Определение № 209 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 85/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна частна жалба вх.№ 11890 от 04.11.2024 г., подадена от И. Т. А. чрез адвокат С. Ц. от САК срещу въззивно Определение № 1041 от 26.09.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 692/2024 г. на ОС – Русе. Иска се отмяна на въззивното определение като неправилно.

Препис от жалбата е връчен на ответника по касация Б. Ж. П., който не е депозирал отговор.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

С атакуваното определение е потвърдено Определение № 2505 от 25.06.2024 г., постановено по гр.д.№ 1976/2024 г. на Районен съд – Русе, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от И. Т. А. срещу Б. Ж. П. отрицателен установителен иск за притежанието на идеални части от недвижим имот и заявеното с него искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че допустимостта на иска е в зависимост от надлежното упражняване правото на иск, наличието или липсата на определени от законодателя процесуални изисквания – общи или касаещи определени категории дела или лица, определяни като абсолютни или относителни. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК поставя изрично изискването за наличие на правен интерес при установителните искове, което се преценява конкретно - въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Първоинстанционният съд е констатирал, че в исковата молба сочените от ищеца обстоятелства не обосновават наличието на правен интерес от водене на производството, като липсват такива, касаещи оспорване на правото му на собственост, наличие на фактическо състояние и/или възможност да придобие права в случай, че бъдат отречени правата на ответника по иска. Прието е, че в този случай правилно е върната исковата молба, без да е било необходимо на ищеца да се дават указания по реда на чл. 129 ГПК, с оглед трансформиране на предявения недопустим иск в допустим такъв, тъй като това би противоречало на диспозитивното начало и на принципа за равнопоставеност на страните в гражданския процес. Като съобразен с ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК е преценен и изводът на районния съд за недопустимост на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, доколкото е насочено срещу актове, удостоверяващи сделки, а не срещу констативни нотариални актове.

В представеното изложение на касационните основания са поставени следните правни въпроси с довод за противоречие между въззивното определение и практиката на ВКС, евентуално – поради тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Има ли правен интерес съсобственикът на недвижим имот да води отрицателен установителен иск, че ответникът по иска не е съсобственик (не притежава ид.ч. от съсобствената вещ) ? – поради противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д.№ 1260/2011 г. на ВКС, II г.о.;

2. Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на авъззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд ? – поради противоречие с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК;

3. и 4. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и съображения в частната жалба ? За задължението на въззивния съд, съблюдавайки изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, в рамките на предмета на въззивната проверка да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи в решението си ясни, пълни и безпротиворечиви мотиви – поради противоречие с Определение № 60358 от 05.11.2021 г. по гр.д.№ 4277/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 419 от 27.06.2024 г. по гр.д.№ 1262/2023 г. на ВКС, III г.о. и цитираните в него, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и др.;

5. Следва ли съдът да даде указания на ищеца да посочи правния си интерес от водене на установителен иск преди да прекрати производството по иска като недопустимо поради липса на правен интерес ? – поради противоречие с Решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д.№ 1260/2011 г. на ВКС, II г.о.

Според касатора са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

На първо място – отсъстват данни, въз основа на които да се постави под съмнение валидността и процесуалната допустимост на въззивното определение, поради което неприложими се явяват основанията, регламентирани с чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК. Доводът на касатора, че в случая липсват мотиви, евентуално – че изложените са бланкетни, е ирелевантен при преценката за валидността на акта, доколкото изпълнението на задълженията на съда по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК има отношение само към правилността, но не и към валидността на произнасянето.

Отсъства противоречие между въззивното определение и Решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д.№ 1260/2011 г. на ВКС, II г.о. в контекста на въпрос № 5. С цитирания съдебен акт е разяснено, че, преди да пристъпи към преценка за допустимостта на исковата претенция от гледна точка наличието или липсата на правен интерес, респ. – преди да прекрати производството като недопустимо, съдът дължи да даде указания на ищеца по реда на чл. 129 ГПК при констатирано несъответствие между фактическите му твърдения в исковата молба и търсената защита. В разглеждания случай исковата молба не обективира несъответствие между твърденията на ищеца и търсената защита, като съдържа нарочно изложение в какво според ищеца се състои неговият правен интерес от предявяването на претенцията: да знае кои са останалите съсобственици на имота и възможността в делбеното дело (гр.д.№ 895/2001 г. на РС – Русе) да бъде постигната спогодба. При наличието на редовна и ясна искова молба, включително във връзка с посочването на правния интерес от търсената защита, случаят не разкрива сходство с разгледания в Решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д.№ 1260/2011 г. на ВКС, II г.о., което изключва и извод за противоречие между въззивния акт и практиката на ВКС, тъй като за съда не е възникнало правомощие да процедира по реда на чл. 129, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

Първият поставен от касатора въпрос е разгледан в производството по тълк.д.№ 3/2021 г. на ВКС, ОСГК, като с ТР № 3 от 25.10.2022 г. се прие, че и в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск за собственост от лице, което претендира да е собственик не на целия имот, а само на посочена от него идеална част, приложение намират разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. В такава хипотеза правен интерес за ищеца ще е налице, ако той твърди, че ответникът претендира и се легитимира пред трети лица за собственик на такава идеална част, която засяга неговата квота, т.е. оспорва му се самостоятелното право върху идеалната част; ищецът се позовава на фактическо състояние или се позовава на възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В същия смисъл са и изложените решаващи мотиви на въззивния съд, като заявените в исковата молба, развити и поддържани с въззивната и касационната частни жалби твърдения на ищеца не попадат в нито една от тези категории обстоятелства, аргументиращи допустимост на претенцията. Ето защо въззивното определение се явява съответно на приложимата задължителна съдебна практика, а това изключва допускане на касационното обжалване както в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Произнасянето по останалите, поставени от касатора, въпроси изисква навлизане в преценка за правилността на въззивното определение от гледна точка спазването на процесуалните правила при произнасянето му. С т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на акта, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Доколкото спазването на процесуалните правила има отношение именно към правилността на съдебния акт, питане в тази насока не обективира общо основание за допускане на обжалването.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение