Определение № 2618 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3331/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Д. Г., чрез адв. Л. Б., срещу определение № 5027/21.04.2023г. по ч.гр.д.№ 1588/23г. по описа на СГС, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд от 22.11.2022г. по гр.д.№ 3065/22г. за прекратяване на съдебното производство. С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че частната жалба на Л. Г. срещу първоинстанционното определение е неоснователна, тъй като по предявената от Г. претенция, имаща основанието си в чл. 127а, ал.2 СК ( за заместващо съгласие на родителя П. С. за пътуване на детето Г. С. в страни-членки на ЕС и във Великобритания), българският съд не е международно компетентен. Този извод е обоснован от установеното, че родителските права за детето Г. са предоставени на майката Л. Г.; бащата първоначално е декларирал съгласието си Г. да пътува в чужбина с майка си, но впоследствие го е оттеглил; майката и детето живеят във Великобритания и обичайното местопребиваване на детето към датата на сезиране на българския съд е във Великобритания. Отнесени към тези факти, разпоредбите на приложимата за казуса Конвенция за компетентността, приложимото право и признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на детето /Конвенцията/ (идентични с тези на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г.), следва да бъдат разгледани и разрешени по правилата на общата компетентност, прогласена в чл. 8 от Регламента, респ. съобразно целите на чл. 5 и чл. 7 от Конвенцията – от съда по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране с исковата молба. Тъй като то е във Великобритания, компетентността на българския съд е изключена. Жалбоподателят иска отмяна на въззивното определение, като твърди, че претенцията й по чл. 127а, ал.2 СК не попада в приложното поле на Конвенцията, доколкото спорът не за „родителска отговорност”, както е определена в Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. и съответно компетентен не е съдът по обичайното местопребиваване на детето, а българският съд, като такъв, овластен да издаде заместващо съгласие за български документ за самоличност и съблюдаващ за висшия интерес на детето. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Има ли местопребиваването на детето определящо значение за международната компетентност на българския съд, сезиран с претенция по чл. 127а, ал.2 СК ?; 2/ При спор по чл.127а, ал.2 СК, приложимо право ли е чл. 5 от Конвенцията? и 3/ Представлява ли спорът по чл. 127а, ал.2 СК такъв, касаещ „родителска отговорност“ по смисъла на Конвенцията? Ответната страна по жалбата – П. В. С., я оспорва. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършена служебна проверка, намира частната касационна жалба за процесуално недопустима по следните съображения: Претенцията на ищцата Г. е по чл. 127а СК вр. с чл. 76, ал. 9 ЗБЛД за заместване съгласието на ответника за пътуване на детето им извън страната. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2 ГПК /редакция ДВ бр.8/2017г./, въззивните решения в производства по чл. 127а СК не подлежат на касационно обжалване, а според разпоредбата на чл.274 ал.4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Следователно, въззивното определение, с което е потвърдено прекратяване на производството по претенцията на ищцата по чл. 127а СК, е окончателно и частната касационна жалба срещу него е недопустима. Същата следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение