Определение № 2594 от 16.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1437/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Д. К. и М. И. К. против определение № 229/20.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 235/2026 г. на Апелативен съд - П., с което е потвърдено определение № 905/02.04.2026 г. по гр. д. № 510/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молба вх. № 11591/26.03.2025 г., подадена от К. К. и М. К., с която е отправено искане за освобождаване от заплащане на държавна такса в размер на 7,68 евро (15 лв.), дължима по сметка на Апелативен съд - П. за разглеждане на частна жалба с вх. № 8468/5.03.2026 г. против решение № 237/20.02.2026 г., както и искане за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски по делото до окончателното му приключване пред всички съдебни инстанции. В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът, сезиран с молба за освобождаване от такси и разноски, е длъжен да изследва финансовото състояние на дружествата, в които молителят участва. Посочва се още, че вписването на К. К. като едноличен търговец, едноличен собственик на капитала на две дружества и съдружник в трето такова не обосновава директно извода, че към момента на подаване на молбата той е разполагал с достатъчно средства, за да заплати дължимите такси и разноски. Според жалбоподателите липсват данни на К. К. да е изплатена съответната част от печалбата на „Д.-Л.“ ЕООД, дружество, за което е декларирано, че е реализирало печалба за 2024 г. в размер на 14 798,11 лв. Твърди се още, че дори такава печалба да е била изплатена на жалбоподателя, това не води до извода, че същият е разполагал с посочената сума към 24.03.2026 г., датата на депозиране на молбата за освобождаване от такси и разноски. Излагат се съображения, че под страх от наказателна отговорност жалбоподателя е посочил изчерпателно доходите си, като не е декларирал каквито и да е приходи от участието си в дружествата „К0РХ3Р“ ЕООД и „Крами-2018 г.“, както и от упражняването на търговска дейност като едноличен търговец. Твърди се, че въпреки това обстоятелство и без да са събрали служебно доказателства преходните съдебни инстанции са се произнесли с оглед предположения, а не с оглед констатация на реално осъществили се факти. Жалбоподателите считат за неправилен извода на съда, че трудоспособната възраст и доброто здравословно състояние определят наличието на достатъчно средства за заплащане на дължимите разноски по делото. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са изложени сходни доводи за неправилност на въззивното определение, като тези посочени в частната касационна жалба, без да са формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Преписи от настоящата частната касационна жалба не са връчвани на насрещната страна за отговор, с оглед вида на производството. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите и данните по делото, приема следното: Съвместната частна касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С решение № 237/20.02.2026 г. по в. гр. д. № 510/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив е оставена без уважение жалбата на К. К., М. К. и Ц. К., действащи в качеството на длъжници по изп. д. № 365/2018 г. на ЧСИ П. И., против извършеното на 05.12.2023 г. разпределение на сумата 384 000 лв. Против решението е депозирана частна жалба от К. К. и М. К.. С разпореждане № 950/09.03.2026 г. на Окръжен съд – Пловдив жалбата е оставена без движение с указания за внасяне на държавна такса в размер 7,67 евро. Постъпила е молба с искане жалбоподателите да бъдат освободени от задължението за внасяне на указаната държавна такса, тъй като не разполагат с достатъчно средства, и за освобождаване от задължението за заплащане на държавни такси и съдебни разноски по делото до окончателното му приключване пред всички съдебни инстанции. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молба на жалбоподателите, въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че обжалваното решение на окръжния съд е постановено в производство по чл. 463, ал.1 ГПК, като е приел, че това решение подлежи на обжалване само пред апелативния съд по реда на частното производство, а решението на този съд е окончателно. С оглед на това е приел, че в образуваното пред него производство следва да бъде извършена единствено преценка дали молителите могат да заплатят държавна такса в размер на 7,67 евро при липса на дължимост на други такси и разноски. Съдът е посочил, че преди процесното искане са били отправяни предходни такива за освобождаване от внасяне на такси и разноски, но с определение № 190/15.05.2024 г. по ч.в.гр.д. № 240/2024 г. и определение № 356/4.11.2024 г. по ч.в.гр.д. № 492/2024 г. на Апелативен съд – П. са били потвърдени определения на Окръжен съд – Пловдив за отказ от освобождаване. Мотивирал е акта си и с обстоятелството, че в определение № 433/11.02.2025 г. по ч. т. д. № 2818/2024 г. на ВКС е разяснена трайната практика на ВКС по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, според която след като веднъж съдът е отказал освобождаване от държавни такси и разноски и този акт е стабилизиран последващо искане на същото основание може да бъде уважено само при промяна на обстоятелствата, навеждащи на извод, че страната в последствие е изпаднала в невъзможност да ги заплати. Въззивният съд е приел, че от представената от молителката М. К. декларация от 23.03.2026 г., се установява, че тя има доход от трудови правоотношения в размер на 216, 42 евро, притежава Ѕ и.ч. от сграда за търговски и обслужващи дейности, омъжена е, а съпругът й - К. К. има доходи от наеми в размер на 179, 13 евро и притежава дружеството „Д.-Л.“ ЕООД с печалба за 2024 г. в размер на 14 789,11 лв. Посочил е още, че от служебно извършена справка се установява, че К. К. е едноличен собственик на капитала и управител на „КОРН3Р“ ЕООД, съдружник е в „Крами - 2018“ ООД, едноличен собственик на капитала и управител на „Д.-Л.“ ЕООД. Отбелязал е още, че същият е регистриран като ЕТ с фирма „К.-7-К. К.“, както и че няма данни този ЕТ да е заличен. Въззивният съд е приел, че освен получаваните от молителите доходи от заплата и наеми в размер на 216,42 евро и 179,13 евро, К. К. осъществява дейност и чрез търговски дружества, както и че разпределянето на печалбата в размер на 14 798, 11 лв. на търговското дружество „Д.-Л.“ ЕООД е изцяло в компетентността на молителя като едноличен собственик на неговия капитал. С оглед на изложеното е приел, че във възможностите на молителите е, задоволявайки надлежно своите жизнени нужди, да заплатят държавна такса в размер на 7,67 евро. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за представяне на изложение на основанията за достъп до касационен контрол, тъй като не е формулирал правен въпрос, обуславящ изхода на спора. Твърденията, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, не могат да обосноват достъп до касация при липса на поставен конкретен правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Позоваването на съдебни актове на ВКС не замества изискването за формулиране на конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на разглеждания спор. Съобразявайки постановките на горепосоченото тълкувателно решение и при спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6, ал. 2 ГПК, касационната инстанция не може да извежда правните въпроси или да ги извлича от заявените оплаквания за неправилност. Следователно липсва общият селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително съображение за пълнота на изложението е обстоятелството, че с подадената частна жалба, за чиято редовност жалбоподателите са задължени да внесат държавна такса, е постановено в производство по чл. 463, ал. 1 ГПК, чийто инстанционен контрол се изчерпва с произнасянето на апелативния съд. Това обстоятелство обуславя извод, че други разноски, освен таксата от 7, 67 евро, не се дължат. Тази такса е в минимален размер и във възможностите на К. е да я заплатят без затруднение. При липса на релевираното от касатора основание за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС