Определение № 84 от 05.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3058/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. С. срещу решение № 97 от 15.04.2020г. по в. гр. дело № 265/2019г. на Добрички окръжен съд, гражданско отделение, с което на основание чл. 127, ал. 2 СК упражняването на родителските права спрямо малолетните деца А. С. А., род. на 13.08.2009г., и Г. С. А., род. на 12.04.2014г., е предоставено на тяхната майка М. В. А., определено е местоживеенето на децата в дома на майка им М. В. А., находящ се в [населено място], Л. Д. №, Италия, определен е режим на лични контакти на децата с бащата – касатора и дължимата издръжка от последния в полза на всяко дете. Касаторът С. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени предявените от него претенции с правно основание чл. 127, ал. 2 СК. Претендира направените по делото съдебно-деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът релевира основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържайки че въззивният съд е постановил своето решение в противоречие с ППВС № 1/12.11.1974г. по гр.д.№3/1974г., тъй като не е обсъдил всички обстоятелства от значение за въпроса на кого да бъде предоставено упражняването на родителските права и относно местоживеенето на децата: не е съобразил, че децата живеят в България от повече от две години и посещават учебни заведения в България; че разширеният кръг на семейството на бащата е постоянно на разположение в помощ при отглеждането на децата; привързаността на децата с бащата и с бабата по бащина линия; не е изследвал задълбочено възможността за предизвикване на силен емоционален стрес за децата при рязката промяна на местоживеенето им в друга държава, където разширеният кръг на майката е трудово зает, вкл. дядото по майчина линия, който работи епизодична работа; не са изследвани обстоятелствата на конкретния случая не изолирано, а в тяхната съвкупност. Ответницата по касационната жалба - М. В. А. не подава отговор на същата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по молби с правно основание чл. 127, ал. 2 СК /чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК/, т.е. същата е процесуално допустима. Предмет на настоящото производство по спорна съдебна администрация са молби на двамата родители на малолетните деца А. и Г. относно определяне на местоживеенето на децата, предоставяне на упражняването на родителските права, личните отношения с децата и издръжката им. Въззивният съд е приел за установено, че по време на съвместното съжителство на страните, на 13.08.2009г., е родено детето А., която към момента на постановяване на въззивното решение е на 10 години, а на 12.04.2014г. е родено детето Г. - на 6 години към датата на въззивното решение, които са отглеждани заедно от двамата родители в България, а през периодите: 2013г.-2014г. и 2016г.-м. февруари 2018г. в Италия, до момента на тяхната раздяла през м. февруари 2018г.. На 25.02.2018г. бащата С. С. събира багажа си и този на децата и се прибира в България в дома на своите родители в [населено място], общ. Б., като след този момент и до настоящия момент децата продължават да живеят с баща си и неговите родители в [населено място], а майката продължава да живее и работи в Италия. Анализирайки критериите, въз основа на които се преценява предоставянето на упражняването на родителските права спрямо непълнолетни деца, посочени в ППВС № 1/12.11.1974г. по гр. д.№ 3/1974г., Добрички окръжен съд е заключил, че майката притежава значително по-добри родителските качества от бащата. Тя, както е установено от приетото заключение на психологическата експертиза, приема децата такива, каквито са, уважава ги и признава индивидуалността им, одобрява и стимулира интересите им, поддържа идеите и плановете им, отделя достатъчно време за да е заедно с децата си, поощрява самостоятелността и инициативността им, намерила е баланса между свръхконтрол и липса на всякакъв контрол при възпитателските методи. Самите деца имат по-позитивни изживявания с майката, макар А. да демонстрира еднаква привързаност и към двамата родители, страдайки от конфликт на лоялност. Г., който е на 6 г. не изживява конфликт на лоялност и открито показва по-голяма привързаност към майката, като е заявил пред вещото лице – психолог, че желае да живее при майка си в Италия. Родителските качества на бащата са компрометирани, като приетите в процеса доказателства сочат на негово безотговорно поведение – без да уведоми майката, тайно от нея и използвайки отсъствието й от дома им в Италия след пореден скандал, когато тя отишла да спи при своите родители, взима двете деца и заедно със своята майка Мита А. ги връща в България в края на февруари 2018г., без да е ясно как е проведено самото пътуване, при положение че паспортите на децата са останали в Италия. Горепосоченото поведение на бащата, въззивният съд е квалифицирал като проява на негативен родителски капацитет, изложило децата на неоправдан риск за живота и здравето им /предстояла е операция на катаракта на очите на Г. в М., която не се е състояла/, както и за нормалното протичане на образователния процес /А. е била ученичка в трети клас в СОУ „С.Е. Л.“ в [населено място], Италия, като пътуването към България е по време на учебната година/, предприето предимно с цел задоволяване на собственото его и без съобразяване интересите на децата, откъснати в ранна детска възраст – на 8г. и на 4г. от майка им за продължителен период от време /две години/, без съгласието на майката, която подава сигнал до италианската полиция за отвличане на децата й. Съобразил е, че след пристигането в България, бащата е продължил лечението на Г., като са проведени две операции на ляво и дясно око на 20.03.2018г. и на 19.06.2018г., и веднага е записал А. като ученичка в СУ „Хр. С.“ в [населено място]. Въпреки положената родителска грижа от бащата, решаващият съд е заключил, че внезапната смяна на местоживеенето от една държава в друга, без нужната психологическа подготовка на децата, отделянето от майка им, рязката смяна на обстановката, средата и приятелския кръг, не могат да имат положително въздействие върху психиката на децата, подложени на ненужен стрес заради едноличното решение на бащата да ги отдели от майката и върне в родината. Добрички окръжен съд е посочил, че след връщането в България през 2018г., бащата е прехвърлил родителските си задължения изцяло на своята майка, самото дете А. при изслушването му от първоинстанционния съд на 26.10.2018г., е заявило: „тати работи – тръгва сутрин и се връща вечер…като се върне от работа, дава да му измият кутията, яде, къпе се и излиза някъде. Понякога взема Г.…На Г. тати не чете приказки… С мен се занимава баба.“. Заключил е, че бащата не отделя време за децата, през което да осъществява съвместни дейности с тях, не проявява интерес към потребностите им, не участва активно в отглеждането и възпитанието им, т.е. не упражнява пълноценен родителски контрол. Споделил е заключението на психологическата експертиза, според което майката има по-адекватен и човешки подход към двете деца, децата имат позитивен спомен от съвместните си преживявания с майката /А. споделя пред вещото лице – психолог: „с мама и Г. си играехме, беше весело.“/, а бащата няма пълноценна емоционална връзка с децата. Съобразил е и извода на съдебния експерт – психолог, че детето А. има наченки на сугестиране на негативно отношение към майката от бащата и неговото семейство – обяснения, че майката не се е върнала в България, защото иска да остане в Италия, изоставяйки децата си, без да е налично все още родителско отчуждение спрямо майката. Въззивният съд е отчел в полза на майката при преценката за предоставяне упражняването на родителските права възрастта на децата, която все още е ниска – 10г. и 6г., в която те не са самостоятелни и независими и се нуждаят от ежедневните и непосредствени грижи на своята майка, от нейната емоционална подкрепа. За А. е посочил, че връзката с майка й е много важна, тъй като е момиче и има нужда от силна женска фигура в живота си като обект на подражание и подкрепа при решаване на житейски проблеми, тепърва й предстоят предизвикателствата на пубертета, през който ще има нужда от житейските съвети и опитността на по-млада жена от бабата по бащина линия. За Г. е заключил, че е толкова малък, че трудно би изживял спокойно и нормално детство без нежността, топлотата и ежедневната грижа и присъствие на майката, които никой друг възрастен от близкото обкръжение не може да предостави. Въз основа на превеса на майката по горепосочените критерии, при равни за двамата родители други критерии по смисъла на ППВС № 1/12.11.1974г. по гр. д.№ 3/1974г., измежду които са предлаганите материално - битови условия /добри жилищни условия – чисто, хигиенично, безопасно и оборудвано с всичко необходимо жилище със самостоятелна стая за децата в къща в [населено място], общ. Б., България при бащата и в ремонтиран апартамент в предградие на [населено място], Италия, при майката, като и в двата случая жилищата не са собственост на родителите на децата, и финансови средства за издръжка – майката работи като селскостопански работник във ферма в Италия, а бащата е строител, като месечните им доходи възлизат приблизително на 2 000 лв. за всеки родител/ и помощта от близки роднини при отглеждането на децата, и най-вече при зачитане на законоустановения висш интерес на децата, които е допустимо да бъдат разделяни едно от друго само по изключение, каквото липсва в случая, решаващият съд е обосновал предоставянето на упражняването на родителските права спрямо малолетните А. и Г. на майката, като при последната в Италия, гр. Л. Т., Л. Д. №, е определил тяхното местоживеене. Посочил е, че според заключението на психологическата експертиза преместването на детето Г. в Италия няма да породи стрес, тъй като то иска да живее с майка си в Италия и очаква този момент да настъпи. Детето А. е притеснено заради смяната на средата, отношенията и училището, но с оглед възрастта си е в състояние да се адаптира в новата среда бързо, която за него не е съвсем нова и непозната, тъй като е живяло на същото място в Италия и е ходело там на училище. В горепосочената конекситетна връзка въззивният съд е осъдил бащата да заплаща ежемесечна издръжка за всяко дете в размер от 127. 50 лв. и е определил режим на лични отношения между бащата и децата. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационно производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Дори да може да бъде изведен от изложението по чл. по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба правен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за предоставянето на упражняването на родителските права на един от родителите и определяне на местоживеенето на децата, в тяхната съвкупност и значимост за конкретния случай, то не е осъществено релевираното допълнително основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителните разрешения в ППВС № 1/12.11.1974г. по гр.д.№3/1974г.. Въззивното решение е съобразено със задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974г. и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 334 от 06. 01. 2016г. по гр. д. № 2202/2015г. на Четвърто г.о.; решение № 162 от 27. 07. 2015г. по гр. д. № 7228/2014г. на Трето г.о.; решение № 294 от 11. 11. 2015г. по гр. д. № 1454/2015г. на Четвърто г.о. и др./, според които предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуването на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Необходимо е да се извърши цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Съобразявайки всички правнозначими горепосочени обстоятелства /значително по-добрите родителски качества на майката; действително реализираното родителско поведение и негативното такова от страна на бащата, изразяващо се в рискуващото живота, здравето и образованието на децата тяхно внезапно връщане в родината без знанието и съгласието на майката; полаганите от двамата родители родителски грижи като вид, продължителност и ефективност; ниската възраст и пола на децата - момиче на 10г. и момче на 6г., силно емоционално привързани едно към друго; привързаността им към майката, с която имат множество положителни емоционални преживявания и спомени; категоричното желание на по-малкото дете да живее при майката в Италия и заявената от А. еднаква привързаност към двамата родители, разгледана през призмата на установения при това дете конфликт на лоялност; авторитета на майката като родител, който отделя нужното време и внимание за общуване с децата, за тяхното възпитание, приема децата такива, каквито са, уважава ги, стимулира интересите им, поощрява самостоятелността и инициативността им; установената незаинтересованост или неумение на бащата да контактува с децата си и да отделя време за тяхното възпитание, който е възложил изцяло родителските си функции на своята майка – баба на децата; добрите към момента на приключване на устните прения жилищно – битови и други материални условия на живот при майката, която живее в ремонтирано и оборудвано с всичко необходимо жилище, предоставено безплатно от работодателя й, намиращо се в жилищен комплекс в предградията на [населено място], Италия; помощта, на която майката може да разчита при отглеждането на децата от разширеното си семейство, включващо нейните родители и брат й и сестра й, работещи в същата ферма и живеещи в съседен апартамент, вкл. за откарването на А. до училище с автомобил, какъвто притежава дядото по майчина линия, наложително поради отдалечеността на жилищния комплекс от града/, изцяло в съответствие със задължителните разрешения на ППВС № 1 от 12.11.1974г. и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивният съд е преценил, че в интерес на двете малолетни деца е предоставянето на упражняването на родителските права на майката. Този извод е изграден на базата на всички установени с приетите по делото доказателства /писмени, гласни и заключение на психологическа експертиза/ правнозначими критерии по смисъла на горепосоченото ППВС, оценени комплексно и взаимосвързано в светлината на законозащитимия най-висш интерес на децата, недопускащ те да бъдат разделяни, освен по изключение, ако сериозни причини налагат това, като например голямата разлика във възрастта им и липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене и др., неосъществени по конкретното дело. При съпоставката на всички горепосочени правнозначими критерии за определяне кой от родителите да упражнява родителските права по отношение на двете малолетни деца, превесът е в полза на майката, която притежава значително по-добри родителски качества от бащата и която е в състояние да осигури по-добрите необходими родителски грижи с оглед ниската възраст и пола на децата, като въззивният съд е процедирал съобразно задължителните разрешения в горепосоченото ППВС, изцяло в защита на интереса на двете малолетни деца, които следва да продължат да живеят заедно при по-добрия и предпочитан родител. Не са осъществени релевираните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради което такова не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,