Определение № 3668 от 03.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4873/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Община Велинград, чрез адвокат Д. С., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Пазарджик № 316/10.07.2025 г. по в.гр.д. №401/2025 г. В жалбата на са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Насрещната страна Г. Х. Б., чрез адвокат С. С., с писмен отговор оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси са обусловени от несъгласието на страната с правните изводи на съда и са разрешени в съответствие с установената практика на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Велинград за уважаване на предявения от Г. Х. Б. срещу Община Велинград иск за приемане за установено, че Община Велинград дължи на адвокат Г. Х. Б. – АК Пловдив, сумата от 9 561, 23 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на Община Велинград по ч. гр. д. №320/2014 г. на Районен съд Велинград, определено с Решение №273/28.06.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по Протокол №15/28.06.2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.11.2023 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед № 586/27.11.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 1161/2023 г. на Районен съд- Велинград. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установено обстоятелството, че ответникът Община Велинград упълномощил ищеца Г. Х. Б., в качеството му на адвокат от АК – Пловдив, за извършване на процесуално представителство по ч. гр. д. №320/2014 г. на Районен съд - Велинград, за което било съставено пълномощно в писмена форма. Посочил, че упълномощаването било извършено до приключване на делото пред всички инстанции, за извършване на всякакви съдопроизводствени действия, включително и тези по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ГПК. Съдът установил, че по ч. гр. д. №320/2014 г. ищецът, като пълномощник на Община Велинград, извършил следните процесуални действия: Депозирал молба вх. №663/07.02.2019 г. за обезсилване на издадените Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на „Еко Титан“ ЕООД – клон София, като издадени срещу неправосубектна страна. По същата съдът се произнесъл разпореждане от 20.02.2019 г., с което дал на молителя указания за отстраняване на установените нередовности. За изправянето им ищецът подал молба вх. №1410/21.03.2019 г. С разпореждане от 24.04.2019 г. искането обективирано в молба вх. №663/07.02.2019 г. било оставено без разглеждане, поради неизпълнение на дадените указания. Срещу разпореждането за връщане адвокат Х. подал частна жалба вх. №2458/22.05.2019 г., по която било образувано в.ч.гр.д. №462/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С постановеното по същото определение разпореждането на първостепенния съд било отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. При новото разглеждане, искането било оставено без уважение от първостепенния съд, с определение №565/11.07.2019 г. Срещу него адвокат Х. подал частна жалба от 12.09.2019 г., която била върната с разпореждане №1766/26.09.2019 г. Последното било обжалвано с подадената от процесуалния представител на ответника частна жалба вх.05014/10.10.2019 г., уточнена с молба вх.№5587/04.11.2019г. Жалбата била оттеглена от Община Велинград с молба от 04.12.2019 г. и с определение от 05.12.2019 г. образуваното въз основа на нея производство по в.ч.гр.д. №855/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик било прекратено. Определението влязло в сила на 18.12.2019 г. Въззивният съд констатирал още, че между страните по делото, като упълномощител и упълномощен, не бил подписан договор за правна защита и съдействие с уговорен размер на адвокатското възнаграждение. Същото било определено по реда на Закона за адвокатурата с решение №273/28.06.2023 г. по протокол №15/28.06.2023 г. на АК – Пловдив, в размер на 9 561, 23 лв. Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд направил извод, че между страните по делото е съществувала валидна упълномощителна сделка, с която на ищеца била учредена представителна власт за извършване на правни действия от името на ответника по ч.гр.д. №320/2014 г. на Районен съд – Велинград до приключване на производството, които не били ограничени по обем. Приел, че в изпълнение на същата ищецът Г. Б. осъществил процесуално представителство и предприел описаните процесуални действия, в рамките на предоставената му свобода, която била ограничена от задължението за добросъвестно изпълнение на задълженията. Изложил, че по делото не е установено адвокат Б. да е предприел незаконосъобразни действия или такива, които не са в интерес на доверителя му; извършените процесуални действия не са довели до забавяне на производството, до допълнителни разноски за представлявания или до неблагоприятен за него резултат. С оглед на това и доколкото производството по подадената от адвокат Б. частна жалба било прекратено по искане на представлявания, направил извод, че на процесуалния представител се дължи възнаграждение за осъщественото представителство. По отношение на размера на същото, въззивният съд приел, че предвид липсата на уговорка между страните, той следва да бъде определен по предвидения в чл.36, ал.6 от Закона за адвокатурата ред. Направил извод, че доколкото претендираното възнаграждение било определено решение на АК – Пловдив, същото било надлежно определено и дължимо. Въззивният съд развил и принципните съображения за правилност на становището на ответника, че утвърдените с Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения нямат обвързваща за съда сила, но направил извод, че това обстоятелство било съобразено от АС – Пловдив при определяне размера на процесното възнаграждение. Отбелязал, че същото било многократно по-ниско от минималния по наредбата размер, съобразено с материалния интерес, съответно на обичайните размери на договорените възнаграждения за защита на подобен размер материален интерес и по сходни по вид дела. Изложените съображения обусловили крайния извод на въззивната инстанция за основателност на предявения иск, ведно с акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното плащане. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, за да бъде допуснато касационно обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, те да са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Касационният съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. По отношение на тях следва да са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Когато страната се позовава на основанието по т.1, тя трябва да обоснове разрешаването на поставените въпроси противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена. В конкретния случай, касаторът е направил искане за допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните по делото доказателства. Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката, както следва: определение №350/15.02.2024 г. по ч.т.д. №75/2024 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение №1178/13.03.2024 г. по кас. гр.д. №304/2025 г. на ВАС; определение № 3127/04.12.2024 г. по в.ч.гр.д. №3220/2024 г. на Апелативен съд – София; определение № 402/26.11.2024 г. по в.ч.т.д. № 581/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив и решение №924/10.08.2024 г. по в.гр.д. №861/2024 г. на Апелативен съд – София. Поставеният въпрос е свързан с приложението на чл.269 ГПК и задълженията на въззивния съд да разгледа и да се произнесе по наведените в жалбата доводи, твърдения и оплаквания на страните. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика, но доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, въпросът следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от въведените пред въззивния съд доводи и твърдения не са били разгледани, както и дали са от значение за крайния резултат на спора по същество. В конкретния случай касаторът е изложил довод, че при разглеждане на делото въззивният съд намерил искането му за справедлив размер на адвокатското възнаграждение за преклудирано, като не съобразил обстоятелството, че страната непряко е възразила за размера на определеното възнаграждение с искането съдът да съобрази решението по Дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024 г. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил наведения довод за прекомерност на определеното в полза на ищеца адвокатско възнаграждение. Приел, че при определянето му АК – Пловдив съобразила обичайните размери на адвокатските възнаграждения определяни по дела със сходен материален интерес и предмет, като го определила в значително по-нисък размер от минимално определените по Наредба №1/2004 г. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в подадения по делото писмен отговор на исковата молба ответникът навел само две възражения – извършените процесуални действия не били в интерес на представлявания и за погасяване на вземането по давност, като не било направено възражение за прекомерност на определеното в полза на ищеца адвокатско възнаграждение. Следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че част от посочените в изложението съдебни актове – решение и определение на апелативните съдилища в Република България, както и определение на Върховен административен съд не представляват практика на ВКС, която е основание за допускане на обжалването, съобразно посочените по-горе разяснения дадени в т.2 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Цитираното от касатора определение на ВКС по ч.т.д. №75/2024 г. на ВКС, ІІ т.о. е неотносимо към предмета на спора. Със същото касационното обжалване било допуснато по въпроса „Подлежи ли на намаляване, поради прекомерност, при възражение основано на чл.78, ал.5 ГПК, възмездяването на договорено и изплатено от ответника адвокатско възнаграждение, в случай, че производството не се развие с обичайните си фази и продължителност, например приключи с прекратяване по вина на ищеца“, каквито възражения не са навеждани в процеса и не са обсъждани от въззивния съд. С оглед на това, по поставения въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението е формулиран и следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да основе доводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становище и възражение, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения. Наведено е твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в ППВС №1/1953 Г.; ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №127/2011 г. по гр.д. №1321/2009 г. на ІV г.о.; решение №212/201 г. на ІІ т.о.; решение №223 по гр.д. №1006/2012 г. на ІV г.о.; решение №338 по гр.д. №1383/2011 г. на ІV г.о.; решение №98/2020 г. І т.о.; решение №22/2015 г. по гр.д. №4581/2014 г. на ВКС; решение №97/2014 г. на ІV г.о. Този въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство, по него е налице трайно установена съдебна практика, но както и предходния, следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от въведените пред въззивния съд доводи и твърдения не са били разгледани, кои от събраните по делото доказателства не са били обсъдени, както и дали са от значение за крайния резултат на спора по същество. В конкретния случай, страната е посочила бланкетно, че въззивният съд не е разгледал всички доказателства, всички правнорелевантни факти и дводи на страните, сред които доводът за несправедлив размер на адвокатското възнаграждение. Изложила още, че по делото бил приет документ без да е обсъдено дали същия е съобщен и е породил правни последици, както и че „мотивите на съда не могат да се приемат за безспорни, а изводите са предполагаеми и противоречиви“. Тези оплаквания са свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд и представляват възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по тези въпроси не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Възражението за съобразяване на размера на адвокатското възнаграждение с вида на производството и обема на извършената работа е разгледано от въззивната инстанция, поради което по този въпрос не е налице соченото допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Последният поставен въпрос е за справедливо адвокатско възнаграждение. Наведено е твърдение за разрешаването му в противоречие с решение от 25.01.2024г. по Дело С-438/22г. на СЕС. Този въпрос е некоректно зададен, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е обусловен от несъгласието на страната с мотивите на обжалваното решение за съответствие на определеното адвокатско възнаграждение с предмета на делото, по което е осъществено процесуалното представителство, вида на извършените действия, материалния интерес и обичайния размер на адвокатските възнаграждения по сходни дела. При постановяване на решението съдът не е направил извод, че претендираното от ищеца възнаграждение следва да бъде определено в минимален размер по Наредба №1/2004 г., а е приел че минималните размери на адвокатските възнаграждение по Наредба №1/2004 г. нямат обвързваща за съда сила. Направил е преценка за съобразяване на определеното от АК – Пловдив в полза на ищеца възнаграждение с посочените по-горе обстоятелства, като изрично отбелязал, че същото било значително под определените с наредбата размери. По отношение на този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и соченото от страната допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната практика на СЕС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, нито е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.1 от ГПК и направеното искане, касаторът Община Велинград следва да бъде осъден да заплати на Г. Х. Б. сумата от 1 507,35 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Същата, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 770, 70 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,