Определение № 215 от 13.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6478/2014 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П...... – [населено място] срещу решение № І-99/16.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 999/2014 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 31/08.04.2014 г. по гр. дело № 136/2013 г. на Царевския районен съд, са уважени, предявени от Н. К. Б. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № РД-15-2112/09.10.2013 г. на министъра на земеделието и храните (М-раЗХ) на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, ищецът е възстановен на длъжността „управител” на почивната база - касатор и последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 10 100.70 лв. – обезщетение за оставането без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от 13.12.2013 г. до окончателното изплащане на задължението; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен следният материалноправен въпрос: следва ли в трудовия договор между страните да е изрично уговорено създаването на трудовото правоотношение на основание чл. 61, ал. 2 от КТ и следва ли в договора да е вписана, като приложимо основание, разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от КТ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения този материалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка се поддържа, че е налице неяснота и противоречие в тълкуването и прилагането на нормата на чл. 61, ал. 2 от КТ, която очертава хипотезата на сключване на трудов договор от по-горестоящия спрямо работодателя орган, но следва ли от това, че предприятието, в което е съответната длъжност, е пасивно легитимирано, като страна в трудовия спор. Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. К. Б., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Въззивният съд е приел за установено в мотивите към обжалваното решение, че съгласно трудов договор № РД-15-140/29.01.2010г., ищецът е бил назначен на процесната длъжност „управител” на ответната (сега – касатор) П...“ – [населено място], като договорът е сключен с М-раЗХ и в него е посочено и мястото на полагане на труда – също ответната почивна база. Съдът е установил и че процесната заповед № РД-15-2112/09.10.2013 г., също е издадена от М-раЗХ, като съгласно посоченото в нея, трудовото правоотношение се счита прекратено от датата на връчване на заповедта – 18.11.2013г.; като основание за прекратяването му е посочен чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, а като причина за прекратяването – липса на качества за ефективно изпълнение на работата. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд. В отговор на оплакванията във въззивната жалба на касатора-ответник, окръжният съд е приел, че исковете по делото са предявени срещу надлежен ответник. В тази връзка са изложени съображения, че съгласно чл. 2, ал. 2, т. 20 от ПМС № 125/02.06.2006 г., ответната П... – [населено място] е юридическо лице по чл. 60 от ЗАдм към М-раЗХ и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към същия министър, поради което работодател по трудовия договор и надлежен ответник по смисъла на чл. 27, ал. 2 от ГПК по трудовия спор е юридическото лице П... – [населено място], срещу която е образувано и производството по делото. Изтъкнато е и че съгласно чл. 61, ал. 2 от КТ, за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет (МС), трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, в случая – ответната почивна база. В тази връзка въззивният съд се е позовал и е цитирал тълкувателно решение (ТР) № 1/30.03.2012 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 285/07.07.2012г. по гр. дело №1084/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към въззивното решение, няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения от касатора материалноправен въпрос, в сочената от него хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В съдебната практика (включително задължителната такава на ВКС) никога не е имало съмнение, че независимо от това дали в трудовия договор изрично е посочена или не разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от КТ, като основание за сключването му, то след като договорът е сключен в хипотезата на тази правна норма (от по-горестоящия спрямо работодателя орган – за длъжност, определена в закон или в акт на МС, както е и в процесния случай), трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, – съгласно диспозицията на същата правна норма на чл. 61, ал. 2 от КТ. Определящи в тези случаи са волеизявленията на страните, подписали трудовия договор, както и обективното наличие на посочените предпоставки по чл. 61, ал. 2 от КТ, а не изричното посочване на тази законова разпоредба в текста на договора. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, на която въззивният съд изрично се е позовал в мотивите към обжалваното решение и се е съобразил с нея. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия съдебен състав; тя не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради законодателни изменения или поради промяна в обществените отношения и условия, поради което не е налице допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на жалбоподателя материалноправен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 850 лв Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение