Определение № 336 от 04.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1162/2011 г.

Производството е образувано по касационна жалба на А. Д., гражданка на Обединено кралство Великобритания и С. И., против решение № 1173 / 11.07.2011 год. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав, по т.д.№ 263 / 2011 год., с което е потвърдено решение от 23.07.2010 год. по гр.д.№ 9853 / 2009 год. на Софийски градски съд, ГК, І г.о., 8 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против [фирма] иск, с правно основание чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД, за осъждане ответника да върне заплатената от ищцата авансово част от продажна цена, по сключен предварителен договор за прехвърляне право на собственост върху поет за изграждане от прехвърлителя недвижим имот / апартамент /, твърдян като развален от купувачката, предвид виновно неизпълнение задължение на продавача - ответник, залегнало в чл.4.2 от същия. Жалбоподателката оспорва правилността на въззивното решение с доводи за необоснованост и постановяване в противоречие с материалния закон - чл.87 ЗЗД, чл.20 и чл.20а от ЗЗД. В обосноваване допустимост на касационното обжалване сочи приложима хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК - постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителна за въззивна инстанция съдебна практика, непосочена конкретно и по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответната страна оспорва жалбата, вкл. наличието на основания за допустимост на касационното обжалване. Счита, че формулираните въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на ТР № 1 /2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са свързани със спецификата на делото и конкретни аспекти на предмета на спора, вкл. не е обоснован допълнителен селективен критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Третото лице – помагач на ищците - [фирма] - не е взело становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищцата А. Д. обосновава претенцията си, с правно основание чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД, с неизпълнение задължението на ответното дружество – продавач по чл.4.2 от сключения предварителен договор. Разпоредбата на чл.4.2 / в приложимата към настоящия спор част / предвижда, че купувачът има право да развали договора и без предизвестие, в случай че без негово изрично писмено съгласие продавачът сключи каквато и да било сделка с имота. Като такива ищцата визира две сделки по учредени от [фирма] 2 договорни ипотеки върху правото на строеж за обектите от ваканционен комплекс „А. Х. „, в които се включва и обекта, задължение за чието застрояване и последващо прехвърляне в полза на А. Д. е поело ответното дружество. Ищцата твърди, че предвид неизпълнение задължението на ответника по чл.4.2 е развалила без предизвестие сключения предварителен договор, поради което претендира връщане на заплатеното. Според ищцата, уговорката на страните в чл.4.2 и по смисъла на чл.20а от ЗЗД има силата на закон и доколкото е напълно ясна и непротиворечива не подлежи на тълкуване по смисъла на чл.20 от ЗЗД, каквото въззивният съд, противно на установените от задължителната съдебна практика предпоставки за извършването му, е предприел, подменяйки волята на страните. Предвид диспозитивния характер на нормите на чл.87 ал.1 и ал.2 от ЗЗД, жалбоподателката намира, че право на страните е да уговорят начина на разваляне - без предизвестие и в хипотези извън визираната в чл.87 ал. 2 от ЗЗД, както и за неизпълнение на каквото и да е задължение, уговорено с прилагане на тази санкция, без значение дали същото реално уврежда или съдържа потенциална заплаха за увреждане интересите на купувача. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приложил клаузата на чл.4.2 във връзка с чл.4.1 б.”б” от сключения предварителен договор от 11.12.2006 год., като е приел, че не е налице нарушение на задължение на ответника – продавач, което прави невъзможно изцяло или отчасти изпълнение задължението за сключване на окончателния договор, така както е уговорено в чл.4.1 б.”б” – прехвърляне на имота без тежести, вкл. ипотеки. Приел е, че като засягащо интереса на кредитора - купувач, неизпълнението на задължението по чл.4.2 следва да се преценява към момента на сключване на окончателния договор, т.е. и доколкото учредените вещни тежести върху имота са били налице и към момента на настъпила изискуемост за изпълнение задължението за сключване на окончателния договор. Именно в този смисъл следва да се възприемат и разсъжденията му за неизпълнение, което не уврежда интереса на кредитора, тъй като само по себе си не предпоставя неточно изпълнение на поетото задължение за прехвърляне на имота, чист от тежести, вкл.ипотеки, преценимо едва към момента на сключване окончателния договор. Съдът допълнително е изложил съображение, че развалянето не е извършено надлежно - с предизвестие. Касаторът е формулирал следните правни въпроси по чл.280 ал.1 от ГПК: 1 / Императивни ли са разпоредбите на чл. 87 ал.1, ал.2 и ал.4 от ЗЗД ?; 2 / Недействителна ли е уговорката в чл .4.2, като сключена в противоречие със закона и по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД ?; 3/ Учредената договорна ипотека съставлява ли сделка от категорията на посочените в чл.4.2 вр. с чл.4.1 от процесния предварителен договор ?; 4 / Релевантен ли е за наличието на основание за разваляне на договора факта, че сключването на договорната ипотека създава потенциална заплаха за интереса на купувача / доколкото ипотеката следва имота и преминава в тежест на новия собственик при прехвърлянето му / или за развалянето е необходимо пряко увреждане интереса на купувача по предварителния договор ? и / в същия смисъл / - 5/ Липсата на пречки за бъдещо точно изпълнение на задължението за прехвърляне собствеността върху имота - предмет на сключения предварителен договор, в смисъл на прехвърляне без тежести - изключва ли неизпълнението на конкретното поето в чл.4.2 задължение, като самостоятелно основание за разваляне на договора? Последните два въпроса настоящата инстанция е конкретизирала и уточнила в съответствие с правомощието, предоставено й с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не е посочил задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 30 / 17.06.1981 год. на ОСГК, постановено при действието на ЗУС / отм. ДВ бр. 59 от 22.06.1994 год. / няма характер на такава задължителна съдебна практика, а и е неотносимо към поставените правни въпроси, ако би било посочено в хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК не е мотивиран, а е формално посочен, без обосноваване с приложението на конкретна правна норма - непълна, неясна или противоречива, предпоставяща тълкуване или прилагане закона по аналогия, с оглед създаване на непротиворечива практика или преодоляване на създадена такава, но погрешна, в интерес на точното прилагане на закона и за развитието на правото, формиращи общо основание за допустимост на касационното обжалване. Независимо от формалното непосочване на обстоятелства за прилагане на допълнителни селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, само по себе си достатъчно за недопускане на касационното обжалване, следва да се съобрази преди всичко, че формулираните от касатора въпроси нямат характеристиката на правни, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Правен е въпросът, включен в предмета на спора, отговора на който е обусловил решаващите изводи на съда. Не е правен, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, въпрос свързан с проверка правилността на действията на въззивния съд, предмет на производството по същество и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК. Въпросът не следва да е фактологично обусловен, а да се извежда от правните съображения на съда по прилагането на закона и практиката. В този смисъл въпросите по п. 3 ,4 и 5 нямат характеристиката на правни въпроси. Същите са свързани с правилността на въззивния акт, който в изводите си е предпоставен от тълкуването на клаузите на чл.4.2 вр. с чл.4.1 б.” б” от сключения предварителен договор. Резултатът от тълкуването е предмет на преценка за правилност на въззивното решение, а относно необходимостта от тълкуване, макар да е обосновал касационната си жалба по същество с липсата на предпоставки за извършването му от съда, касаторът не е формулирал относим въпрос, нито посочил доказателства по прилагане на допълнителния селективен критерий. В задължителната съдебна практика по допустимостта на тълкуването се приема, като предпоставка за извършването му, наличието на неяснота или противоречие в сключена между страните уговорка или спор относно прилагането на конкретна клауза / реш. № 81 / 07.07.2009 год. по т.д.№ 761 / 2008 год. на ВКС, ТК, І т.о. /. Доколкото в чл.4.2 е визирано неизпълнение с общата формулировка „ сделка с обекта „, но страните спорят относно прилагането на клаузата, съдът по необходимост е тълкувал волята им, в съответствие със съдържанието на поетите от изпълнителя задължения, посочени в чл.4.1 и конкретно чл.4.1 б.”б” от сключения предварителен договор. Следва да се посочи и обстоятелството, че изводът на въззивния съд, че учредените договорни ипотеки не обуславят основание за разваляне на договора, не е основан на преценка въздействието на неизпълнението върху увреждане абстрактен интерес на кредитора – купувач, а в съответствие с интереса от точното изпълнение на насрещното задължение на продавача по договора, съгласно уговореното - прехвърляне на имота без тежести. В този смисъл, въпроса по п. 4 и п.5 са непрецизно формулирани. При това не се касае за единствен решаващ довод на съда. Изрично е мотивиран извод, че договорите за учредяване на ипотеки не са сделки с „ обекта „, като учредени върху вещното право на строеж и доколкото е съобразено, че към момента на сключване на окончателния договор е от значение дали същите обременяват обекта – апартамент – или са заличени, каквато ответникът твърди, че е практиката му при сключване на окончателните договори за покупко – продажба. Формулираните в п.3,4,5 въпроси, обвързани с конкретни факти по сключването и изпълнението на сделката, безспорно са от значение за преценка правилността на постановеното решение, но не предпоставят еднозначен отговор по приложение на закона или съдебната практика, в който смисъл не могат да обусловят достъп до касация. Въпросите по п.1 и п.2 изобщо не са били предмет на отговор в мотивите на въззивния съд. Доколкото под диспозитивност на чл.87 ал.1 от ЗЗД касаторът визира свобода в съдържанието на задълженията, с които страните биха обвързали разваляне на договора, като санкция за неизпълнението им, това му съображение не кореспондира със съдържанието на нормата .Същата нито изброява изрично, нито посочва описателно, чрез техни характеристики, нито ограничава задълженията по конкретно правоотношение, чието неизпълнение може да предпостави разваляне. Противен извод не е мотивиран от въззивния съд, освен по приложението на чл.87 ал.2 от ЗЗД, доколкото страните изрично са уговорили разваляне без предизвестие, а съдът е приел, че липсва разваляне, поради неотправено такова от ищцата. Последният извод, обаче, не се явява решаващ за изхода на делото. Такъв е изводът ,че изобщо липсва неизпълнение на задължение, предоставящо право на купувача да развали договора, преценката за правилността на което не предпоставя допустимост на касационното обжалване. По приложението на чл.87 ал.4 от ЗЗД въззивният съд не е излагал съображения, нито е споделил в тази им част мотивите на първоинстанционния, на основание чл.272 ГПК. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, на основание чл.288 ГПК