез други способи, предвидени в закон. Не се спори и че за по-голяма част от недвижимите имоти, в периода от 01.01.2003 г. до 2005 г., са сключени множество договори за отдаването им под наем, като страна и наемодател по тези договори е ищеца.

По молба вх.№ 4704/18 от 18.02.2004 г. на ищеца чрез неговия законен представител, в която е посочено, че Държавата чрез областния управител е собственик на 31,26% идеални части от имота, Областният управител на Област София е издал на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС заповеди за изземване на реституираните части от имотите, както следва: Заповед № РД-15 063 от 08.03.2004 г. за изземване от „Инфолес“ ЕООД и Заповед № РД-15 064 от 08.03.2004 г. за изземване от „Детска радост“ АД. Видно от приложените констативни протоколи, заповедите са изпълнени на 18.03.2004 г.

От приетите по делото справки л.л. 381-388, том І от първоинстанционното дело, се установява че за периода м. януари - м. септември 2010 г. от постъпилите суми от наеми и след удръжка за направените разходи, на областния управител са разпределяни суми от наемите, съответни на притежавания дял от 31,26%, което е извършвано до 30.11.2011 г., след което разходите са надвишавали приходите и не е оставала сума за разпределение. С неоспореното от страните заключение на приетата пред първоинстанционния съд ССчЕ се установява, че за периода от 09.09.2009 г. до 10.01.2014 г. по банковата сметка на Областна администрация област София са получени 84 105,23 лв., представляващи приходи от наем. Наредител на сумите е ищеца „Минерална вода Княжево“ ООД. За всеки един превод на същата дата е издавана фактура с обща стойност, съответстваща на постъпилата сума по банковата сметка. От аналитичен регистър на счетоводна сметка 498/17-Област София град на „Минерална вода Княжево“ ЕООД за периода от 09.09.2009 г. до 31.12.2014 г. се установява, че всички фактури предмет на експертизата (с изключение на две фактури) са намерили счетоводно отражение в дружеството. Осчетоводени са извършени плащания по тях в общ размер на 80 105,23 лв. Разликата от 4 000 лв. в осчетоводяванията се дължи на започване на работа със счетоводен софтуер след 31.12.2009 г.

През 2011 г. е свиквано общо събрание на съсобствениците във връзка с вземане на решение за използването и управляването на съсобствените имоти, избор на управител на общата вещ и на контролен съвет, на което е бил поканен и ответника чрез Областния управител.

Пред първоинстанционния съд са събрани свидетелски показания.

Свидетелят Е. Х. Е. установява, че от 2004 г. е наемател на ищеца, има автосервиз. През целия период откакто е наемател не е забелязал външни лица да са имали претенции и някой да се е изявявал като собственик. Винаги ищецът е поддържал сградите, както и охраната. Свидетелят Р. Г. П. установява, че също от 2004-2005 г. е наемател на ищеца, има работилница. Обектът е ограден, заключва се, има си охрана. Наемът се събира от ищеца.

Пред въззивният съд отново са разпитани свидетелите Е. Х. Е. и Р. Г. П., които установяват, че и към момента всичките им взаимоотношения във връзка със сключените договори за наем се развиват само с ищеца. Никой друг освен представител на ищеца, не е идвал при свидетелите да се представя като собственик и да иска да бъде сключен договор за наем с него.

Пред първоинстанционния съд е прието заключение на СТЕ, което въззивният съд е намерил, че е неотносимо към подлежащите на доказване факти. Посочено е, че не се обсъждат и множество писмени доказателства, огромната част от които касае установяване на безспорния между страните факт на реституция на 68,74% идеални части от недвижимите имоти, а друга част са неотносими към доказване на придобивното основание, а именно изтекла в полза на ищеца придобивна давност с начало 18.03.2004 г.

Прието е, че предмет на главно и пълно доказване по делото е владение на ищеца, осъществявано в периода от 18.03.2004 г. до 18.03.2014 г., когато твърди да е станал собственик на процесните идеални части. Подчертано е, че съобразно т. 2 от Тълкувателно решение № 4/2012 от 17.12.2012 г. на ВКС, ОСГК позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Следователно в настоящото производство следва да се установи към 18.03.2014 г. били ли са налице законовите материалноправни предпоставки, довели до придобиването на собствеността върху процесните идеални части от недвижимия имот от ищцовото дружество.

От правна страна на първо място е обсъдена допустимостта на предявеният главен положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Прието е, че правен интерес на ищеца от водене на установителен иск за собственост е налице, доколкото правото му на собственост върху процесния недвижим имот се оспорва от ответника. Правният интерес произтича от претендирането от страна на ищеца на отричаното от ответника право. Ищецът се легитимира като собственик на основание издаден констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание давностно владение № 113, том ІІ, рег.№ 10459, дело № 237 от 03.10.2014 г. на нотариус Р. Р. (рег.№ * на НК), а ответникът се легитимира извънсъдебно като собственик на спорните идеални части на основание Акт за частна държавна собственост № 09225 от 12.07.2016 г., вписан в СВ-София на 15.07.2016 г. с вх.рег.№ 43356, том С, №1а, имотна партида 335554.

По съществото на тази претенция е изложено, че придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост посредством фактическото упражняване на съдържанието на тези права през период от време, определен в закона - в случая 10 години, доколкото ищецът не е доказал да е установил владение върху имота на правно основание, годно да го направи собственик, а и не е твърдял такова.

Според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да се признае на едно лице правото на изключителна собственост по отношение на един - отчасти или изцяло чужд, недвижим имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС установява, че претендиращият собствеността на целия имот следва да е упражнявал в период - по-дълъг от 10 години, фактическата власт по отношение на конкретната вещ - corpus, без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик - animus, т.е., че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. Само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращия собствеността владелец в рамката на едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, то и искът за изтекла придобивна давност може да бъде уважен. Доказването на условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност за която и да е от законовите материалноправни предпоставки изключва придобиването на собствеността.

В случая съсобствеността върху процесния имот е възникнала въз основа на реституция по ЗВСОНИ, както и въз основа на разпореждания чрез дарение и договори за покупко-продажби на идеални части от имотите, т.е. съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването. По силата на издадените Заповеди от ответника на основание чл. 80 ЗДС ищецът е въведен във владение на имота заедно с другите съсобственици на 18.03.2004 г., за което са представени констативни протоколи, които не са оспорени от никоя от страните. В резултат на горното е възникнало съвладение, придобито от всяко едно от лицата - съсобственици, като при придобиване на това съвладение, както ищецът така и другите съсобственици са имали намерение да държат вещта като своя обща заедно с останалите и това намерение е било налице при установяването на фактическата власт на 18.03.2004 г.

Според въззивния съд характерът на производството по чл. 80 ЗДС, представляващо законодателно уреден административен ред за защита на държавна собственост, както и обстоятелството, че в констативния протокол от 18.03.2004 г. (л.349-350, том І от първоинстанционното дело, на който ищецът основава началото на своето владение, съгласно уточнителна молба вх.№ 20933 от 17.02.2020 г., том ІІ от делото на СГС) изрично е посочено, че иззетият от „Детска радост“ АД имот е предаден не само на наследниците на бившите акционери на „Първо българско акционерно дружество по книжно мукавено производство“ - Княжево и на управителя на ищцовото дружество, но са предадени и останалите 31,26% ид.ч., предоставени за управление на Областния управител, безспорно сочат на придобито владението върху чуждите идеални части, което изключва намерението те да се държат като собствени. Доказателство за осъществяване на съвладение е обстоятелството, че макар и фактическата власт да е упражнявана от ищеца, то той се е съобразявал с правото на собственост върху същия имот на всички останали съсобственици, включително и на ответника. Това се доказва с приетите по делото справки за разпределяне на разходи и приходи между съсобствениците, със заключението на ССчЕ, установяващо, че за периода от 09.09.2009 г. до 10.01.2014 г. по банковата сметка на Областна администрация област София са получени 84 105,23 лв., представляващи приходи от наем, като наредител на сумите е ищецът - „Минерална вода Княжево“ ООД. Тези действия са в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, съобразно която всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. С оглед тези факти е прието, че установеното от ищеца на основание Заповед по чл. 80 ЗДС владение върху процесните идеални части, не изключва владението на другия съсобственик.

С оглед изложеното и при съобразяване с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приета за оборена, именно защото основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Съобразно посоченото ТР, след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части; за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение - т.нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/; при спор за собственост следва да се докаже, че тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.

Прието е, че по делото не е установено отричане владението на останалите съсобственици. Напротив – установено е, че в периода от 22.03.2007 г. до 09.02.2016 г. са провеждани множество общи събрания на съсобствениците, на които Областният управител на Област София е канен в качеството му на съсобственик, включително и от ищцовото дружество, и на които общи събрания е присъствал представител на Областната администрация на Област София, като са вземани решения за управление и ползване на съсобствените недвижими имоти. В хода на настоящото производство ищецът не е доказал т.нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което да се е превърнал от съсобственик-съвладелец в съсобственик-владелец, с оглед на което ищецът не може да се позовава на изтекла в хода на настоящото производство до приключване на устните състезания придобивна давност.

Ако се приеме, че преобръщане на владението се доказва с подаване на исковата молба, с която безспорно ищецът отблъсква владението на ответника, то от датата на която това е сторено (28.02.2019 г.) и до приключване на устните състезания пред въззивния съд не е изтекъл 10-годишният давностен срок, поради което ищецът не е станал собственик на това основание и в хода на настоящото производство.

С оглед решаващия мотив за неоснователност на иска, прието е за безпредметно съдът да се произнася по въпроса дали в периода от 18.03.2004 г. до изтичането на десет години, т.е. до 18.03.2014 г., е имало законово ограничение относно възможността да тече давностен срок.

Обобщено е, че ищецът не е доказал главно и пълно основанието на предявения от него положителен установителен иск за собственост, а именно: конкретен юридически факт - придобивна давност с начало 18.03.2004 г., от който да е възникнало правото му на собственост, поради което не е станал собственик на 18.03.2014 г. на основание изтекла в негова полза в продължение на 10 години придобивна давност.

Поради отхвърлянето на главния иск, прието е, че се е сбъднало условието и следва да бъде разгледан и предявеният при условията на евентуалност отрицателен установителен иск.

Изложено е, че основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост, а искането е да се установи, че това право не е възникнало и не съществува. Изложените в исковата молба по отрицателния установителен иск за собственост фактически обстоятелства за право на собственост на ищеца не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и не са част от предмета на делото по този иск, а само обосновават правния интерес на ищеца от предявяването на такъв установителен иск.

Въззивният съд е приел, че макар ищецът да не е доказал, че е собственик на процесните 31,26% идеални части на основание изтекла в негова полза придобивна давност, същият има правен интерес от предявяване на иска в качеството си на собственик на основание сделките дарение и покупко продажба на общо 13,4605% идеални части от общо 68,74% идеални части от процесните недвижими имоти, което твърдение е въведено с исковата молба и за което право на собственост между страните няма спор. Ответникът не отрича тези права на ищеца. Посочено е, че при аналогична фактическа обстановка е постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 746/2020 г. на ВКС, І г.о., в което по процесуалноправния въпрос налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост върху идеални части от поземлен имот, които не се застъпват със собствените на ищеца идеални части от имота, съставът на ВКС е дал положителен отговор, споделяйки съдебната практика, посочена в самото решение. Цитирани са решаващите съображения на ВКС, І г.о., че за съсобственика не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост, наред с него, и каква е квотата му в съсобствеността, тъй като това касае упражняването на правомощията, произтичащи от правото му на собственост върху притежаваната идеална част от вещта и включени в съдържанието на това право.

Посочено е още, че макар и да не се е позовал изрично, то от исковата молба става ясно, че при отричане на правата на собственост на ответника, за ищеца остава възможността да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, включително и с оглед на обстоятелството, че тъй като имотът не е държавен, за него не действа забраната за придобиване по давност и не е спряло течението на придобивната давност.

Тъй като ищецът е доказал правен интерес, то въззивният съд е приел, че следва да се произнесе по неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост.

Според въззивния съд Държавата не се легитимира като собственик на 31,26% идеални части на посоченото както в издадения акт за частна държавна собственост № 09225 от 12.07.2016 г., така и в отговора, правно основание - чл. 3, т. 5 ЗДС – придобит чрез други способи, предвидени в закон и по-конкретно, че след като наследниците на останалите 31,26% идеални части, притежавани от бившите акционери, не са заявили и упражнили правата си в преклузивния срок по чл. 6 ЗОСОИ да поискат възстановяване на отнетото им недвижимо имущество, то те са останали в собственост на държавата, тъй като в противен случай имотът ще остане без титуляр на собственост, което е недопустимо. Въззивният съд изцяло е споделил приетото с Решение № 259/2012 г. от 08.01.2013 г. по гр.д.№ 299/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., съобразно което: „по смисъла на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ възстановяването на собствеността настъпва по право – по силата на закона при наличие на визираните в него условия – чл. 2, ал. 3, без да е необходим допълнителен административен или съдебен акт, като съгласно този текст моментът на реституцията се свързва с този на влизане в сила на реституционния закон – 25.02.1992 г.“, както и че: „възстановяването на собствеността в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ настъпва ex lege, без законът да предвижда като материалноправна предпоставка за реституция волево изявление на собственика на имота, респ. на неговите наследници. Изричното позоваване на реституционния ефект от страна на собственика по предявения от него иск за правото на собственост, възстановено в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, не е и безусловно необходимо процесуално действие за защита на настъпилите по силата на закона материалноправни последици, които съдът би следвало да зачете към момента на влизане на Закона в сила, щом са били налице условията на чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ.“.

Прието е, че ЗОСОИ не е приложим в конкретния случай. Възстановяването на собствеността става по силата на закона, а не с нарочен акт на орган на държавна власт. Само когато собствеността не може да се възстанови реално се полага обезщетение по ред, определен със ЗОСОИ, предвид разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗВСОНИ. Изключение от този принцип за начина на възстановяване на собствеността е въведена за хипотезата на чл. 4, ал. 3 ЗВСОНИ, според която с искане пред министъра на финансите, което се подава в преклузивен 6-месечен срок, правоимащите да поискат възстановяване на собствеността върху отчуждения им имот. Това изключение нито се твърди, нито се установява да е налице. Между страните не е налице спор, че възстановяването на собствеността върху процесните имоти е настъпила с влизане в сила на реституционния закон на 25.02.1992 г., т.е. наследниците на останалите 31,26% идеални части, притежавани от бившите акционери, се легитимират като собственици на тези идеални части, а не Държавата. Същите не могат да бъдат поставени в различно правно положение от останалите собственици с 68,74% идеални части, по отношение на които Държавата е деактувала недвижимите имоти. Това, че собствениците не са установени, не означава, че собственик е станала Държавата, доколкото правното основание на чл. 6 ЗС (в първоначалната му редакция съгласно ДВ, бр. 92/1951 г.), според което Държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик, е съществувало до изменението в ДВ бр. 77 от 1991 г., след което такова правно основание за придобиване право на собственост от Държавата не съществува и не е уредено, т.е. не е предвидено със закон, нито към 25.02.1992 г., нито към датата на съставяне на Акта за частна държавна собственост № 09225 - 12.07.2016 г.

По така изложените съображения, въззивният съд е приел, че Държавата не е собственик на процесните идеални части, и предявеният при условията на евентуалност отрицателен установителен иск е уважен.

В изложения към касационните жалби по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК всяка от страните е формулирала правни въпроси, в чийто контекст се поддържат исканията за допускане на касационното обжалване.

Съобразно т. 1, изр. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, към обсъждане дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК следва да се пристъпи едва в случай, че Върховният касационен съд даде отрицателен отговор на въпроса дали е налице основание за допускане на касационното обжалване, за да се провери допустимостта на въззивното решение.

В случая довод за недопустимост на произнасянето по уважения от САС отрицателен установителен иск изрично се поддържа от касатора – ответник по исковата молба. В тази връзка е формулирано и питането „Допустимо ли е обективно съединяване на положителен установителен иск като главен с отрицателен установителен иск? Налице ли е правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск в едно производство, по което е предявен като главен положителен установителен иск?“, като се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с приетото в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 30 от 02.04.2019 г. по гр.д.№ 1188/2018 г. на ВКС, II г.о., Определение № 149 от 28.09.2020 г. по ч.гр.д.№ 1568/2020 г. на ВКС, ІI г.о. и Определение № 129 от 30.01.2023 г. по ч.гр.д.№ 4579/2022 г. на ВКС, I г.о.

Цитираните от касатора–ответник по исковата молба актове обективират произнасяне по правния проблем за допустимостта съвместно да бъдат предявени ревандикационен иск (респ. - положителен установителен иск за собственост) и отрицателен установителен иск за собственост, с искане да бъдат разгледани кумулативно. Прието е, че когато ищецът е преценил, че претендираното от него право се нуждае от по-интензивен способ на защита и е предявил ревандикационен иск (спрямо който установителните искове за собственост са субсидиарна форма на защита), за него не е налице правен интерес от предявяването едновременно, при условията на кумулативност, и на установителен иск за собственост на същия имот (положителен или отрицателен), тъй като с уважаването на иска по чл. 108 ЗС, съдържащ две искания - ищецът да бъде признат за собственик на спорния имот и за осъждане на ответника да му предаде владението върху него (съгласно т. 2А от ТР № 4/2004 г. на ВКС, ОСГК), се установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът притежава правото на собственост върху имота, респ. че той не принадлежи на ответника. По тези съображения се приема, че не е допустимо кумулативното съединяване на ревандикационен (а и на положителен установителен) иск с отрицателен установителен иск за собственост.

В настоящия случай въззивният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск и отрицателен установителен иск за собственост, съединени при условията на евентуалност. Доколкото по правния проблем за допустимостта съвместно да бъдат предявени положителен установителен иск и отрицателен установителен иск за собственост при условията на евентуалност отговор не може да се извлече от служебно известната на настоящия състав и от цитираната от касатора практика на ВКС, но разрешенията в последната поставят под съмнение допустимостта на въззивния акт, касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос, уточнен от състава на ВКС съобразно правомощията му по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, в питането „Допустимо ли е съединяването в едно производство при условията на евентуалност на главен положителен установителен иск за собственост с отрицателен установителен иск за собственост по отношение на един и същи обект на вещното право?“. Касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК следва да бъде допуснато по отношение на въззивното решение в неговата цялост, отчитайки и становището в касационната жалба на ищеца, който поддържа, че е предявил не два иска, а само един. С оглед така установеното основание за допускане на касационното обжалване, безпредметно е да се навлиза в обсъждане дали останалите въпроси, поставени от страните, обективират основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При допускане на касационното обжалване всяка от страните – касатори дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая се определя въз основа на данъчната оценка на процесните 31,26% ид.части, възлизаща на сумата 154 459,82 лв. (л. 91 от делото на СГС), и възлиза на по 394,87 евро (равностойност на 772,30 лева).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,