Определение № 153 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Б. З. чрез адв. Г. К., срещу решение № 216 от 07.12.2022 г. по в. гр. д. № 300/2022 г. на Бургаския апелативен съд, с което същият се е произнесъл по предявения срещу касатора от Б. К. И. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумите:

• 5 984,51 лв. обезщетение за имуществени вреди - платени средства във връзка с лечение;

• 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства, всички в резултат и в причинно-следствена връзка с причинена му от ответника средна телесна повреда, ведно със законната лихва върху сумите, считано от предявяване на исковете на 21.12.2021 г. до окончателното им изплащане;

• 1 823,76 лв. мораторна лихва върху сумата от 5 984,51 лв. за периода 21.12.2018 г. - 21.12.2021 г.;

• 9 142,40 лв. мораторна лихва върху сумата от 30 000 лв. за периода 21.12.2018 г. - 21.12.2021 г.

В жалбата си касаторът оспорва определения от съда размер на справедливото обезщетение на претърпените вследствие на деликта неимуществени вреди от ищеца. В петитума моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество на спора, с което да бъде определен справедлив размер на обезщетението. В изложение към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси:

1. Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал;

2. Как следва да се извърши преценката от съда на събрания по делото доказателствен материал от заинтересован свидетел;

3. Как следва да се определи справедливият размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди“.

Ответникът по касация Б. К. И. не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Като съобрази конкретно изложените от касатора доводи и оплаквания, настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че въззивното решение се оспорва единствено в частта му относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, респективно дължимите върху тази сума мораторна и законна лихви. Касаторът не оспорва правопораждащия състав на деликтната отговорност, нито присъденото обезщетение за имуществени вреди и лихви върху него, поради което настоящият съдебен състав приема, че в тези негови части въззивното решение не е предмет на касационно обжалване.

За да присъди сумата от 22 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, апелативният съд е съобразил наличието на влязло в сила споразумение по н. о. х. д. № 257/2021 г. на Несебърския районен съд, по силата на което ответникът Б. Б. З. е признат за виновен в това, че на 08.07.2018 г. чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на лявата част на лицето, при форма на вината „пряк умисъл“, е причинил средна телесна повреда на ищеца Б. К. И., изразяваща се в трайно затруднение на дъвченето и говоренето за срок от 1,5-2 месеца при обичаен ход на оздравителния процес, поради настъпили счупвания на горна челюст в ляво и на зигоматична кост - престъпление по чл. 129, ал. 2, предл. 3-то, алт. 1-ва вр. ал. 1 НК.

На база приложените по делото медицински документи съдът е приел за установени твърденията на ищеца за посетените от него след травматичните увреждания лечебни заведения, за проведени изследвания, консултации с лекари и предприето лечение. В тази връзка са кредитирани изслушаното заключение на вещото лице по назначената съдебно-медицинска експертиза, както и показанията на доведените от ищеца свидетели, за които изрично е посочено, че съответстват на останалите доказателства по делото, почиват на лични възприятия, последователни са и са логично обосновани. При съвкупния анализ на всички данни са възприети следните констатации:

Към момента на извършване на деликта ищецът е бил на 29 години, в работоспособна възраст и трудово ангажиран. Непосредствено след причинените от ответника счупвания и контузии в лявата част на лицето ищецът посетил спешното отделение на болница в [населено място], където се е установило състояние, изискващо специализирано оперативно лечение. Десет дни след инцидента на ищеца била извършена операция под обща анестезия, при която чрез поставяне на титаниеви импланти в лявата част на лицето са отстранени фрактурите по челюстта и по зигоматичната дъга. През четиридневния престой в болницата ищецът е изпитвал затруднения при говоренето и храненето, като е можел да приема само течна храна, а цялата лява половина от лицето му е била с отоци и кръвонасядания, което е било съпроводено с изпитвани по-интензивни физически болки и неудобства, както и психически стрес и напрежение. Непосредствено след изписването от болницата ищецът се срамувал от начина, по който изглежда лицето му - с кръвонасядания и отоци, продължил да изпитва физически болки, макар с по-ниска интензивност, бил нарушен сънят му, както и социалният му живот. Приемал болкоуспокояващи медикаменти. Около десет дни след изписването си от болницата не искал да излиза от дома си, като през това време му помагал приятел - свидетелят А., който пазарувал за него течни храни, тъй като Б. все още имал затруднения в храненето. В рамките на оздравителния период, който продължил общо около два месеца, не са настъпили усложнения, не е било наложително провеждане на рехабилитация или на други оздравителни процедури. Година след операцията ищецът се оплаквал от изтръпване и липса на чувствителност в лявата част на лицето, както и от щракане на челюстта, каквото е имал и към момента на прегледа от вещото лице на 30.03.2022 г. Непосредствено след операцията деформациите и асиметричността в лицето били силно изразени, което било съпроводено не само с физически, но и с психически страдания за ищеца, тъй като изпитвал срам от вида на лицето си, не искал да излиза навън и да се среща с приятели. Около месец след операцията деформациите и асиметричността много намалели, но не изчезнали напълно. Ком момента на прегледа през 2022 г. вещото лице е констатирало изпъкване на лява зигоматична кост и прищракване на челюстта при по-широко отваряне. Свидетелят А., който се видял с ищеца през лятото на 2021 г., сочи, че е забелязал асиметричност между двете половини на лицето на ищеца, както и малък белег на бузата. Освен изпитваните физически болки и ограничения по време на оздравителния период и последвалите физически неприятни усещания, изтръпвания и хрущене в лявата лицева част, които ищецът е продължил да изпитва след това, инцидентът се е отразил негативно на неговата психика. Три месеца след побоя той бил диагностициран от лекар-специалист с посттравматично стресово разстройство. В началото след инцидента бил силно стресиран, включително се притеснявал от усложнения по време на операцията, а след операцията дълго време бил потиснат и социално неактивен, имал проблеми със съня. Настъпила промяна в самочувствието и в начина на общуването, станал по-затворен, отказвал да излиза и да се забавлява, както го правел преди инцидента. Не са налице данни за влошаване на психичното състояние на ищеца към момента на постановяване на въззивното решение. Установено е още, че от 2021 г. ищецът е заминал за Германия заедно с родителите си, където работи като санитар в родилно отделение. Няма данни за налично към момента психическо заболяване или патология в психиката му.

В обобщение апелативният съд е достигнал до заключението, че функционално оздравителният процес при ищеца от получените фрактури на лявата лицева част е бил завършен в рамките на обичайния - за два месеца, като не са налице постоперативни усложнения, както и необходимост от последващи процедури и рехабилитация, но при ищеца за по-продължителен период е била засегната психиката. Преживеният стрес и страх по време и след инцидента са повлияли негативно на самочувствието, професионалния и социалния му живот, той дълго време отказвал да излиза от дома си и да се среща с хора, което било преодоляно до голяма степен след заминаването му на работа в Германия през 2021 г. Последици, които и към момента не са преодолени, са белег и лека издатина на мястото, където е поставена титаниевата планка, в резултат на което се забелязва асиметрия на двете половини на лицето, а също прищракване на лявата челюст при по-широко отваряне на устата, като за тези последици не се дава прогноза за преодоляването им с времето.

При така изложените мотиви към обжалваното решение настоящият съдебен състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не се установява соченото от касатора противоречие с цитираните в изложението към жалбата по отношение на първия от поставените въпроси, решение № 216 от 04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 336 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 280/2011 г. на ВКС, III-то г. о. Съгласно приетото в тях за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения, и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение, разглеждано в съдебната практика като гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение, в случая е надлежно изпълнено. Съдържанието на мотивите към обжалваното решение разкрива ясно и разбираемо констатациите на съда по отношение на правнорелевантните факти, както и сочи на това, че решаващите му изводи са формирани след задълбочена, многостранна и всеобхватна преценка на всяко едно от събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Самият касатор не се позова на конкретни доказателства или правнорелевантни факти, които да не са обсъдени, а мотивира поддържаните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на този въпрос с довода, че определеното обезщетение е прекомерно на база действително претърпените от ищеца болки и страдания - довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, който не може да бъде разглеждан в рамките на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

Некоректно и тенденциозно се поставя вторият въпрос относно преценката на свидетелските показания в хипотезата на чл. 172 ГПК. В случая съдът изрично е мотивирал становището си по отношение достоверността на изслушаните свидетелски показания, като се е обосновал с констатацията за това, че същите се подкрепят и съответстват на останалите доказателства по делото и почиват на лични възприятия на свидетелите. Не съответства на действителните данни по делото твърдението за липса на доказателства и явна необоснованост на възприетата от въззивния съд констатация по отношение отражението, което е оставил деликтът в психиката на ищеца - в заключението на съдебно-медицинската експертиза изрично е записано: „Става ясно, че лицето е претърпяло дълъг възстановителен период, по време на който той е развил посттравматично стресово разстройство…“. Свидетелските показания относно трайните последици на увреждането /изпъкване на лява зигоматична кост и прищракване на челюстта при по-широко отваряне/ също са критично изследвани - в мотивите си апелативният съд изрично акцентира върху това, че те са установени и от вещото лице към момента на прегледа на ищеца на 30.03.2022 г. Следователно, липсва основание да се приеме, че произнасянето по този въпрос е в противоречие с даденото разрешение в цитираното решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV-то г. о. Както е посочено в самото него, не съществува забрана въз основа на показанията на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната, стига преценката на съда да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.

Липсва основание за допускане на касационното обжалване и по последния от поставените въпроси относно механизма и критериите за определяне на обезщетението съобразно установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Размерът на минималната работна заплата към момента на увреждането /като показател за икономическата обстановка и стандарта на живот/ служи само за ориентир, без да представлява своеобразен количествен измерител на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Застъпената теза за пряка пропорционална зависимост между минималната работна заплата и продължителността на възстановителния период като критерий за определяне прекомерността на обезщетението, не намира опора в цитираните решения на ВКС - решение № 2 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III-то г. о., и решение № 13 от 03.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г. на IV-то г. о. В разглежданата хипотеза са взети предвид обстоятелствата за това в каква степен пострадалият се е възстановил след извършените операции и проведеното лечение, като е отчетено значението на критериите „продължителност на болките и страданията“ и „последици от получените увреждания“. Нещо повече, формиран е извод за това, че у ищеца са нанесени трайни увреждания, за пълното възстановяване на които няма прогноза. По смисъла на цитираните решения обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съдилищата според установените във всеки отделен случай релевантни за спора обстоятелства след мотивиране размера на обезщетението спрямо конкретното значение на всеки един правнорелевантен факт, а в случая това е сторено.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.