Определение № 1438 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2760/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№2563/23.04.2025г. на А. С. В., чрез адв.Ц. срещу решение №69/14.03.2025г., постановено по в.гр.д.№743/2024г. на Пернишкия окръжен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, е постановено друго, с което предявеният от касатора срещу "Уеб Финанс Холдинг" АД положителен установителен иск за собственост е отхвърлен като неоснователен. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че той не е доказал придобивното си основание по чл.79, ал.1 ЗС - давностно владение. Твърди, че е собственик на имотите, описани в исковата молба, тъй като е придобил същите по давност, за което се легитимира с нотариален акт от 2007г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка и с извършената с нотариален акт от 2014г. доброволна делба на съсобствени недвижими имоти. Позовава се на приетото в ТР №11/2012г. по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС, че тежестта на доказване при оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът по чл.193 ГПК, което според него в конкретния случай означава, че ответникът следва да установи, че по силата на постановлението за възлагане е придобил правото на собственост върху имота, а с оглед деривативния характер на публичната продан като способ за придобиване на вещни права означава да се установи, че правото принадлежи на длъжника. Счита, че в случая ответникът не бил доказал, че имотите са били включени в капитала на длъжника по изпълнението "Мибу" ЕООД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация "Уеб Финанс Холдинг" АД, чрез процесуалния си представител, изразява становище за липсата на соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасянето по допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от А. С. В. за признаване за установено по отношение на ответника "Уеб Финанс Холдинг" АД, че ищецът е собственик на два самостоятелни обекта с идентификатори [№] и [№], намиращи се в две сгради – №2 и №1, двете разположени в поземлен имот с идентификатор [№]. Ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху имотите въз основа на давностно владение, като се позовава на нотариален акт за собственост №65 от 14.06.2007г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка и на договор за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти от 15.08.2014г., сключен под формата на нотариален акт. Твърди, че при извършена в началото на 2021г. справка в имотния регистър узнал, че поземленият имот с идентификатор [№], ведно с построените в него сграда с идентификатор [№] и сграда с идентификатор [№] са изнесени на публична продан и придобити от ответното дружество на основание влязло в сила постановление за възлагане от 04.05.2018г. по изп. д. №844/2011г. по описа на ЧСИ С. Д.. Доколкото обаче ищецът е собственик на част от сградите, и не е имал качеството на длъжник по изпълнението, то ответното дружество не е могло да придобие собствеността. Това е така, тъй като публичната продан на имот, който не е бил собственост на длъжника, не поражда вещно-транслативен ефект спрямо действителния собственик. С отговора по чл.131 ГПК, ответникът оспорва иска, като твърди, че е придобил правото на собственост върху процесните имоти по силата на постановление за възлагане от 04.05.2018г., влязло в сила на 20.11.2018г., издадено по изп.д.№844/2011г. по описа на ЧСИ С. Д., образувано за събиране на вземания на "Мибу" ЕООД. Твърди, че за процесните имоти е била вписана договорна ипотека от длъжника в изпълнителното производство и върху тях е била наложена възбрана. Оспорил е и представения от ищеца констативен нотариален акт за собственост. За да уважи иска, първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесните имоти с представените по делото констативен нотариален акт №65 от 14.06.2007г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка и нотариален акт №161 от 16.08.2014г. за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти. Посочил е, че при оспорване на признатото с констативен нотариален акт право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК /ТР № 11/2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС/, т.е. в случая се носи от ответника, който следва да установи, че по силата на постановлението за възлагане е придобил правото на собственост върху процесния имот, което предвид деривативния характер на публичната продан като способ за придобиване на вещни права означава да установи, че правото е принадлежало на длъжника по изпълнението. След преценка на доказателствата по делото, първоинстанционният съд е приел за недоказани твърденията на ответника, че процесните имоти са били част от имуществото на "Мибу" ЕООД. Във връзка с довода на ответника, че с влязло в сила съдебно решение са признати правата на "Мибу" ЕООД върху процесния имот, първоинстанционният съд е посочил, че страна по гр.д. №1551/2005г. на Пернишкия районен съд не е бил ищецът по настоящето дело А. В., поради което и съгласно чл.298, ал.1 от ГПК той не е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното по горепосоченото гражданско дело съдебно решение. Отделно от това е посочил, че възбраната, наложена от съдебен изпълнител не създава вещно право върху недвижимия имот или предпочтително удовлетворение върху същия, които да следват имота, независимо у кого се намира, а спрямо трети лица възбраната се изразява в недействителност на разпореждането с възбранения имот, извършено от длъжника в полза на третото лице. Посочил е, че условие за извършване на продажбата е към момента на публичната продан имотът да е собственост на длъжника. Направил е извод, че наложената възбрана не е пречка имотът да бъде придобит на оригинерно основание от друго лице, какъвто е настоящия случай, вследствие на което е приел, че към момента на публичната продан правото на собственост не е принадлежало на длъжника. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение. За да отхвърли предявения иск по чл. 124 ГПК, е съобразил, че с нотариален акт №65, том II, рег. № 6260, дело 248 от 2007г., издаден на 14.06.2007г., А. С. В. и още две лица са признати за собственици на основание придобивна давност на едноетажна сграда със ЗП от 452 кв.м., построена в северозападната част и първия етаж от двуетажна сграда със ЗП от 561 кв.м., построена източната част, заедно със съответното право на строеж върху поземления имот, в който са застроени, представляващ дворно място с площ от 2891 кв.м., находящо се в строителните граници на [населено място],[жк]и означено на скица като имот пл. №822, в кв.553 по кадастралния план на [населено място], квартал „К., утвърден със заповед №80 от 22.01.2003г. при описаните граници. Впоследствие с нотариален акт №161, том II, рег. №7599, дело 346 от 2014г., издаден на 15.08.2014г., е извършена доброволна делба между тримата съсобственици, като в дял II на А. С. В. са възложени двата недвижими имота, представляващи самостоятелни обекти: първият с идентификатор [№] и с площ от 83,29 кв.м., а вторият с идентификатор [№] и с площ от 238,22 кв.м. Доколкото представеният от ищеца констативен нотариален акт е оспорен от ответника, който от своя страна също се легитимира с титул на собственост - постановление за възлагане, въззивният съд е споделил като правилен доклада на първоинстанционния съд, че в тежест на ищеца е да докаже, че той е придобил имота по давност, тъй като е упражнявал явно, трайно и необезпокоявано владение, годно да го направи собственик. В тази връзка съдът е изложил, че тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за установяване на соченото от него придобивно основание, то той не е провел пълно и главно доказване на своите твърдения, че е придобил процесните имоти въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност и е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан. След като производството е образувано по предявен положителен установителен иск за собственост, а ищецът не е доказал собствеността си върху спорните имоти, въззивният съд е приел, че не следва да се обсъждат доводите дали ответното дружество е собственик на процесните два недвижими имота, както и да проследява правоприемството на това дружество. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, а според разясненията в т.1 от тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя. Изпълнявайки така вмененото му задължение по чл.280, ал.2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване следва да се допусне по предложение второ от посочената разпоредба с цел извършването на преценка относно допустимостта на обжалваното решение като постановено по иск с правно основание чл.124 ГПК при твърдяно придобивно основание давност, без ищецът да е посочил началния момент и периода, в който е упражнявал фактическа власт върху процесните имоти. Преценката за допустимостта на въззивното решение ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. Допускането на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК -вероятна недопустимост предхожда разглеждането на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, тъй като преценка за релевантността на последните може да се извърши само при допустимост на въззивното решение, поради което касационният съд не следва да обсъжда дали съществува основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК или чл.280, ал.2, предл.3 ГПК -очевидна неправилност. Не се установява при извършената служебна проверка вероятност въззивното решение да е нищожно. При допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса в размер на 140.10 евро. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,