Определение № 50001 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 879/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Емона - 2011“ ООД, гр. Добрич, срещу въззивно решение № 600 от 04.10.2021 г., постановено по в. т. д. № 708/2021 г. на Софийския апелативен съд, в потвърдителната му част относно исковете по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 263544 от 31.05.2021 г. по гр. д. № 9087/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против държавата, представлявана от министъра на финансите, главен иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 50 694, 92 лв., представляваща удържани от касатора и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената електрическа енергия чрез собствената му фотоволтаична централа за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ), обявени за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на РБ, както и в частта, с която е отхвърлен евентуалният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата от 36 665 лв. до пълния предявен размер от 50 694, 92 лв. - неоснователно удържана от „Емона - 2011“ ООД и внесена в държавния бюджет на 15.04.2014 г. такса за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 01.01.2014 г. – 31.03.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с горепосоченото решение на Конституционния съд на РБ. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на предявените искове поради неподведомствеността им на гражданските съдилища, както и че процесуално легитимирано да отговаря по деликтните искове е Народното събрание. По съществото на спора е обосновано разбирането, че приемането на противоконституционен закон няма белезите на деликт, като при отговорността за непозволено увреждане задължението за обезвреда възниква с факта на противоправното действие или бездействие, а не в един по-късен момент. Изложени са съображения, че до обявяването на закона или отделни норми за противоконституционни от Конституционния съд се презюмира, че законът е в съответствие с Конституцията, като неприлагането му занапред, с оглед решението на Конституционния съд /решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г./ защитава правната сигурност. Събирането на такси като вид държавни вземания не следва да се квалифицира като деликт, тъй като към момента на осъществяването му представлява правомерно юридическо действие. Претенцията на ищеца има реститутивен, а не обезщетителен характер, доколкото по естеството си се свежда до връщане на даденото поради липса на основание за неговото получаване към момента на постъпването му в приход на държавния бюджет, а не такъв за обезщетение за претърпени вреди или пропуснати ползи, извън сумата на таксата, която е внесена в приход на бюджета при действието на обявените за противоконституционни норми. По тези съображения съдът е направил извод, че искът срещу държавата по чл. 49 ЗЗД следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение потвърдено, респ. поради настъпване на вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявен първият евентуален иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1 ЗЗД, същият следва да бъде разгледан. След обсъждане на елементите от фактическия състав на нормата, въззивният съд е приел, че таксите, съобразно разпоредбите на чл. 35а - чл. 35б ЗЕВИ са удържани от цената на продадената от ищеца електрическа енергия за процесния период и след превеждането им по сметката на КЕВР са били внесени по сметка на държавния бюджет. Тъй като според чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ задължени за заплащане на таксата са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, макар и действията по нейното отчитане, удържане и внасяне да се извършва от обществения доставчик, е направен извод, че имущественото разместване е реализирано между производителя и държавата, по чийто бюджет е постъпила сумата. Обосновано е разбирането, че производството е висящо, както и че не се прилага противоконституционната норма – чл. 35а ЗЕВИ, поради което и предвид неизпълнение от държавата на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС ищецът може да иска връщане на таксата като платена без основание. Тези съображения са обусловили крайния извод на съда за основателност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Посочено е, че ответникът е направил своевременно възражение за погасяване по давност на претенцията за сумите, което е частично основателно, тъй като при кондикционните вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. В конкретния случай имущественото разместване е станало с три плащания: на 15.04.2014 г. – 14 020 лв., на 15.07.2014 г. – 23 684 лв. и на 15.10.2014 г. – 12 981 лв. Следователно, от датата на всяко плащане тече и давността за връщане на сумата, като неоснователно получена. Тъй като приложимият срок на погасителната давност е петгодишен – чл. 110 ЗЗД, а исковата молба е подадена на 09.07.2019 г., към този момент давностният срок е изтекъл по отношение на първата сума, която е удържана на 15.04.2014 г. Поради това, за тази сума претенцията е приета за неоснователна като погасена по давност. Спрямо сумите, удържани на 15.07.2014 г. и 15.10.2014 г., давността не е изтекла към датата на подаване на исковата молба, поради което искът за възстановяване на тези две суми е приет за основателен, респ. е уважен от въззивния съд до размер на 36 665 лв., който е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 59 ЗЗД, като е прекратил исковото производство в тази му част. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е деликт, извършен чрез законодателния орган на държавата, приел противоконституционна правна норма и не изпълнил впоследствие задължението си по чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционен съд да отстрани настъпилите от прилагането й неблагоприятни последици, съответно могат ли правните субекти, платили таксата по чл. 35а ЗЕВИ, да я искат от държавата като обезщетение за причинените им имуществени вреди, и 2. От кой момент започва да тече погасителна давност по отношение на претенциите за неоснователно обогатяване в хипотезата на обявена за противоконституционна законова разпоредба, явяваща се основание за имущественото разместване – от деня на получаване на престацията или от влизане в сила на решението на Конституционния съд. Ответната страна е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая поставеният от касатора първи въпрос е релевантен и обуславя допускането на касационния контрол. Аналогичен въпрос е бил предмет на разрешаване в ТР № 1 от 20.04.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС (настоящото производство е било спряно до приемането на тълкувателното решение), с което е прието, че правното основание на предявен срещу държавата иск за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Предвид това касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложеното на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1013,90 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,