Определение № 1613 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 308/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Юробанк България“ АД чрез адв. К. К. обжалва решение № 186 от 24.10.2022 г., допълнено с определение № 414 от 28.11.2022 г., по в.гр.д.90/22 г., по описа на ОС – Кърджали, с което е обезсилено решение № 118 от 03.02.2022 г. по гр.д. 398/20 г., РС – Момчилград и заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 29.05.2019 г. и изпълнителен лист от 29.05.2019 г., издадени по ч.гр.д. 238/19 г, по описа на РС-Момчилград и е прекратено производството по делото и са присъдени разноски.

Въззивният съд бил приел, че е образувано заповедно производство по искане на банката за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на извлечение от счетоводните книги. Като основание на издадената заповед, бил посочен договор за кредит „Продукт нов алфа кредит ремонт“ № RL 3507, сключен от 23.04.2008 г, изменен и допълнен с Анекс 1 от 23.12.2009 г. В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът бил подал възражение. В срока по чл. 415 от ГПК бил депозиран иск по чл. 422 от ГПК, с който ищецът твърдял, че между него и ответника е сключен договор за кредит „Продукт Нов Алфа кредит ремонт“ № 157-49/08 г. от 23.04.2008 г. Впоследствие условията по кредита били предоговорени с Анекс 1 от 23.12.2009 г. При тези констатации съдът бил приел, че искът е недопустим.

Счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е дал указания на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба, изразяваща се в посоченото противоречие. Ищецът не бил бездействал, тъй като не му били дадени указания. Касаторът бил посочил един и същи правопораждащ факт и в заявлението, и в исковата молба. С посоченото касаторът обосновава основание за отмяна на решението на въззивния съд съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК.

Изводът на съда относно несъответствие на основанието бил неправилен с оглед събрания доказателствен материал. Съдът не бил обсъдил съществените характеристики на договора, изхождал бил само от номера на договора. В заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК и в исковата молба били посочени едни и същи факти. Излага съображения за липса на анализ на доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност и съответен на доказателствата извод.

Изтъква, че към момента на сключване на договора той е бил с номер 157-49/08, като договорът бил сключен с праводател на ищеца („Алфабанк клон България“, чието предприятие бил купил и на основание чл. 15 от ТЗ било осъществено правоприемство във всички права, задължения и фактически отношения). Впоследствие, след осъщественото правоприемство, бил даден нов номер на договора, при счетоводното отчитане на стопанските операции. С посоченото съдът бил постановил необосновано решение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3, пр. 3 от ГПК.

Ищецът е изложил съображения по същество на спора за основателност на иска си и липса на основание съгласно чл. 111 от ЗЗД. Излага съображения по същество на спора. Сочи, че са дължими сумите 9 506,64 евро – падежирали вноски за главница за периода 26.04.2016 г. до 24.01.2022 г. и сумата 1 848,06 евро – падежирали вноски за възнаградителна лихва, 24.06.2016 г. до 24.06.2019 г. и 3 014,56 евро мораторни лихви от 24.02.2011 г. до 02.05.2019 г., имуществени застраховки 31,12 евро от 20.05.2016 г. до 20.05.2019 г, нотариални разноски 260,95 евро от 18.04.2018 г до 20.05.2019 г и законна лихва от 28.05.2019 г., както и разноски за заповедното производство 571,96 лв държавна такса и 1150,77 лв адвокатско възнаграждение. Моли да се отмени като неправилно решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Относно задълженията на въззивния съд като инстанция по същество да даде указания на ищеца за уточняване на иска и отстраняване на нередовности, констатирани за първи път пред въззивния съд.

2. Длъжен ли е въззивният съд при констатиране за пръв път на несъответствие между посочени обстоятелства в иска по чл. 422 от ГПК вр. чл. 415 ГПК и заявлението за издаване за заповед за изпълнение да даде указания на ищеца да направи съответните доказателствени уточнения?

По двата поставени въпроса касаторът обосновава основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, а именно: т. 5 от ТР по т.д. 1/13 г, ОСГТК на ВКС, ТР 1/2001 г по гр.д. 1/2001 г. ОСГК, решение № 281 от 06.01.2016 г. по гр.д. 1589/15 г, III ГО, решнеие № 437 от 29.12.2015 г. по гр.д. 3140/15 г., ВКС,IV ГО, решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр.д. 4622/19, IV ГО, решение № 42 от 07.04.2015 г. по т.д. 868/14 г, II ТО, решение № 65 от 11.03.2019 г. по гр.д. 3165/18 IV ГО на ВКС.

3. Представлява ли липса на идентичност между правопораждащия факт, посочен в заявление за издаване на заповед за изпълнение и заявения с иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, когато е налице единствено частично несъответствие в наименованието на договора въз основа на който се претендира спорното вземане, а в останалата си част искът съответства изцяло на депозираното заявление? По този правен въпрос обосновава допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Освен посочените решения обосновава очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК. Излага подробни съображения, че няма два сключени договора между страните, както и че вземането е основано на договор за банков кредит, сключен между страните, като основание на иска е неизпълнението на задължението и обявената предсрочна изискуемост на кредита от кредитора.

Ответникът Е. Н. А. чрез адв. Д. Д. оспорва касационната жалба. Счита, че не е възникнало задължение на съда да даде указания на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба. Излага подробни съображения за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, от страна, имаща правен интерес от обжалването и в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

За да обезсили решението на първоинстанционния съд по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявен от „Юробанк България“ АД срещу Е. Н. А., въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, по отношение на Е. А., че дължи на „Юробанк България“ АД сумата от сумата от 11 443,13 евро - главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху претендираната главница от 28.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 3014, 36 евро - мораторна лихва за периода от 24.2.2011 г. до 20.5.2019 г.; сумата от 260, 95 лв. - нотариални такси за периода от 18.4.2018 г. до 20.5.2019 г.; 31,12 евро - застраховки по договора за периода от 20.5.2016 г. до 20.5.2019 г., както и сумата от 571, 96 лв. - разноски по делото за държавна такса и сумата от 1 150,77 лв. – адвокатско възнаграждение, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по гр. д. № 238/2019 г. по описа на Районен съд – Момчилград, като неоснователен и погасен по давност. Първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за банков кредит на основание договор за кредит „Продукт нов алфа кредит Ремонт № 157 – 49/08“, Общи условия на Алфа банка – клон България за предоставяне на ипотечни кредити и Анекс 1от 23.12. 2009 г. По силата на това правоотношение банката е отпуснала кредит в размер на 16 000 евро. Вземането по кредита е станало изцяло изискуемо поради изтичане на крайния срок на издължаване на кредита на 07.01.2015 г., като и поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя за погасяване на кредита. Установен е размерът на задължението. Като приема, че в отговора на исковата молба е направено от длъжника възражение за погасителна давност, съдът е приел, че задължението за връщане на получената на основание договора за банков кредит сума, е периодично и вземанията се погасяват с давността, предвидена в чл. 111 б „в“ от ЗЗД като в случая вземанията по договора между страните са погасени по давност.

Във въззивната жалба ищецът е посочил, че е сключен договор за кредит, че е поискал издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК въз основа на счетоводните записвания в счетоводството на банката и че са установени със заповедта по чл. 417 от ГПК вземанията на банката, както и разпоредено незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист. Сочи, че решението е вътрешно противоречиво, тъй като съдът е приел, че няма документ кога е било изискуемо задължението и че решението е необосновано, тъй като кредитът е изцяло изискуем към 07.01.2015 г. преди изтичане на крайния срок за издължаване на кредита. Изложени са съображения, че не са му били дадени указания относно необходимостта от доказване на предсрочната изискуемост на вземанията. Посочено е, че решението е постановено и в нарушение на материалния закон съгласно чл. 111 б „в“ от ЗЗД, като не били отчетени съществените характеристики на периодичните плащания, каквито не са уговорките за връщане на дадения кредит на погасителни вноски. Ответникът не е оспорил съществуването на договор между страните в отговора по чл. 263 от ГПК. Посочил е, че фактът на предсрочна изискуемост на кредита не е въведен според него своевременно в процеса, но не е оспорил, че такава е настъпила. Изложил е съображения, че е предявен иск, в който се търси установяване на вземане, различно от това в заповедното производство като главница и лихви, като ставало въпрос за вземане с различни параметри, като опитът да бъде поправен бил недопустим.

При така очертания предмет на защита, въззивният съд е приел, че в заявлението по чл. 417 от ГПК, банката била основала вземанията си на договор за кредит „Продукт нов алфа кредит ремонт „RL 3507“, сключен на 23.04.2008 г., допълнен с Анекс 1 от 23.12.2009 г. В исковата молба било посочено, че е сключен договор за кредит Продукт „Нов алфа кредит Ремонт“ № 157-49/2008 г. Въззивният съд е приел, че ищецът не можел да въведе различни правопораждащи факти в процеса, с исковата молба ,при предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. Касаело се за друго основание, от което произтича вземане, различно от заявеното в заповедното производство. Съвпадение в размера на вземанията по исковата молба и по заявлението било налице, но при предявяване на иска бил въведен различен правопораждащ факт. Това означавало, че липсва правен интерес от предявяване на иска и е обусловен извод за неговата недопустимост. Поради това решението на първата инстанция е обезсилено.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С оглед поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е обосновано основание за допускане на касационно обжалване. Видно от мотивите на въззивното съдебно решение, въззивният съд е приел, че липсва идентичност между заявеното спорно право в заповедното производство, за вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за незабавно изпълнение, като вземанията на банката са индивидуализирани както следва: 14 488,61 евро главница и 260,95 лв, общо, 11 443,13 евро главница, мораторна лихва 3014,36 евро за период от 24.02.2011 г. до 20.05.2019 г, имуществени застраховки 31,12 евро, нотариални разноски 260,95 евро, лихва законна от постъпване на заявлението в съда. Вземането е посочено като основано на договор за кредит Продукт Нов Алфа кредит ремонт № RL3507, сключен на 23.04.2008 г. и допълнен с Анекс 1 то 23.12.2009 г. Посочено е извлечение по кредитна сделка 4485554. В заявлението е посочено, че има неизпълнение поради неиздължаване на целия кредит на 07.01.2015 г. Към приложеното извлечение от сметка е посочено, че има неиздължена част към 07.01.2015 г. и че има обявяване на предсрочна изискуемост. Извлечението по сметка е относно кредитна сделка № 44855554 по договор за Продукт Нов Алфа кредит ремонт № RL3507, сключен на 23.04.2008 г. Тези вземания не съответствали на заявеното право с исковата молба, тъй като ставало въпрос за неизпълнения на задължения на кредитополучателя съгласно договор за кредит „Продукт „Нов алфа кредит ремонт № 157-49/2008“.

При така констатираното несъответствие, въззивният съд е направил извод за недопустимост на иска като по същество е приел, че е налице редовна искова молба, относно друго спорно правоотношение, различно от това, за което е издадена заповед по чл. 417, т.2 от ГПК, основавайки се на посочения в исковата молба договор за банков кредит, различен от посочения в заявлението договор за банков кредит. Предвид този извод, обусловил извод за недопустимост на иска, настоящият съдебен състав намира, че е разрешен поставения първи правен въпрос. Разрешението е в отклонение от задължителната практика, сочена от касатора и служебно известна на съда, а именно т. 5 от Тълкувателно решение 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 ОТ 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 Г., ОСГК НА ВКС. Обосновано е допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поради това, че касаторът е обосновал основание за допускане на касационно обжалване, такова следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по поставения първи правен въпрос.

По изложените съображения ВКС