Определение № 69 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Т. К. Т. чрез адвокат Е. И. от АК-Пловдив срещу решение № 260386 от 16.03.2021 г. по в.гр.д.№ 3047/2020г. на Окръжен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 352/19.08.2020 г. по гр.д.№ 888/2019 г. на Районен съд Асеновград и са отхвърлени предявените искове на Т. К. Т. против З. З. П. и А. Б. П. за прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба на 1/6 идеална част от недвижим имот, с нотариален акт № 153, том ІІІ, дело № 506/30.05.2018 г. на нотариус с рег.№ *** на Нотариалната камара, поради нарушаване на добрите нрави, а при условията на евентуалност, за унищожаване на договора поради измама, крайна нужда и явно неизгодни условия, на основание чл.26, чл.29 и чл.33, ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК въпроси, които уточнени при условията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС се свеждат до допустимостта на свидетелски показания по смисъла на чл.164, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК; кога е налице основание за нищожност поради противоречие на добрите нрави и за унищожаемост по смисъла на чл.29 и чл.33, ал.1 ЗЗД, както и длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като обсъди заедно и поотделно всички събрани доказателства, вкл. когато препраща към мотивите на първата инстанция съгласно чл.272 ГПК. От З. З. П. и А. Б. П. е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касация. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.05.2018 г, срещу цена, която продавачът декларирал, че е получил и това е действителната цена по сделката, а също че не действа при крайна нужда, но с вещо лице е установено, че пазарната цена на сделката е 94 500 лева. При преценка на свидетелските показания съгласно разпоредбата на чл.164 ГПК, според съда, установяване на действителните уговорки между страните е поискано от ищцата, присъствала в съдебното заседание, поради което са налице предпоставките на чл.164, ал.2 ГПК. Въззивният съд приева също, че събраните гласни доказателства не доказват сключен договор за заем, а само продажбата на идеална част от имот срещу цена, която по искане на ищцата била вписана в нот.акт под данъчната оценка - 9500 лева. При така установените фактически обстоятелства е формирал извод, че не е налице недействителност поради нарушаване на добрите нрави, липсва умишлено въвеждане в заблуждение от насрещната страна или от трето лице по сделката, относно естеството, предмета и/или правните последици на сделката и няма основание за унищожаване на сделката като сключена при крайна нужда и явно неизгодни условия, поради което исковете са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като процесуалноправниje въпроси за приложението на чл.164, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, независимо че обуславят изхода на делото, не са разрешени в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, в която се приема, че в частта, съдържаща волеизявленията на страните, включително относно договорена цена по сделката, нотариалният акт има характера на частен диспозитивен документ. Опровергаването му в тази негова част е ограничено само до вида доказателствени средства (изключване на свидетелските показания в хипотезите на чл. 164 ГПК), като доказването е по общите правила на ГПК – чл.153, 154 и 155, а не по тези в производството по чл.193 ГПК. По аргумент от разпоредбата на чл.164, ал.2 ГПК, забраната по т.3, 4, 5 и 6 на ал.1 не е абсолютна и може да бъде преодоляна винаги, когато е налице изрично съгласие на страните /решение № 22/04.11.2021 г. на ВКС по гр.д.№ 1743/2020 г., IV г.о., решение № 51/21.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 528/2009 г., I т.о., решение № 192/23.01.2014 г. на ВКС по т.д.№ 542/2012 г., I т.о. и др. В случая, съдът е констатирал, че ищцата сама е поискала допускане на свидетелски показания за установяване на действителните уговорки между страните с оглед въведените твърдения в исковата молба, вкл. по отношение на заплащане на сумата от 50 000 лева /видно от т.2 от приложената на л.119 от първоинстанционното дело молба/ и съобразявайки принципа на равенство на страните е допуснал гласните доказателства, поискани от противната страна по делото. Конкретен отговор на поставените процесуалноправни въпроси се дава в решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., с което се приема, че ограничението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК (чл.133, б.“в” ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващото договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е бил сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. В случая, въззивният съд правилно приема, че свидетелските показания са допустими за изясняване на действителните обстоятелства, при които страните по делото са се съгласили да бъде сключен договора за продажба, във връзка с твърденията за различни отношения от посочените в нотариалния акт. Ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не може да се тълкува разширително, но нормата не забранява съдът да издири общата воля на страните, тълкувайки отделните уговорки в смисъла, който произтича от целия договор. В този смисъл, съдът е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност по свое вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими за установяване на релевантните факти, доколкото законодателят не поставя ограничение за събирането им с гласни доказателства. Въззивният съд е съобразил тези обстоятелства, поради което не се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл.164 ГПК. Поставеният в тази връзка въпрос, може ли да се приеме за доказано, че цената по сделката е платена при наличие на парични средства у платеца, не обуславя изхода на делото, а е относимо към евентуалното неизпълнение на поетото задължение по договора. Повдигнатият въпрос за критериите, при които нееквивалентността на престациите по договора, обуславя неговата нищожност по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, също е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитирана от касатора в изложението му към касационната жалба, че н й всяка липса на еквивалентност на престациите е основание за нищожност на сделката нарушение на добрите нрави, а само значимото, явно несъответствие, при което еднозначно се достига до извод, че престацията на едната страна е практически с нулева стойност. В същия смисъл са решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д.№ 4277/2008 г., І г.о. и решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д.№ 485/2011 г., I г.о., в които изрично е прието, че при преценката дали една сделка е действителна поради нарушение на добрите нрави, съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорените насрещни престации с пазарната стойност на имота, а следва да тълкува волята на страните, за да изясни действителните им отношения, да отчете взаимната им връзка и целта на договора. Съдът в случая е приел, че свидетелски показания за установяване на предхождащите сделката договорки между страните са допустими и доказват, че е уговорена продажбата на недвижим имот, при условия на продавача /ищец по делото/, които са били изпълнени, както по отношение на посочената в нотариалния акт цена, така и в частта за предаване на владението му в по-късен момент, поради което сделката не е нищожна. Изводите на въззивния съд, че не се доказва нищожност поради значително несъответствие на престациите по договора за продажба са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, според която съдът следва да изложи конкретни аргументи защо показанията на една група свидетели се кредитират, а на друга – не. При преценката за достоверност на свидетелските показания съдът е съобразил евентуалната заинтересованост на свидетелите, с оглед изискванията на чл.172 ГПК и обстоятелството, че част от тях изразяват лични възприятия, а други изразяват мнение за данните, които са научили от ищцата. Въз основа на правнорелевантните факти, съдът е формирал извод, че сделката не е сключена при измама и явно неизгодни условия в хипотезата на чл.33, ал.1 ЗЗД, тъй като продавачът е имал вярна представа за правните последици, а неизгодните условия са приети по негова инициатива, т.е. липсва елемент от фактическия състав на чл.33, ал.1 ЗЗД –продавачът е бил принуден да сключи сделката. Доводите на касатора в обратен смисъл не могат да бъдат възприети, тъй като се основават единствено на твърдения за различни от установените по делото факти за договорките на страните, преди продажбата. Тези съображения, представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат проверявани в хода на настоящото производство, поради което материалноправните въпроси, налице ли е крайна нужда при затруднено финансово положение на продавача и съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и посочената в договора цена, не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. Процесуалноправните въпроси за приложение на разпоредбата на чл.272 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба, не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, въз основа на които е достигнал до извод, че от свидетелските показания не се доказва да е сключен договор за заем между страните, а условията за сключване на продажбата са поставени от продавача, поради което няма основание да се приеме, че е въведен в заблуждение от купувача или трето за спора лице и изрично е декларирал, че не е в крайна нужда. Тези изводи са в съответствие с практиката на Върховния касационен съд – напр. решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д.№ 6256/2014 г. на ВКС, II г.о., решение № 123/28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г. на ВКС, I г.о. и др., в които се приема, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В същия смисъл са и дадените разяснения с т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК на ВКС, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по заявените фактически основания, в рамките на заявения предмет на делото, като обсъди наведените във въззивната жалба доводи и направи самостоятелни изводи по фактическата страна на спора и приложението на закона, както е приел съдът в обжалваното решение, поради което не се обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение